Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (25)

Осма глава

Денят на изборите протече, запълнен от сутринта до вечерта. Фильо изпълняваше поръченията на ремсовия клуб. Заведе една бабичка и двама дядовци до избирателната урна. Понеже ги води в две различни секции, видя в едната като застъпник на опозицията Перо, а в другата Калъча. Имаха посърнал и унил вид. Перо се направи, че не го забелязва, а Калъча го гледаше с откровена закана в очите. Фильо не можа да се сдържи и невинно го попита:

— Как върви демокрацията?

— Върви по дяволите! — изсъска Калъча, защото не смееше да викне.

Така Фильо цял ден се мота пред избирателните бюра. Особено неприятно му стана, когато бащата и майката на Еми, придружени от Еми, отидоха да гласуват. Майка й беше с кожено палто. Бащата имаше посърналия вид на цивилен. Еми остана отвън. Макензен се оттегли тихомълком нанякъде. Томи беше учтив и не забравяше кой се е отнесъл приятелски с него. Спомняше си много добре жеста на Еми, когато му даде кейк, и независимо че не го беше изял, беше запомнил благодетелката си, завъртя опашка и отиде при нея. Еми го погали по главата, после бръкна в малката си чантичка и му даде един бонбон. Чу се хрускане, като че се трошат кокали, и след миг бонбонът беше погълнат, а езикът на Томи вече се ветрееше навън, очите му фиксираха очаквателно Еми и опашката му се махаше като метла. Еми му даде втори бонбон, а после клекна и го прегърна през шията. Въобще се правеше, че не забелязва Фильо.

— Томи, мили Томи, Томчо мой добър… — му говореше тя, а на Фильо му се доплака. Искаше да е на мястото на Томи. Той не издържа и извика:

— Томи, иси!

Томи без особено желание се подчини.

— Куше, пес такъв! — и леко го ритна с крак.

Томи легна в краката на Фильо. Еми, без да го погледне, каза:

— Какво ви правеше кучето?…

— Нищо — каза Фильо. — Просто не трябва да забравя възпитанието си.

— А вие много ли сте възпитан?

— Мене не са ме възпитавали гувернантки! — отвърна Фильо. — Каквото съм добил в живота, сам съм го добил, а не като някои, дето получават всичко наготово!…

— За мене ли намеквате?

— Не е важно!

— Жалко, че някои хора забравят толкова бързо някои неща…

Фильо се обърна и погледна Еми.

— Какви неща?

— Някои неща, които са говорили, за искрено приятелство…

Очите на Еми се насълзиха. Фильо наведе глава и гледаше тъпо Томи, легнал в краката му. Еми отново клекна и погали главата на Томи.

— Аз не съм забравил нищо… — каза Фильо.

В това време излязоха майката и бащата на Еми.

— Еми, ела веднага! Махни се от кучето! Ще хванеш бълхи.

Еми стана и изтича при родителите си. Тримата тръгнаха.

Фильо гледаше след тях. Момичето беше с яркосини панделки на главата. Преди да свият по другата улица, тя се обърна и погледна Фильо. Сърцето му взе бързо да тупа.

— Оправихте ли се? — чу той гласа на Макензен.

— Аз не се продавам за 30 сребърника! — язвително му възрази Фильо.

— Е, айде де! Вие, комунистите, всичко месите като гювеч. Любовта си е любов, политиката политика, а сиренето с купон!…

Фильо нищо не отговори на тия Макензенови сентенции, които сигурно беше чул на пазара. Все пак нещо радостно нахлу в гърдите му и той се развесели много.

Още рано сутринта на другия ден по радиото обявиха първите резултати от изборите. Победата на Отечествения фронт беше съкрушителна. Но и без радиото положението беше ясно. Достатъчно бе да погледнеш сутринта Перо. Изглеждаше съвсем тих, услужлив и мек като пухена възглавница.

— Е, айде, Перо, честито! — му каза сутринта бай Тома.

Перо се ухили до уши и каза:

— Що си правиш майтап с бедния човек, бай Тома? Аз съм си пролетарий и няма какво да губя освен веригите си!

На бай Тома от учудване му спря дъхът.

— Бе и ние не сме напразно живели и правили калабалък на тая земя. Все нещо сме научили от научния материализъм… — продължи Перо многозначително и натърти последните думи.

Бай Тома започна да заеква от гняв.

— В полицията кръжок ли сте имали, говедо такова?! Колко пъти ще се обръщаш като кюфте в тиган?!…

— Бай Тома, без докачение, молим ти се…

— Абе ти си си баш бояджия бил бе! Днеска зелен, утре червен… Ух, да ти плюя на веригите!

— Бай Тома, по-кротко!… Партията е за обединение на всички сили. Какво има да делим ние с тебе? Аз наистина съм си бояджия, ти шивач. Да си стиснем ръцете!

Перо великодушно подаде лапата си на бай Тома. Реакцията на бай Тома беше незабавна. Той се изплю.

— Нищо. В името на единството ще преглътнем и тази обида — каза Перо.

— Венчо, чуваш ли го? — извика бай Тома.

Не по-малко удивен, Венчо нищо не отговори. По начало ренегатите винаги учудват нормалните хора с нелогичното си на пръв поглед поведение. Но при малък размисъл виждаш, че то е много последователно, защото целят една-единствена цел — да спечелят на каквато и да е цена!

— Ти си бояджия на собствената си душа. Не те ли е срам? — възмути се Венчо.

— Не е срамно да признаеш честно и почтено грешките си. Самокритиката очиства и…

— Аз на тебе! — нахвърли се бай Тома, но Венчо го спря.

— Остави го!

В това време стрина Мария излезе с чайника и Перо като стрела й го отне от ръката.

— Ти не се мори, стрино Марийо. Гледай си старините!… Докато Перо е жив, няма да те пусна да се пребиеш по стълбите я!

Фильо също бе учуден от поредната промяна в Перо за такова кратко време. Тогава той беше малък и не знаеше, че не само Перо, но и много други хора постъпват така и че даже между тях има велики имена, като Макиавели и Фуше, а в българската история — хаджи Иванчо Хаджипенчович, един от хората, осъдили Левски на обесване, а после заемал редица отговорни постове в освободена България. Но Фильо още не бе навлязъл в гъстия храсталак на сложните житейски отношения и беше твърде далеч от непроницаемата стена на неразрешените човешки въпроси. Затова бързо забрави този инцидент и с нетърпение очакваше великденската ваканция.

И най-после тя дойде. Но за Фильо тя не донесе очакваната радост. В прогимназията бяха разрешили на вярващите ученици да ходят вечер на черква. А това означаваше, че за тях ученическият час, тоест седем часът вечерта, не важеше и можеха да се шляят в двора на черквата до полунощ.

Фильо, естествено, не можеше да отиде на черква. А за Макензен това беше време на усилен труд и добри печалби. Той не можеше да се завърти в къщи. От училище тичаше право на черква, обличаше херувимските си дрехи и след толкова продължителни служби се връщаше капнал в къщи и заспиваше като заклан. От яд Фильо реши всяка вечер да ходи на баня. Това беше единственото оправдание, ако те заловят след ученическия час, да кажеш, че си бил на баня. Така много ученици вечер, когато трябваше да закъснеят, си носеха хавлии, пешкир и сапун и ако ги спираха за проверка, показваха торбата с алибито си. Но Фильо наистина всяка вечер отиваше на баня, седеше до полунощ и се пареше във врялата вода до оглупяване.

На Велики петък вечерта Фильо тръгна пак на баня. Тя беше стара, ниска турска сграда, с купол от олово. Вътре се стелеше мъгла като в норвежки фиорд на разсъмване. Миришеше на сяра, а куполът даваше особено ехо на гласовете. Фильо се опита да се промуши без билет, но касиерът го видя. Наложи се да плати. После се съблече, взе си полагаемия меден тас и налъми и влезе в банята. Вътре беше топло, задушно, предметите едва изпъкваха. Фильо стъпваше съсредоточено. Той, като стар и патил посетител, не си турна налъмите, а внимателно стъпи на каменните плочи, като се придържаше за стената. Тия предпазни мерки бяха необходими, защото долу по лъскавия каменен под имаше едни особено лигави водорасли, а ако прибавим към тях и обилния сапун, получаваше се нещо като „Париж върху лед“. Една невнимателна стъпка можеше да ти струва мозъчно сътресение. Но като знаеше тая особеност на турската баня, Фильо не изпускаше да наблюдава как се справят другите при това нещастие. Той седна на дървеното столче до една мраморна урна, в която плискаше топла вода от чучура, и зачака. Не чака дълго. Зададе се някакъв, както после се разбра, банков инспектор, дошъл на проверка в градчето. Гордо изпъчил големия си корем и притиснал ръце в кръста (още една фатална грешка, защото не можеше да балансира с ръце), обул дървените налъми (втората не по-малка грешка), той, без да се държи поне за стената, стъпи на хлъзгавите плочи. Резултатът не закъсня. В същия миг краката му полетяха напред със скорост на експрес, а тялото му изостана. Главата му изхлопа на каменния под като празна кратуна. Единият му налъм полетя право към купола на банята, а другият се пързаляше напред по пода. Тасът му изхвръкна като диска от статуята на Лизип и прелетя над целия басейн. Човекът се помъчи да се задържи, но с едно неумело държане се завъртя напред с главата. Тялото му се движеше със застрашителна скорост към отсрещната стена. Опита се с ръце да омекоти удара, но напразно. Втори път главата му изхлопа в зида и тялото му омекна. Тасът, който тъкмо в тоя момент падна, издрънча в мъглата и настъпи тишина. Около чиновника се събраха всички.

— Нокаут — съобщи Фильо.

— Повикайте д-р Милетович, той е в банята… — каза един друг човек.

След малко се зададе самият д-р Милетович, но не по налъми и стъпваше крайно внимателно. Впрочем той всеки път отиваше на баня, когато искаше да изтрезнее в топлата минерална вода и парата. Около кръста си беше навил пешкир. Докторът се наведе над спящия. Дръпна му ушите и леко го плесна. След това изля две канчета студена вода върху главата на бедния инспектор. Той се размърда и отвори очи.

— Това да ти е за акъл, пиленце… — каза Милетович. — Друг път, като дойдеш на баня, да лазиш още от коридора!… А-а-а, Фильо, ти тук ли си? Ела в басейна да си поговорим…

Фильо и докторът се натопиха в горещия басейн.

— Опитвал съм всичко за изтрезняване — и кофеин, и топла гликоза с витамин „С“ венозно, но нищо не действува така, както този басейн! Един час престой — и си като новороден!…

Фильо нищо не каза. Засега опитът на доктор Милетович в махмурлука не го засягаше. Един запя някакво турско маане. Странно се извиваше гласът нагоре към купола.

— Тая баня има страшна акустика. Филхармонията и „Александър Невски“, Фильо, трева да пасат!… Изобщо такава акустика няма никъде в света!… Бил съм и във Виена, и на тържествата в Байройт, и къде ли не!…

— Може би е от парата? — каза Фильо.

— Там е работата — оживи се Милетович. — Ако е от парата, инструментите ще цъфнат веднага. Но заслужава си да се проучи въпросът за тая баня… Слушай само, слушай…

Доктор Милетович пое дъх и изрева началните куплети от басовата солова партия на Деветата симфония от Бетовен:

— О драааайнен…

Всичко живо в банята трепна. Даже Наке телякът, който си пиеше кафето вън в коридора, дотича да види какво е станало.

— Спокойно… — каза Милетович, а после се обърна към Фильо: — И почва оркестърът, нали знаеш, тъм-тъм-тъм-тъм…

Милетович беше в стихията си. Той пееше и солото, и хора, и всички инструменти. И най-странното — Фильо го разбираше. Разбираше какво иска да каже. Хората в банята мълчеха и не дадоха вид, че са недоволни. Те уважаваха доктор Милетович, защото беше голям лекар, безкористен и много културен. Само да не беше това пиене!… — казваха хората. — Но иначе е злато човек!…

Фильо напусна банята късно вечерта заедно с доктора.

— Какво чудно време, колко е топло!… — въздъхна Милетович. — Дано да е на хубаво…

— Вярно… — каза Фильо, но леко се учуди, че докторът се замисли. — Довиждане… — сбогува се той.

— Довиждане, Филчо — усмихна му се Милетович.

Фильо тръгна по една тъмна уличка. Шествието, което обикаляше града на Велики петък, беше свършило. Много хора се връщаха със запалени свещи в дома и затова улицата беше оживена. Кой знае защо, на Фильо никак не му се прибираше. Нощта беше мека, подухваше лек ветрец от юг, по небето се носеха редки облаци, които за миг закриваха звездите. Нощ за мечтание… Овощните дървета по дворовете бяха разцъфнали и мирисът на цветята се носеше навсякъде. Славеите не млъкваха. Несъзнателно Фильо беше тръгнал към Градската градина. А наблизо се намираше улицата и къщата, където живееше Еми. И странно, точно като минаваше през неосветената градска градина, той я видя да върви със запалена свещ. В първия момент искаше да извика, но се спря. Спомни си, че отношенията между тях не бяха блестящи. А после забеляза зад нея три момчета. Бяха от Караджината махала.

— Емииии — гевезеше се единият. — Почакай да ти шепна нещо…

Всички се изкикотиха. Еми вървеше, без да се обръща. Най-едрият от тях изтича и прегради пътя й. Духна й свещта.

— Махнете се, какво искате?!…

— Да си полафим… — каза едрият.

В тъмнината Фильо не видя точно какво стана, но чу, че Еми извика. Сърцето му се разтупа. Той изтича и застана до нея.

— Я се разкарай! — викна Фильо.

— Ти ли бе?!… — ухили се едрото момче и го бутна назад.

Фильо, който нямаше достатъчно килограми, отлетя и за малко не падна. Но се върна бързо и застана на известно разстояние от едрия. Еми се притисна зад гърба на Фильо.

— Искаш ли да ти изтуря зъбите? — каза Фильо.

— Тоя па! — каза с подигравка второто момче и се опита да го заобиколи отзад.

Тактиката беше съвсем ясна на Фильо. Никакъв допир до телата на който и да е, защото хване ли се с единия, другите ще го съборят. Само бързи удари от разстояние! Сега трябваше да приложи всичко, каквото бе научил от своя приятел Осман. Щеше да им покаже той какво е категория „Петел“… Фильо отпусна рамене, сякаш се е примирил със съдбата си, но тялото му беше напрегнато като струна. А след това силно извика:

— Свиньоооо!… — и полетя като футбол напред. Лявата му ръка потъна в корема точно под лъжичката на едрия. Последният се прегъна и тогава Фильо с дясната си ръка нанесе удар отдолу, така че челюстите на едрия изтракаха. Той още повече се приведе. Сега Фильо се отдръпна и нанесе удар право в носа. Не съвсем по правилата, но достатъчно добре да рукне кръв. Едрият почна да хълца. Фильо съвсем спокойно се обърна към другите двама, които вместо да помагат на другаря си, стояха като зрители. Но Еми направи грешка и внезапно взе да плаче, като хвана Фильо за двете ръце отзад.

— Не искам… не искам…

Фильо почувствува, че се изпотява. Ако сега се хвърлят, ще ме смелят… Но двамата не се хвърлиха. Той рязко освободи ръцете си и се устреми към втория, който му се видя по-малко едър. Един удар право в лицето, без да гледа, му се видя добър. Но потърпевшият в последния момент наведе глава и ударът на Фильо попадна в челото. Второто момче просто седна на земята, но нещо изхрущя в стиснатия юмрук на Фильо. Той разбра. Това не е глава, а биче, си помисли Фильо. Беше си счупил пръста. Тръгна бесен към третия.

— Аз нищо… Аз не участвувам… Какво съм ти направил?!…

— Марш, докато не съм ви пребил! — кресна им Фильо с целия си момчешки глас.

Този, който не беше ял бой, вдигна от земята ударения по челото. Едрият плюеше непрекъснато и плачеше. Тримата като разбита войска изчезнаха в тъмнината. И все пак оцелелият измежду тях взе да реве:

— Фильо Тангото… Фильо Тангото… ще те пребием… така да знаеш!…

— Ей сега идвам! — викна Фильо.

Чу се шум от бягащи стъпки и настъпи тишина. Еми продължаваше да хълца. Фильо се приближи до нея, като си разтриваше ръцете.

— Залепиха се за мен още в черквата…

— Ето, виждаш ли, не трябва да ходиш на черква! — поучително й каза той.

Сега Еми се разплака високо, сложи си главата на ризата му и си триеше носа в нея. Фильо почувствува как ризата му се намокря. Пръстът го болеше много.

— Нищо не разбираш… — през сълзи говореше Еми. — Не е в черквата… Знаеш ли колко е хубаво да вярваш в бог… Като прочетеш Библията, ще разбереш…

— Ти цялата ли си я чела? — с недоверие попита Фильо.

— Не, но баба ми я чете всяка вечер…

— Хайде сега да те заведа в къщи… — каза й Фильо примирително.

Той я взе подръка и двамата тръгнаха. Еми се беше облегнала на него, но Фильо вървеше с гордо изправена глава и не я поглеждаше. Чувствуваше, че не трябва да каже нищо. Нека тя си направи заключение какъв мъж е Фильо! Какъв прекрасен, смел, горд, но скромен в замяна на това!… Тази роля го въодушеви. Той винаги си представяше, когато чете някоя книга, че е самият герой. Сега беше много щастлив, защото четеше своята собствена книга с главен герой Фильо! Кой каквото да разправя, но Фильо е нещо, което толкова рядко се среща на тоя свят!…

— О, Фильо — възкликна Еми, като се успокои, — колко си силен!

— Въпрос на тренинг. Моят треньор е Осман Булгура. Дребна работа!… Само друг път, като се бия, моля те, не ме хващай за ръцете.

— Извинявай, аз се уплаших.

— Няма нищо — великодушно каза Фильо.

Те излязоха от Градската градина и тръгнаха по улицата, където живееше Еми.

— Дотук! — рече Фильо.

— Не, изпрати ме до вкъщи.

— А родителите ти?

— Не ме интересуват!

— Ти върви, аз ще гледам, докато влезеш в двора. Само някой да посмее!…

— Фильо, искам да ти кажа нещо… — започна Еми и пак се разплака.

Не сега, не бива да й позволявам нищо да каже! Ти трябва да покажеш спокойствие и безразличие. И Фильо реши, вместо да е искрен и каже това, което е на сърцето му, да играе ролята на Янец и Сандокан едновременно.

— Впрочем мой дълг е да защищавам онеправданите — каза Фильо изречението, което не помнеше къде бе прочел. — И това е за мен естествено, нали? Не трябва да мислиш, че съм го направил заради тебе!…

— Фильо, все пак трябва да поговоря с тебе… Трябва да ти кажа нещо…

— Сега не. Може би по-късно, някога…

— Няма да има вече „някога“… — настояваше Еми през сълзи.

— Еми, Емииии… — чу се гласът на майка й от двора. Външната лампа светна.

— Е, довиждане… — каза Фильо. — Лека нощ…

— Фильо, моля те… — хълцаше Еми.

Но Фильо рязко се обърна и тръгна почти тичешком в обратна посока. Когато влезе в Градската градина, беше страшно доволен от себе си. Изиграх го както трябва!… Гордо, мъжествено! Е, след ваканцията, като почнем училище, ще се държа малко по-меко, така че да говорим… Тогава ще й кажа моите изисквания. Тя трябва да скъса с някои неща… Е, чак със семейството — не, но преди всичко идейно трябва да бъде с мене, а после…? А после мечтите на Фильо стигнаха до дълбока старост и няма защо да ги описваме, тъй като Хамсун добре ги е описал в своите романи.

В следващите дни Фильо беше като замаян от себе си. Не разговаряше почти с никого. Ходеше из двора и отведнъж се сети за тетрадката си. Точно в събота го обхвана вдъхновение и пожела да прибави нови безсмъртни стихове. Междувременно една сутрин, като се събуди, реши, че може да почне да пише роман. Въодушевено се спусна към тетрадките си, извади една чиста с тесни и широки редове и седна на масата. Потопи перото в лилавото мастило и краснописно изрисува: „Черният пират“, роман от Филип Томов Пищолски. Дълбокомислено впери очи в ъгъла на стаята и след миг изниза първото изречение: „Розалинда излезе на палубата…“ Помъчи се по-нататък да продължи, но нищо не му идваше наум, и реши, че вдъхновението е такова нещо, което осенява човека за много кратко време и трябва да го чакаш дълго, за да седнеш да пишеш отново. Фильо взе попивателната, внимателно попи началото на своя бъдещ гениален роман, какъвто той вярваше, че ще стане, затвори прилежно страницата и пъхна тетрадката под дюшека. Оттогава той нито веднъж не беше посягал да я измъкне в очакване на вдъхновението…

Затича се към къщичката на бай Мицо и потропа на прозорчето на Ружа, която, кой знае защо, не му бе върнала стихотворенията, след като момчетата си дойдоха от фронта… Нямаше никой. Макензен, както казахме, киснеше по цели вечери и следобеди в черквата. Фильо се качи по стълбите към тях и за своя изненада чу гласа на Ружа откъм балкона. Когато мина край стаята на стрина Мария, видя вътре момичето. Беше боса. Стрина Мария й кроеше някаква рокля от стар копринен плат с морскосин цвят, вероятно от миналия век, който бе извадила от отворения сандък. Роклята изглеждаше прелестна с воланчетата. Ружа имаше стройни, макар и тънки крачета, с хубаво оформени ръце. Но най-привлекателното в нея беше главичката й — с тежки, пепеляворуси, прави коси. А очите й непрекъснато се смееха. Тя се завъртя около себе си.

— Хубавицата на стрина! — нежно говореше стрина Мария. — То си ми е истинска Мара Пепеляшка… Само едни обущета да намерим!…

Ружа сияеше. Фильо помисли, че тя е много пораснала, и се учуди. Но си е все още дете, си каза той. Изчака я да излезе и я спря на балкона.

— Спомняш ли си, Руже, дадох ти една тетрадка, преди да ида на фронта?…

— Не си спомням! — троснато отговори тя.

Фильо погледна изумен. Макар и боса, той не се осмели да я плесне. Роклята, в която беше облечена, го възпря, а и самият й наперен вид.

— Амааа… — почна да мънка Фильо, — една тетрадка с корици, синя…

— И да си ми я дал, хвърлила съм я!…

— Как може така?! — ядоса се той.

— Може! — отсече Ружа и изтича по стълбите.

Фильо остана като треснат. Иди не вярвай, че сума велики поети са умрели така, просто поради липса на тетрадка! Фильо почти знаеше, че няма никаква дарба за поезия. Учудваше се на лекотата, с която други, по-малки деца, съчиняваха стихотворения, но все пак се надяваше на някакво чудо или по-скоро на това, че той е толкова скромен, та другите още не могат да оценят творчеството му!… Съчиняваше стиховете си горе-долу по подобие на сръбските народни песни. Не почваше примерно от „тебе“ да римува с „небе“, но взимаше и повтаряше последните срички от думата, а на следващия ред я прибавяше цялата и се получаваше нещо като прочутата кръчмарска песен:

Ой, лоне, лоне, лоне…

Шаяк панталоне…

В такова леко умопомрачено състояние мина за Фильо и Великден, и ваканцията. Той знаеше обаче, че животът му ще почне от момента, когато влезе в клас и види Еми. Непрекъснато приготвяше ролята си на благородния, силен, красив, умен, справедлив и така нататък мъж…

Най-после настъпи първият учебен ден. Както никога, Фильо отиде още от ранни зори и се мотаеше в училищния двор. Еми я нямаше. Нямаше я и когато влязоха в класната стая. Фильо и Макензен седнаха на своите места, един до друг. Но там, на предния чин, където седеше ТЯ, мястото бе празно. Фильо крадешком поглеждаше все към вратата. Влезе учителят по математика.

— Отсъствуващи? — попита той, въоръжен с пергел и линия.

— Еми Дамянова — докладва дежурният.

— Защо? — учуди се учителят.

— Напуска града въобще. Отива си с родителите в София.

Фильо трепна. Погледна Макензен. Той извърна очи. Отчаяние го обзе. В миг рухнаха всички мечти. Само той не е знаел, че Еми напуска града.

— Кога замина? — шепнешком попита той Макензен.

— Днес, сега заминава… — отвърна приятелят му, — с влака за София.

Фильо прецени, че има още един час на разположение и до гарата, ако тичаше, щеше да стигне за половин час! Хвана се за корема, изпъшка силно и обърна очи.

— Фильо, какво ти е? — изпъшка също Макензен.

— Умирам, спукал ми се е апендицитът…

Макензен не на шега скочи.

— Господин учителю, Фильо умира…

— Да отиде веднага при училищната лекарка!

Макензен го придружи. Затвориха вратата на класната стая. Отведнъж на Фильо му мина всичко.

— Няма да се връщаш в клас! — заповяда му той и побягна по коридора.

Не усети кога прекоси двора, площада, Градската градина и с чантата под ръка се спусна право към къщата на Еми. Вратите бяха широко отворени. Няколко хамали товареха багаж на каруцата. Фильо се приближи и заговори единия от тях:

— Къде са полковникът и жена му?

— Тръгнаха за гарата.

Той отново се впусна в бяг. Гарата беше далеч от града. Тичаше направо край воденици, ниви, през ливади и бахчи, все към Струма. Влезе в гарата едновременно с влака. Видя Еми, майка й и полковника, цивилно облечен, да се качват на един вагон първа класа. Фильо изтича на перона. Еми подаде глава през прозореца на купето и случайно погледът й падна върху него. Лицето й беше разстроено. Тя извика:

— Фильо! — после се скри и след миг беше на перона. — Бързо след мене! — повлече го тя за ръка към файтоните зад гарата.

Влакът тук правеше среща. Имаше 15 минути престой. Двамата бяха толкова нервни, че не можеха нищо да проговорят. Еми се надигна и целуна по бузата Фильо. Тя истински се разрида. Фильо също се разплака.

— Нали няма да ме забравиш? — говореше Еми през сълзи.

— Никога! — хълцаше Фильо.

Камбаната на гарата удари. Еми побягна обратно. Качи се в купето. Влакът изсвири и потегли. Фильо тичаше по перона. Машината набираше скорост и той спря задъхан. Еми му махаше с кърпичка, докато влакът се скри зад завоя… Като пребито куче Фильо се върна на гарата. Беше тичал непрестанно повече от километър. Седна на края на перона и си бършеше сълзите. В това време някой го допря до рамото. Обърна се. Беше Томи. Кучето го лизна по лицето. Сега Фильо се разрева с глас. Томи си сложи лапите в скута му. Нищо, сякаш казваше Томи, поплачи си… Нали за това сме приятели?!…