Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (11)

Десета глава

Късно след обяд бай Тома в полувоенната си униформа с ОФ на пилотката и на ръката подкара пред себе си Фильо и Макензен като арестувани. Пушката си носеше унило през рамо като пъдар. Лицето му не предвещаваше нищо хубаво. Стигнаха дюкяна. Той отдавна го бе занемарил, защото се бе включил ревностно в революцията. Отвори дюкяна. Някакъв човек с пакет в ръка искаше да влезе.

— Не приемам работа, човече! — каза бай Тома. — Не виждаш ли, че е революция?!

Бай Димо и бай Андон също дотичаха.

— Тома, къде водиш тия пленници? — попита бай Димо.

Но той бе толкова сърдит, че измърмори нещо съвсем неразбрано. Всички влязоха в дюкяна.

— Събличайте се! — заповяда бай Тома.

— Ама-а-а… — възразиха двете момчета хорово.

— Какво ама! — сопна се бай Тома и удари с аршина една стара дреха на тезгяха. Вдигна се прах и той кихна. — Да се не видят макар и деца, и… всичко!

Този път той не прибави и държавата. Двамата се съблякоха по гащета. Бай Тома взе дрехите им и започна да ги разглежда като естествоизпитател, от което, разбира се, нямаше нужда, защото целите бяха на парцали.

— Няма да ги кърпя! Да ходят голи!

— Сакън, Тома — каза бай Андон, — деца са.

— Кой плаче за деца, за очи да плаче! — повтори бай Тома една от любимите си сентенции. — Да се не видят макар и панталоните, и децата, и всичко!…

— Айде, Тома, не ги оставяй децата… — обади се бай Димо.

Бай Тома им подхвърли по едни скъсан войнишки шинел и двете деца се увиха. В тоя момент влезе подпоручикът.

— Не работя вече! — каза бай Тома. — Но ако е лично за вас, нещо за гладене… ще го направя. Оставете го!

— Добър ден, не идвам за това.

— А за какво?

— Идвам да поканя шафера си в неделя за сватба.

— Абе, човече, що си правиш майтап с нас?

Подпоручикът си свали ръкавицата, седна на едно ниско столче и се усмихна.

— Шаферът ми е тука. Такъв юнак! Друг не ми трябва!

— Кой шафер? — удиви се бай Тома, като опули очи.

— Ами Фильо.

— Тоя пленник?!

— Тате, моля ти се… — проплака Фильо.

— За шафер не става! — отсече бай Тома. — Но за битолски просяк е готов. Като му изкърпя парцалите, можете да си го вземете. Намерете му само паница за стотинки!

Бай Тома размаха скъсаните дрехи. Макензен се изкикоти на глас. Той поне си имаше непокътнати своите херувимски дрехи.

— За лачени обувки ще му дам моите! — каза бай Тома и протегна гумените си опинци. — А пък Андон ще му даде смокинга си.

Андон направи своя тик.

— Е, довиждане… — каза подпоручик Недев. — Между прочем, Филипе, ти познаваш шаферката. И тя те познава. Казва се Еми и те поздравява…

Офицерът излезе.

— Какво става тука, джанъм!? Каква е тая… Еми?

— Тате, моля ти се, намери ми дрехи.

— Ти луд ли си?

— Моля ти се бе, тате, много ти се моля…

Когато се върнаха от дюкяна, Фильо започна истински да страда. Чувствуваше, че положението с дрехите е безнадеждно. Така отново в сърцето му се яви тая люта омраза към богатите. Той седеше пред портата на техния двор и мълчеше. Макензен и Томи бяха до него.

— Ще дойдеш ли на гарата? — попита Макензен. — Войводата пак се напи.

Гледай си работата и ме остави на мира!

Макензен се прибра и след малко излезе с файтона. Подир него тичаше Томи. Спря файтона на безопасно разстояние и извика.

— Шафер без дрехи — пленнически шафер!

Фильо стана и взе камък от земята, който хвърли след файтона, но Макензен бе бърз и вече бе подкарал конете в галоп. Фильо се почувствува още по-самотен на опустялата уличка. Незабелязано до него се приближи Ружа. Тя го хвана за рамото, но Фильо се дърпаше.

— С коя шаферка ще бъдеш?

— Глей си работата! — каза Фильо.

Сестричката на Макензен бе готова да заплаче.

— Никъде няма да ида! Разбра ли? — викна Фильо.

Неочаквано Ружа се усмихна, но Фильо не й обърна повече внимание и влезе в двора. Както винаги, в двора тайни нямаше, затова Фильо не се учуди, нито че Ружа знаеше за шаферството, нито когато видя Перо, че слиза по стълбата и държеше едно сако в ръка. Даже в първия момент се умили.

— Виж дали ти става! — каза Перо.

Фильо го облече. Перо почна да се смее с глас. Гледката наистина беше смешна. Огромно сако на бос крак. Фильо бързо хвърли сакото на земята.

— Чакай бе! Дай да ти вържа и вратовръзката… Нали си шафер? Ще бъдеш с щерката на полковника…

Перо не изпусна да се присмее на своя стар мъчител. В това време в двора избоботи мотоциклетът. Бърз като мълния, Перо се скри. Наистина, засега всичко му се бе разминало, но кой знае… По-добре беше да е далеч!…

Христо изгаси мотора и скочи от седалката. Беше навъсен като облак.

— А-а, големият моторист е тука! — каза само той, защото главата на Фильо бе все още превързана, и отмина, но после изведнъж спря и се върна. — Фильо, мина ли ти вече?

— Съвсем.

— Ела с мене…

Двамата се изкачиха в тяхната част на къщата. Христо кимна с глава на майка си, която плетеше нещо в кухнята, и отиде в другата стая. Бързо отвори гардероба и извади оттам един пакет. Фильо разбра, че това са писма. Христо с труд се мъчеше да говори. Не го погледна в очите нито веднъж.

— Вземи това и го дай… — каза той, без да спомене името й. — Нека и тя ми върне моите.

— Добре — промърмори Фильо и тръгна.

— Чакай, постой!

Христо бръкна в джоба и извади един заешки крак е почти изтъркани косми. Изглежда, дълго бе го носил в джобовете.

— Дай й го и й кажи: „Малкото хубаво зайче с черните големи очи го убиха…“ Разбра ли?

— Аха.

— Върви! Върви де!

Фильо изтича по дървената стълба, но когато излезе на уличката, спря. Никак не му се искаше да отиде при Виолета с това поръчение, което му приличаше по-скоро на некролог. Наистина, той беше дълбоко привързан към батко си Христо и в същото време разбираше, че в тези отношения никой с нищо не може да помогне. Фильо неохотно закрачи към входа на малката къща. Дръпна въженцето и звънчето заигра. На прозореца горе се показа учителката Виолета.

— О, Филипе, идвай веднага! Не мога да сляза долу…

Фильо се качи при нея. Две шивачки й пробваха дълга бяла копринена рокля пред едно голямо огледало. Подадоха й воала, тя си го сложи и се завъртя.

— Хубава ли съм?

Фильо мрачно кимна с глава.

— Кажи, Филипе, какво те води при мене? — попита Виолета игриво, все още усмихната.

Фильо мълчеше. Тя, изглежда, се досети.

— Излезте за малко… — обърна се тя, вече сериозна, към двете шивачки.

Те излязоха. Фильо подаде писмата и заешкия крак, като гледаше в нозете си. Тя уплашено се отдръпна, но все пак ги взе. Погали заешкия крак.

— Каза да ви кажа, че малкото хубаво зайче с големите черни очи е умряло…

Тя седна на леглото, закри с ръце очите си и тихо заплака. Фильо не очакваше такава реакция от учителката. Местеше се смутено от крак на крак.

— Довиждане, учителке — промърмори той едва чуто и се запъти към вратата.

— Чакай… Писмата не мога да върна. Унищожих ги. Полицията веднъж дойде да ги търси…

Фильо тръгна по улицата съвсем бавно. Никак не искаше да се прибере в двора. Защо големите не си уреждат сами работите, мислеше си той, ами все им трябваме. В провинцията децата играеха доста голяма роля в така наречените „сърдечни истории“. Горе-долу, каквато играят, да речем, пътуващите прекупвачи на яйца и кокошки — живата връзка между производителите и консуматорите. От една страна, влюбените си въобразяват, че децата нищо не разбират и така любовта им ще остане в тайна. От друга страна, те, децата, съвсем всичко разбираха, но знаеха, че поръченията от тоя характер са много важни, и бързаха да ги изпълнят със самочувствието, че именно те, децата, трябва да уреждат недоразуменията на възрастните. Така често можеше да видиш хлапе, което тича по някоя улица и стиска в пазвата си поредното писмо или букет в ръка. То стига до други малчугани, които играят на топчета, и спира задъхано.

— Ще влезеш ли в играта? — пита го някой от участниците.

— Не мога — казва детето с писмото. — Той е решил да се самоубива, има вид на луд!…

— Не се тревожи! Вчера и мене ме пращаха да купя сода каустик, но тя не я изпи. Все се хвалят, че ще се убиват, а досега не съм видял как става тоя номер!…

Интересното е, че не се споменават имена, но децата знаят съвършено точно за кое лице се отнася разговорът. Момчето пак почва да тича по улицата. Понякога децата са принудени да изслушват цели откровения върху любовта и даже да утешават потърпевшите. Но те никога не се отказват от това поръчение, понеже са психолози и знаят, че когато някой е заболял от епидемичната болест „любов“, става крайно немарлив към материалните блага в живота и обикновено бръква в джоба, за да изсипе накуп всичките си дребни пари в ръцете на хлапака — ангел-вестител на любовта!…

Но Фильо трябваше най-после да се върне в двора. Там се разхождаше Христо. Като го видя, се затича към него. Но Фильо се държеше намусено и високомерно, за да не му даде никаква надежда.

— Писмата не може да върне, понеже ги е унищожила. Полицията… — красноречиво подчерта Фильо с махане на ръка.

Христо рязко се извърна. След миг моторът забоботи и потегли с бясна скорост. Фильо въздъхна. В това време бай Тома се връщаше от щаба на ОФ. Както винаги, беше за нещо нервиран и тъкмо тогава пред него се изпречи Фильо.

— Да ти се не види макар и шаферлъкът, и дрехите! Добре стана днес, та да видиш, че на тоя свят всичко не можеш да имаш!

Но едва завършил кратката си реч и се чу конски тропот. В двора на къщата влезе подпоручик Недев. Скочи от коня и окачи юздата на дирека. Той носеше огромен пакет в ръце.

— Търсих ви на дюкяна, но като не ви намерих, идвам тука… — той подаде пакета. — Това е кадетската ми униформа от I курс. Куртката е с висока яка, но нищо. Няма да има нужда от поправка! — огледа той Фильо от горе до долу. — И аз бях дребен като него. Юнак! Това се казва шафер! Аз си нямам никой в тоя град и Фильо ми е нещо като роднина… — наведе се, вдигна го и го целуна. После тръгна. Шпорите му звънтяха. За миг, преди да се качи на коня, се спря.

— В неделя сутринта, нали?

— Тъй вярно! — каза Фильо, като отдаде чест.

Бай Тома гледаше със зяпнала уста, като препариран.