Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (10)

Девета глава

Настъпиха такива дни, каквито всички помнят за цял живот, а разказите за тях остават като коледна приказка, предавана от уста на уста… Това са дните на революцията. А революциите са рядко явление, по-рядко от появата на Халеевата комета. Тогава хората, всички хора без изключение, са възбудени, напрегнати и впечатленията им ясни и резки. Щастлив е този, който е преживял такива дни. Може би тогава той не знае, че е щастлив, а мисли, че просто живее. Но идват и отминават години на спокоен и уравновесен живот, в които нищо особено не се случва, а и не очакваш да се случи. И тогава разбираш, че си бил изключително щастлив именно в дните на революцията, защото си се надявал и вярвал. Тогава с радост и тъга си спомняш тези дни, всички дни, в пълни подробности, по часове, по минути, а даже и нощите, и си казваш: „Аз наистина съм живял!“…

Така Фильо и Макензен тогава, в този хубав и топъл септември, не знаеха колко са щастливи… Научиха го години по-късно, когато пораснаха и се смириха.

За Фильо и Макензен Девети септември 1944 година настъпи преди изгрев-слънце. С децата от махалата след дълго обсъждане решиха да върнат конфискуваните вещи от клуба на „Бранник“. Затова всеки взе, каквото му беше по силите да мъкне — копие, ски, футбол… Фильо мъкнеше пишещата машина, а Макензен буташе натоварената количка. Най-малкото дете носеше внимателно една ръждясала попивателна. Когато стигнаха пред бившия клуб на „Бранник“, тук вече се настаняваха ремсистите. Влизаха и излизаха младежи и девойки, партизани и партизанки, политзатворници и концлагеристи — всички удивително млади и весели. Един момък се бе покачил на стълба и с гвоздей закова на фасадата разкривен надпис: „Клуб на РМС“. Той хвърли на тротоара елегантната табела „Бранник“ с емблемата. Клубът беше беден. Не бе останало нищо. Всеки ремсист домъкна от къщи по някой стол или каквото му падне. Но голямата изненада направиха Фильо и Макензен, когато с отряда деца, натоварени, спряха най-тържествено пред входа на клуба. Зачервен, Макензен пусна с локомотивна въздишка количката, а няколко по-големи деца с труд стовариха масата пинг-понг. Младежите се натрупаха да гледат това зрелище.

— Вие какво мъкнете? — попита един по-строг младеж.

— Това е всичко за клуба! — каза гордо Фильо.

— Откъде го откраднахте? — попита пак младежът.

— Е, стига де! — каза едно момиче. — Не виждаш ли — носят и пишеща машина! Да живеят децата!… — завърши момичето.

Всички изръкопляскаха. Децата почнаха да внасят едно по едно нещата. Един ремсист веднага взе да пише на пишещата машина. Фильо и Макензен очакваха по-голяма благодарност и затова излязоха, леко обидени, пред клуба. Чу се рев на мотор и мотоциклет с кош, тип „Ромел“, боядисан защитно като гора, спря пред клуба. От него скочи Венчо — по-малкият брат. Той бе облякъл върху партизанските си дрехи кожено яке. На главата си носеше шлем. Автоматът му се подрусваше на гърба. Фильо и Макензен веднага изтичаха при него.

— Бате Венчо, бате Венчо…

— Донесохте ли нещата?

— Всички! — каза Макензен.

— Бате Венчо, повози ни, моля ти се… — каза Фильо.

— Не мога. Имам работа.

— Моля ти се!… — повтори Макензен.

— Трябва да бързам за казармата.

— Само малко… — не спираше Фильо.

Едно момиче с войнишко кепе на главата излезе от клуба. То гледаше със сините си очи Венчо. Той я видя, лицето му стана по-строго, почти началническо.

— Защо не качиш децата? — попита момичето.

— Защото бързам. Дойдох да видя как изпълнявате задачата.

— Аман от началници! — каза присмехулно момичето.

— Така ли? — обърка се Венчо.

— Точно така, господин кандидат-подофицер! А мене ще качиш ли на този драндолет?

Венчо още повече се обиди — тоя път заради мотоциклета.

— Како, кажи му да ни повози — настояваше на своето Фильо.

— Наистина, качи ги! Те заслужават!

— А ти искаш ли?

— Все ми е едно — каза момичето и се засмя.

— Е, добре — реши най-сетне Венчо, — качвайте се!

Няколко деца, възползувани от случая, се метнаха преди Фильо и Макензен, но двамата, особено Макензен, ги свалиха веднага без особен труд. Фильо се качи зад Венчо, а Макензен се разположи в коша.

— Господин началник, пардон — кандидат-подофицер, кога ще наминете пак за проверка? — пак се усмихна момичето.

— Довечера съм тука — каза Венчо. — А ти?

— Може би… — каза момичето, като, кой знае защо, тоя път се засмя с глас.

Той запали мотора. Даде газ повече, отколкото трябва, при което моторът изрева като ранен тигър, после си свали шлема и го нахлупи с трясък на главата на Макензен. След това с рев рязко потегли. Направи завой, така че колелото на коша се вдигна във въздуха и като състезател полетя напред. Тази атракция беше за момичето със сините очи.

Никое друго превозно средство не дава така ясно и осезателно чувството на скорост, както мотоциклетът. Ако искаш да научиш що е скорост, едва ли физиката ще ти я докаже. Най-добре се качи на мотоциклет и нека вятърът духа в гърдите ти и развява косите ти!

Мотоциклетът се носеше по улиците на града. Тук-таме се опитваха да се вдигнат във въздуха като тежки транспортни самолети кокошките, изненадани от машината. Кучетата също с лай гонеха мотоциклета и когато изоставаха, с гордост тръгваха по улицата, доволни, че такъв страшен звяр бяга от тях!… Фильо и Макензен бяха щастливи и малко уплашени. Венчо изпитваше също така радостно чувство, както децата, караше бързо и не много предпазливо. Те заобиколиха една каруца. Подплашените коне отведнъж се изправиха на задните си крака и се понесоха в буен галоп. Отнякъде изскочи Томи. Той просто се залепи за мотоциклета. Тичаше с изплезен език и лаеше. Венчо спря. Томи се хвърли към него, изправи се на задните крака и се опита да го близне с големия си език.

— Бате Венчо, да го вземем… — умолително каза Макензен.

— Добре.

Сега Томи се настани в коша точно в скута на Макензен. Той си въртеше главата като турист и разглеждаше с безразличие наоколо, сякаш цял живот бе прекарал на превозно средство. Мотоциклетът забави ход и спря пред портала на казармите. Тук всички познаваха Венчо. Часовите отдадоха чест. Той отговори с едната ръка, а с другата държеше кормилото. Но затова пък Фильо и Макензен отговаряха с отдаване на чест на всеки срещнат. Фильо за малко не падна, защото бе отпуснал от дръжката ръцете си, залисан да дава чест. Сега мотоциклетът с по-бавен ход мина покрай няколко артилерийски оръдия. На едно от тях бе седнал подпоручик Недев и пушеше цигара. Фильо и Макензен му отдадоха чест. Той се усмихна и отговори, даже си сложи ръце на устата и викна нещо, но никой не го чу от рева на машината. Наближиха моторизираната част. Тук бяха струпани камиони, танкове и мотоциклети. Около тях се въртяха офицери и омаслени войници в комбинезони. Явно, моторизираната част се стягаше. Венчо спря мотоциклета до един камион. Отдолу се бе пъхнал човек и се виждаха само краката му.

— Бате… — каза Венчо.

Изпод камиона се надигна Христо, целият в масло и грес. Той също бе в син комбинезон. Бършеше си ръцете с парцали.

— Защо водиш децата?

— Да видят!

— Няма какво да виждат!…

— Ние само за малко… — примоли се Фильо.

Сега и вторият брат облече един изцапан комбинезон. Двамата се пъхнаха под камиона.

— Ключ седемнайсет — викна отдолу Христо.

Фильо и Макензен се наведоха над сандъчето с инструменти. Те подадоха необходимия ключ. После Венчо им върна някакво желязо и викна под камиона:

— Натискайте надолу!

Двете деца натискаха лоста, като даже легнаха върху него.

— Стига, достатъчно, пуснете!

Сега те вече нямаха работа. Загледаха се в мотоциклета край тях. Двамата като сомнамбули тръгнаха към него, без дума да си кажат. Разгледаха го от всички страни. С особено внимание се отнесоха към ключа, оставен върху фара. След малък мълчалив спор кой да седне на кормилото, разбира се, седна Фильо. Макензен, недоволен, се качи в коша. Томи също искаше да се качи, но Макензен го изпъди, Фильо хвана ключа. Завъртя го и лампичките светнаха, а после с едно движение на крака запали мотоциклета. Под камиона се чу гласът на Венчо:

— Ключ тринайсет, дявол да го вземе!…

Децата се спогледаха. Фильо бързо завъртя ръчката на газта. Мотоциклетът оглушително изрева. Помъчи се с крак да включи скоростта. Макензен също от седалката протегна ръка и натисна скоростния лост. Скоростта се включи. Фильо отпусна лоста и мотоциклетът политна напред. Венчо и Христо изскочиха изпод камиона като ужилени, но беше късно. Затичаха се след децата. Томи също тревожно лаеше. А двете деца бяха уплашени не на шега. Мотоциклетът се носеше със застрашителна скорост. Те минаха под носа на един войник, който ядеше чорба от канче, и за учудване на войника канчето изхвръкна точно когато протегна лъжицата. Войникът гледаше зяпнал след тях. С невероятен завой, на който можеше да завиди всеки състезател, по неволя се качиха на един мост за поправка на коли. След това със скок отлетяха нататък. Профучаха пред един камион, който в последния миг спря, и сега се носеха право към оръдията. От едно оръдие скочи познатият им подпоручик, но бе принуден отново да се покачи като котка на лафета, за да мине мотоциклетът под него. И той се присъедини към братята и кучето и тичаше след тях, а даже по едно време ти изпревари. В същия момент полковникът разговаряше с някакъв партизанин с голяма брада пред централното здание на казармите. Те застрашително го наближаваха. Все пак полковникът успя да се отдръпне и фуражката му отхвръкна на тревата, като продължи да се търкаля. Сега се носеха право срещу телената ограда. Фильо с мъка успя да вземе завоя и се насочиха към погребите. Минаха върху хълма на погреба, но следваше противотанков окоп. Мотоциклетът изхвръкна над окопа. Децата се изтърколиха. Машината продължи сама още няколко метра, после се търкулна на една страна. Ревът се усили и задното колело се въртеше като побесняло. Децата лежаха неподвижно. Пръв над тях се надвеси Томи. Скимтеше и виеше. Със зъби ги дърпаше за дрехите. Пристигнаха Христо, Венчо и подпоручикът. Вдигнаха ги от земята. И двамата бяха в лошо състояние. Дрехите им бяха изпокъсани. Лицата им изцапани. Първо отвори очи Фильо, а после Макензен. Те може би пъшкаха повече, отколкото трябваше, защото ги беше страх от последствията. Подпоручикът измъкна от джоба си превързочен пакет, разкъса го със зъби и превърза главата на Фильо. Венчо се занимаваше с Макензен.

— Добре, че не стана нещо повече… — каза подпоручикът, докато превързваше Фильо, — иначе какво щях да правя без шафер!…

Христо чу тези думи. Лицето му се опъна. Той си тръгна, без да каже нищо.

— Изкарахте ми акъла — каза Венчо. — Ако беше станало нещо с вас, по-добре е да не се връщам при мама…

Когато двамата герои, превързани с бинтове, влязоха в двора, цялата махала се събра около тях. Майката на Фильо пищеше и нареждаше:

— Къде сте по цял ден?!… Кокалите ще си оставите някъде!

Двамата мълчаливо пристъпваха от крак на крак и не казваха нито дума, докато майката на Фильо се умори да говори и се прибра в къщи.

— Какво стана? — попита сестричката на Макензен, но не брат си, а Фильо, като му хвана ръката. Той рязко я издърпа.

— Паднахме от танк — каза Фильо. — Но спасихме поне танка.

— Ами да… — заекна нарочно Макензен. — Всички са ни много благодарни…

Децата ги гледаха със страхопочитание.

— От танк? — викна майката на Фильо, която ги беше чула от балкона. — А какъв е тоя танк?

Макензен се готвеше да обясни.

— Трай си! — ощипа го Фильо. — Не виждаш ли, че нищо не разбират тия жени…