Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (12)

Единадесета глава

Най-после настъпи дългоочакваният ден. Още рано сутринта дворът бе необикновено оживен. Файтонът на бай Мицо, почистен и изметен, беше готов, с впрегнати коне. Лакът лъщеше. Гюрукът бе свален. А конете — вчесани, с лъщящ косъм. Те бяха украсени с най-хубавите юзди, целите със сини мъниста и медни кабарчета, специално излъскани с пуцинг. На главите им се поклащаха бели помпони на дълги дръжки, а отстрани — огромни пера. Без да се замисли човек, веднага би се сетил, че това е сватбената премяна на един файтон. Бай Мицо Войводата потупваше по задницата двата коня, които в момента стояха с торби на главата, пълни с ечемик, и гледаха кротко и замислено.

— Това не са коне, Тома — каза бай Мицо, — а змейове!

Бай Тома одобрително поклати глава. И той бе тържествен, но верен на себе си — все пак малко неспокоен.

Макензен излезе със светнало от миене лице. Косата му лъщеше от водата. Той бе обикновено облечен, но истинското му величие щеше да се види в черквата, като си сложеше херувимските дрехи.

По дървената стълба бавно, изправен като прът, тропаше Фильо. Него не можеше да го познаеш… Облечен в кадетски черни дрехи, със стегната куртка, тесни панталони с ластик отдолу, под лачените обувки, които държат панталоните изпънати, и без фуражка, той не приличаше на себе си. Сам се чудеше — той ли е, или не е той, като се мярна цял в прозореца. Косите му бяха вчесани, но все пак стърчаха отделни кичури. Непрекъснато ги заглаждаше с ръка. Майка му, с кърмачето в ръка, вървеше след него и все нареждаше:

— Слушай, звяр неден… Гледай да не си скъсаш панталона, че е чужд!…

— Ами!… — веднага се обади бай Тома. — Най-добре ще се чувствува, ако се извъргаля с тоя костюм в някое бунище…

Бай Тома все пак поправи костюма като стар шивач и добави наставнически:

— И не си дръж ръцете в джобовете, прасе такова!

Фильо пак приглади стърчащите кичури с ръка.

— Да имаше малко брилянтин… — въздъхна той.

— Да ти се не види и брилянтинът! А пудра и парфюм не искаш ли, прасе такова!

Сестричката на Макензен отиде при Фильо и му хвана ръката.

— С Еми подръка ли ще се държите?

— Сигурно — каза важно Фильо.

— А шаферът и шаферката, като пораснат, непременно ли трябва да се оженят?

— Непременно! — каза гордо Фильо и не забеляза как личицето на Ружа помръкна.

Даже Перо и Перовица гледаха от балкона. Тук беше и стрина Мария с кроткото си лице. Само двамата братя Христо и Венчо ги нямаше. Още на разсъмване се изметоха в казармата. Фильо си избърса носа с опакото на ръката.

— И не си бърши носа с ръкава! Къде ти е носната кърпа? — попита майка му.

— Тате, дай ми някой лев… — каза Фильо.

— Абе аз, ако имах пари, щях да се оженя!

— Дай му бе, Тома — каза майката. — Може да му потрябват и ще се изложи.

Бай Тома бръкна в джоба и дълго се рови. Накрая намери двайсетолевка и след кратко колебание още една.

— Да ти се не види и сватбата, и шаферлъкът, и…

На файтона се качи Фильо. Бай Мицо седна на капрата и беше много внушителен с патриаршеската си брада. Ружа разтвори портата. Конете тръгнаха.

— На хаирлия да е! — извика майката на Фильо.

Томи изтича след файтона. Конете излязоха на уличката. Тя бе също оживена. Трупаха се пред къщата на учителката Виолета един след друг на опашка множество файтони. В тях бе цялото офицерство на града, облечено за случая в официални черни униформи, със сребърни колани, с акселбанти, които проблясваха на слънцето. Но въпреки външния блясък липсваше бившата им напереност. Стараеха се да не гледат встрани и говореха полугласно. Някои скритом се озъртаха в очакване на неприятна изненада… Не се чуваше никаква заповед на висок глас. Фильо и Макензен слушаха от възрастните да говорят разни работи за офицерите… Че се разделили на две, че едните веднага минали на страната на хората като батко им Венчо и Христо, както подпоручик Недев, школници и мобилизирани от запаса. Но че другите, закоравелите офицери на негово величество, дето са се шляели по Германия и Европа да се учат от германците, дето бяха гонили по дерета и шуми партизаните, отначало се спотайвали, а после изведнъж се окопитили. Децата неведнъж заварваха бай Тома, бай Мицо Войводата и техните приятели с часове яростно да ругаят някакво си четвърто постановление, издадено от министъра на войната, с което се забранявало да се посяга на какъвто и да е офицер, ако ще да е дори от „черните капитани“… Разправяха, че благодарение на това необикновено постановление те отново изправили глава, даже взели да говорят за демокрация и за ненамеса на армията в политиката. Децата не всичко разбираха, още повече, че измежду офицерите те считаха за свой приятел само подпоручик Недев, към когото изпитваха безрезервна симпатия със своя чист и непокварен детски усет. Сватбата се извършваше тъкмо в тоя съдбовен период.^[1]

До първия файтон застана кумът — в случая полковникът. Той галантно подаде ръка на учителката Виолета, цялата в бяло, с дълъг шлейф. Заедно с тях се качиха едно съвсем малко момченце и едно момиченце, които придържаха дългия шлейф. На следващия файтон се качиха жената на полковника и младоженикът. Зад тях, в другите два файтона, бяха шаферите — млади офицери с най-хубавите момичета в града. В самостоятелния файтон на бай Мицо Войводата седяха Еми и Фильо. Той беше крайно смутен, а Еми се чувствуваше като у дома си. Въртеше си очите във всички посоки и високо се смееше. Фильо вдигна ръка да си избърше носа, но после се сети и извади носна кърпичка, като шумно се изсекна.

— На моята сватба — каза глезено Еми — ще има поне петдесет файтона! Тази сватба е доста бедничка…

— Защо? Хубава е — каза Фильо.

— Ти нищо не разбираш — каза Еми. — И не ми целуна ръка дори.

— Какво?

— Внимавай малко — сега аз ти подавам ръката, а ти я целуни!

Фильо се изпоти от смущение, но се наведе да целуне ръката й.

— Не така! Едва ще ми държиш края на пръстите и няма да допираш носа си до китката. Много е неприятно. Ти хрема ли имаш?

— Нямам — каза Фильо и смръкна.

— Е добре, да повторим!

Този път той й целуна ръката по-добре.

Изведнъж шествието потегли. На Макензен не му се ходеше пеша до черквата, затова седна отзад, върху оста на колелата. След него тичаше Томи и лаеше. На Фильо му беше неприятно, че неговият файтон е последен, но нямаше как… Децата от махалата се бяха накачили по околните дувари и викаха на Фильо омразния му прякор:

— Фильо Тангото, Фильо Тангото…

Фильо беше готов да скочи и се разправи с тия нахалници, но Еми го хвана за ръка и той, невъзмутим, остана на място, като гледаше с разсеян поглед, елегантно сложил на облегалото другата си ръка с отпусната китка. Той напълно се бе вживял в ролята си.

Беше неделен ден и когато шествието премина през града, зяпачите се увеличиха. Най-много бяха обаче в черковния двор. Тук се бяха събрали освен зяпачите и бабичките, и местните просяци, заедно с други, дошли на гастрол отдалеч специално за случая. Те се предвождаха от тримата прочути просяци на града: глухонемия Салия с голямата гуша, просяка с отрязаните крака и Пата Циганката. Следваха по-малко известните просяци. Те бяха заели преддверието на черквата, наредени в шпалир. Файтоните спряха сред черковния двор. Започнаха да се нареждат участниците в сватбата: кумове и шафери. Двете малки деца поеха шлейфа, но едното се спъна и се разплака. Набързо го утешиха. Най-после бяха готови.

От високата камбанария се понесоха радостните звуци на всички камбани, но преобладаваха малките камбани с по-тънък звук и мотивът бе бърз и весел. Военната музика, строена в края на двора, се ръководеше от стария белогвардеец Гриша, който и тая сутрин бе успял да вземе необходимата доза алкохол, ако съдим по лицето му — силно зачервено. Той килна фуражката си назад, махна с ръка й военната музика засвири „Сватбеният марш“ на Мендесон.

Макензен отдавна бе скочил от оста на файтона и вече чакаше заедно със свещениците в черквата. Зад Фильо и Еми бяха всички останали официални лица. Той гордо премина през шпалира от просяци, видя, че Ружа го гледа доста свирепо, покачила се върху един надгробен паметник на някакъв владика. Но той не й обърна внимание. Еми си беше сложила ръката над неговата. Бавно и тържествено влязоха в централния кораб на черквата. Отпред, до олтара, бе поставена голяма маса специално за случая. Пред масата стояха трима попове — един възрастен в средата и двама по-млади встрани, — облечени в блестящи златни дрехи, а зад тях, покачил се на стъпалото пред олтара и държащ кадилница в ръка, бе Макензен с цялото си херувимско величие и невъзмутим израз на огромната си глава като новобранец.

Гръмна хорът. Фильо извърна глава към балкона. Хористите бяха облечени във везани бели блузи. Ръководеше ги големият специалист по църковнославянска музика, бивш диригент в Киевската лавра — Васил Иванич Соловьов, обичан и уважаван от всички музиканти в градчето. Подпоручик Недев бе красив и строен офицер, прославен вече между всички, а учителката Виолета — известна хубавица на града. Затова може би така ведро и весело звучеше: „Гряди… гряди“, и създаваше това неповторимо радостно настроение, което изпитваха не само младоженците, но и всички наоколо. Няколко от дамите изхлипаха, а другите си бършеха с копринени кърпички очите. Може би си спомняха този тържествен миг от живота им, последван от готвене, пране и скандали…

Поповете, подпомогнати ревностно от Макензен, започнаха ритуала. Макензен не изпусна случай да смигне на сериозния Фильо. Той също му смигна. В края на краищата всеки със занаята си!… Макензен уверено подаваше ту кадилницата, ту книгата с подходящите текстове, а от време на време пропиваше заедно с двамата псалта на пюпитрите отстрани. Той беше в стихията си и знаеше много добре, че без него не можеше да се извърши бракосъчетанието. И ето, старият свещник започна да чете прочутия текст от Евангелието на Йоан за сватбата в Кана Галилейска. Ясно и отчетливо, с вибриращо ехо се носеха в храма думите: „И на третия ден стана сватба в Кана Галилейска; и майката Исусова беше там“… В това време хорът пееше така нареченото „Обиходно пение“ — апокрифни творби от неизвестни гениални славянски автори, които специално се пеят при сватби. Изпълниха произведението със затворена уста. Басите караха да трепти храма и всеки присъствуващ бе обхванат от особено тържествено чувство. Гласовете на дискантите се понесоха нагоре към свода, откъдето гледаше Саваот с всевиждащото си триъгълно око, а свещеникът продължи: „Казва майка му на Исуса: «Вино нямат»“. Каза й Исус: „Що имаш ти с мене, жено. Часът ми още не е дошъл“…

Започна най-после самото тайнство. Подадоха виното и хляба, а после короните, които полковникът и съпругата му държаха над главите на младоженците. Еми беше силно възбудена. Тя непрекъснато се повдигаше на пръсти и стискаше ръката на Фильо. Той не по-малко бе развълнуван и любопитен. Сега се сменяха пръстените. Свещеникът четеше текста от Първото послание на апостол Петър: „Подобно и вие, жени, покорявайте се на мъжете си… Така и вие, мъже, живейте благоразумно с жените си и отдайте почит към жената като на по-слаб съсъд…“ Кумовете и младоженците започнаха да обикалят масата, като се спираха на всяка от посоките на света. Полковникът леко се спъна и Фильо едва сдържа смеха си. Макензен сериозно вървеше след свещениците. Накрая прозвучаха заклинателните думи: „От днес вие сте едно тяло и един дух. Вие сте мъж и жена“. Хорът гръмна с цялата си мощ: „Гряди… гряди…“. Жените несдържано плачеха, булката бе пребледняла и сложи треперещата си ръка върху ръката на подпоручика.

— И ние ще се оженим — прошепна Еми.

— Да, разбира се — каза Фильо и леко наведе лицето си до нейното. После се огледа — никой не бе го видял.

По-късно всички събрани се изредиха да честитят на младоженците, кумовете и шаферите. Те бяха принудени да стискат ръката и на Фильо, застанал до Еми. Повечето от тях, разбира се, нямаха понятие кой е той и твърдо смятаха, че е от техния кръг, само дето в момента не могат да си спомнят кой е. Даже една дама се наведе над приятелката си и прошепна:

— Кое е това момче?

— Ами че това е синът на командира на Рилската дивизия!…

Другата одобрително кимна с глава. Когато почнаха да излизат навън, просяците взеха да скандират:

— Кумо, нема пари, кумо, нема пари!…

Кумът с щедра ръка бръкна в подноса, който държеше един войник, и хвърли за обща радост на децата и просяците пари, размесени с бонбони и ориз. Фильо за малко не се откъсна от Еми, за да се хвърли в битката за парите в прахта, но се спря. Затова пък Макензен, който знаеше цялата процедура, вече си беше свалил херувимските дрехи и се въргаляше на земята, като успя да измъкне под носа на други деца монетите. Фильо истински му завиждаше и даже му посочи една отърколила се двайсетолевка долу под стъпалата, която никой не виждаше. Макензен опулено го погледна. И тоя път не разбра, но двадесетте лева Фильо за нищо на света не искаше да остави. С пръста той извади носната си кърпичка, изсекна се и я изпусна като актриса в ролята на Дездемона. После се наведе да я вдигне — разбира се, с двадесетте лева. Макензен, който наблюдаваше това, щеше да се скъса от яд. Фильо му намигна.

Военната музика отвън пак засвири „Сватбения марш“ на Менделсон. Когато свърши, запя хорът, сега построен на двора от Васил Иванич. Хорът пееше македонската народна песен: „Кинисали, кинисали сватоите… Ке ми одат, ке ми одат преко Вардар, за невестата…“ Майката извика за нещо Еми при себе си. Още всички бяха на двора. Макензен пък извика Фильо. Той крадешком отиде в преддверието, където бе стълбата за камбанарията. Макензен му показа колко пари е взел. Фильо му извади само двадесет лева. Сравнение не можеше да стане. Макензен се бе здравата потрудил.

— Дай ми малко назаем — каза Фильо.

— А защо не си взе сам?

— С тия дрехи ли?! Бакъртепе си бил и Бакъртепе ще си останеш!… Дай двадесет лева, може Еми да ми поиска един ликьор.

— Е, добре — каза Макензен и му подаде две монети по десет лева.

— Мно-о-о-ого си стиснат. Стиснат си като поп!

Макензен набързо се отдалечи, за да не му поиска още пари. Фильо с любопитство гледаше тълпата. Сега играеха хоро под звуците на военната музика. Той се покачи по стълбите на камбанарията. Стигна до камбаните. Опъна въжето на голямата камбана. Тя леко иззвъня със своя плътен глас. Фильо трепна, защото тая камбана я употребяваха за погребения. Заслуша се и пак опъна въжето. Тогава в същия миг видя там, облегнал се на стената, Христо с голямата черна брада. Той си беше закрил очите с едната ръка. Фильо трепна. Не, Христо не бе го забелязал. Долу, в двора, продължаваха да свирят хора, но в ушите на Фильо звучеше камбаната с надгробния звук. А после заедно с трептенията на голямата камбана се прибавиха звуците на прекрасната скръбна творба, която, разбира се, никой не пееше в този радостен миг, но може би по асоциация, предизвикана от присъствието на един самотен мъж, облегнат на варосаната стена и закрил с ръка очи… Фильо ясно чуваше мощния хор, изпълняващ композицията на Ведел: „На реках Вавилонских, тамо седомо и плакамо…“ Това беше само миг, а после Фильо отново чу военната музика долу с веселото народно хоро. Хорът изчезна. Фильо тихо се отдръпна, за да не го забележи Христо. Изтича долу и се хвана на хорото до Еми. Тя радостно му се усмихна. Двамата заиграха, но нещо тъжно остана в душата на Фильо…