Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (37)

Двадесет и първа глава

На другата сутрин, още по тъмно, преди останалите бригадири да са се събудили, Фильо и Макензен стегнаха магарето и катъра за път. Тръгнаха заедно с Томи. С голям зор избутаха отново добичетата до мястото на катастрофиралия самолет. Там вече ги чакаше старият войвода с другарите си.

— А добро утро, момчета. Що сонихте снощи?

— Пасти.

— Голям късмет извадихте! Абе кой се е хванал с дедо ви Дончо, хаир е видел!…

С труд и пъшкане настаниха касата в един чувал и после с дружни усилия я превързаха с ортома за самара на катъра. Веднага след това един от селяните, който се казваше Мите, вдигна предната седалка от самолета на гръб, а Стоилко вече мъкнеше една огромна нагъната алуминиева ламарина. Третият също бе задигнал част от самолета, която поне засега нямаше понятие за какво може да му служи. С отвращение дядо Дончо погледна сътрудниците си.

— А сега фърлете сичко на земята… едноооо… двеее…

Селяните със съжаление хвърлиха плячката.

— На мене ми тече покриво… — все пак възрази Стоилко, който хвърли тенекията с трясък.

— Кога господ иска да утепа сиромах човек, му дава пари!… — сентенциозно забеляза войводата. — А сега с бога напреж! — прекръсти се той.

Колоната потегли по обратния път. Мълчаливо стигнаха селцето. Групата влезе през голямата порта на дядо Дончовия двор. Всички се струпаха отново около касата. Успяха да я свалят на земята пак с много пъшкане. Дядо Дончо все повтаряше:

— Трайте бре, тихо, ке издадете четата!…

Той като най-опитен отново се опита да отвори касата, като въртеше ръчката, но нищо не ставаше.

— Требе шуперц! — заяви дълбокомислено Стоилко.

— Що рече? — попита дядо Дончо.

— Шуперц.

— Шперц иска да каже — поясни Фильо.

— Ела! — каза дядо Дончо на Стоилко.

Но селянинът не бързаше. Извади от джоба си парче тел. Войводата му подаде чук. Той бързо измайстори шперц. Помъчи се да се справи с касата.

— Това не ти е фурната на ХОРЕМАГО, дека я отвори с един шуперц и сетне лежа една година у затворо заради сто самуна леп — напомни му Мите.

— Пепел ти на устата! — сепна се Стоилко. — Не може. Ако беше катанец — можеше…

— Ама нееее… — рече дядо Дончо. — Требе да се работи.

Влезе в една барака и донесе брадва и лост. Лоста го пое последният селянин — Вангел — и го държеше настрана, а войводата съблече палтото си, запретна ръкави и разкопча ризата без яка. След това плю на ръцете си и хвана здраво балтията. Вдигна я над главата си и с опакото замахна с всичка сила. Ударът бе страхотен, но касата не мръдна. Само оръжието му се изплъзна от ръцете и политна настрани, така че за малко не удари Мите, който отскочи като опърлен.

— Ке ме утепаш! — викна Мите.

И почна една истинска борба с касата. Ударите се сипеха един след друг, придружени с проклятия, пот и скърцане на зъби. Касата под мощните удари само леко се отместваше насам и натам.

— Не може! — отсече Вангел.

— Требе клинове — не се отчайваше Мите. — Само с чворове ке стане!

Всички се съгласиха с това заключение. Набързо намериха някакво парче дърво, изостриха го с теслата и го сложиха на вратата на касата.

— Пай се! — викна дядо Дончо и тоя път на удара му можеше да завиди всеки митически герой. Чу се мощно „ъх“ от гърдите му. В резултат чворът отхвръкна като куршум от касата и удари Стоилко по кокалчето на крака, който падна като подкосен на земята, хвана злощастния си крак и изрева:

— Олеле, мамичко, убиха ме…

Всички се наведоха не над дърваря, а над касата. На нея й нямаше нищо. Войводата се обърна презрително и каза строго на Стоилко:

— Трай бе! Ке събудиш маалата…

Селяните седнаха уморени около несломимото желязо. След дълъг размисъл, като си бършеше челото с пешкир, войводата заключи:

— Требе тука динамит! Ето това требе!

— Имам барут за чифте — обади се Вангел.

— Сеа ти ли знаеш, или яз?! — строго му забеляза войводата. — Требе динамит или меланит. На времето дигнах целио мост на линията за Солун само с една ока динамит.

— Взрив ли? Ами ние ще ви намерим! — бодро каза Макензен.

— Ела бре, Маке, да те прегърнем. От тебе комита ке стане!

Фильо мълчеше и беше нещо недоволен.

— Злато лесно не се дава. Това знам аз. Требе труд! — разсъждаваше на глас дядо Дончо Манлихерата.

Всички се разотидоха. Фильо и Макензен успяха навреме да се върнат в централния лагер, да вземат храната и я отнесат на обекта в планината. Докато останалите бригадири се хранеха, двамата задигнаха, без да забележи бай Пецо, фишеци и две капсули. Дойде ред да взривят скалите. Бай Пецо им беше позволил да заредят последните дупки. Тримата запалиха бомбите. Веднага изтичаха обратно и се скриха. Бомбите избухнаха една след друга. Високо в небето се вдигнаха камъни и пръст. Томи лежеше по корем плътно до земята и лаеше при всеки взрив. Малко по-късно се събраха заедно. Бай Пецо извади от голямата кошница един по един пакетите взрив и ги преброи отново и отново… До него гузни стояха Фильо и Макензен.

— Избухнаха десет бомби, нали? — попита фугенистът.

— Десет — повториха момчетата.

— А сме сложили дванадесет, нали така?

— Точно така — потвърдиха двамата.

— Ама не е така! Десет бомби — десет взрива, а не дванадесет. Ще обискирам всички без изключение. Според мене липсват две капсули и още нещо…

Децата трепнаха.

— Нека да почакаме до довечера. Иначе ще обидим хората… — каза Фильо.

— Добре — съгласи се бай Пецо. — Но ако до довечера не ги намерим, ще обискираме всички. И за да не ги обидим, ще почнем от нас.

Двамата приятели мълчаливо се разделиха с бай Пецо и се спуснаха към добичетата. На бърза ръка ги оправиха и потеглиха. Като се поотдалечиха, Макензен каза:

— Целият се изпотих… За малко щеше да ни открие… Това да намериш злато било голяма беля!…

— Слушай, Маке, нека да кажем за касата! Ще стане нещо.

— Да кажем бе! Ама ти кле ли се?

— Клех се! — каза Фильо.

— А знаеш ли какво става с клетвопрестъпниците? — попита Макензен.

— Какво?

— Като бяхме с християнското братство на Рилския манастир, видях изписани клетвопрестъпниците. Цяла вечност ги варят в катран!… И децата ти ще бъдат кьорави… Нали така се кле?

— Е, няма как… — въздъхна Фильо. — Щом сме се клели.

Влезнаха заедно с добичетата в двора на дядо Дончо Манлихерата. Тук бяха и Мите, и Стоилко, и Вангел.

— Айде бре, момчета! Очите ни изтекоха да ви чекам… — възкликна войводата. — Носите ли?

Макензен извади от пазвата си два пакета взрив и от джоба две капсули. Дядо Дончо протегна ръка.

— По-внимателно… — предупреди го Фильо.

— Дете, детееее… — каза той. — Кога яз като тебе немах мустаци, веке знаех що е бомба!

— Айде, дядо Дончо, да почнуваме! — нетърпеливо подкана Стоилко.

— Ни сум ял, ни сум спал… — добави Мите.

— Да си разделиме един път парите, па сетне лесно… — каза Вангел.

— Е те, дойдохме си на думата… — подзе дядо Дончо. — За дебелата искам да кажум. Викам така: яз — два дела, Стоилко, Мите и Вангел — един дел, Макето и Фильо — като най-маленки, по половин.

— Тая нема да стане! — разгневи се Фильо. — Всички по равно! И на бай Пецо фугениста също дял!

— Що се разправяш со тия деца, дедо Дончо? — каза Стоилко. — Дай им сиктеро и толкова!

— Хайде да си тръгваме! — дръпна Фильо приятеля си.

— Ще видим кой на кого ще даде сиктера…

— Стой, Фильо! — рече спокойно войводата. — Ние искаме само да проверим дали сте заклетници. — Той намигна на останалите селяни.

— По равно, по братски, те, деца, така ке биде! И на бай Пецо дел, и на властта дел, и на нас! На нас, оти сме нашли златото и сме го спасили от айдуците, а на властта — оти така требе! — многозначително подчерта дядо Дончо. — А касата ке отворим по пладне, кога на обекто почнат да пукат бомбите…

Фильо ритна Томи, който стоеше до касата, покрита с чувал, и все нещо душеше там. Децата напускаха двора, без нито дума повече. Следобед двамата застанаха пред готварницата в централния лагер и зачакаха да натоварят яденето. Дойде командирката До̀бра. Томи с радостен лай я посрещна и пъргаво скачаше около нея.

— Добре, че ви видях! Имам голяма изненада за вас…

— Каква? — попита с уплаха Фильо.

— От сутринта бате ви Венчо е тук по работа. — Като чу името Венчо, Томи се разлая още по-силно, сякаш бе разбрал всичко.

— Сега къде е?

— Из планината.

— За-а-а… — взе да пелтечи Макензен от страх.

Фильо бързо го ръгна по ребрата и той млъкна. Двамата потеглиха без коментари. До̀бра учудено ги проследи с поглед. Скоро стъпиха пак на планинската пътека.

— За аероплана ли искаше да кажеш? — сети се Фильо.

— Не, аз така се омотах, че… За какво ли бате Венчо ще дойде тук?

— Знаеш ли какво става с нас? — каза Фильо.

— Ние и на бате Венчо ще купим костюм с вратовръзка и часовник — отвърна Макензен колебливо.

— Тука в главата ти няма нищо! — чукна го Фильо по челото… — Тая каса ще ни изяде. Ама кой ни дявол караше да се клеем…

Като стигнаха, всички бригадири се спуснаха към тях да вземат храната. Само бай Пецо не се мяркаше никъде. Момчетата също си отделиха своето ядене и се канеха да се оттеглят с канчетата си. Неочаквано пред тях се изправи бай Пецо.

— Дошли са от милицията… — съобщи той. — Сигурно е за взрива. Ако до довечера не го открием, ще им кажа.

— На кой ли пък му е притрябвало взрив! — изтърси Макензен ни в клин, ни в ръкав. Какво ли не прави човек, като е гузен.

— Ами на некой рибар, да изтепа рибата в потока… — каза бай Пецо.

— Сигурно е на някой рибар! — едновременно викнаха и двамата с голямо въодушевление.

Отидоха настрани и седнаха на тревата. Макензен ядеше мълчаливо, на големи залци и дори взе да хълца. Фильо не се докосваше до яденето и следеше с поглед как бай им Пецо се отдалечи и влезе в своята палатка.

— Е, стига де! Само плюскаш! — каза той и с досада потупа Макензен по гърба.

— Хвана ме страх! — обясни приятелят му. — А щом се страхувам, ям много, да ми дойдат сили…

Те седяха толкова умислени, че не забелязаха как над тях застана Венчо. Но Томи весело се разлая, хвърли се към него и искаше да го лизне по лицето. Като го видяха, и двамата скочиха и го прегърнаха с възгласи като кученца:

— Бате Венчо, бате Венчо…

Макензен даже се разплака. Венчо се учуди.

— Ама защо плачеш бе, Макензен?

— Ами жал ми е за конете в къщи…

— А ти, Фильо? Не изглеждаш никак добре!

— Не можем още да се аклиматизираме — каза мъдро Фильо.

Венчо го гледаше скептично.

— Вие свободни ли сте сега? — ги попита той.

— Свободни сме.

— Хайде тогава с мене! Ще ви водя някъде, където ще ви е страшно интересно…

И той ги отведе точно там, където най-малко искаха — при падналия самолет… Там завариха още трима цивилни. Единият нещо мереше със стъпки и нанасяше на лист хартия, другият снимаше.

— Доста нескопосан обир… — съобщи тоя, дето мереше. — Ще ги хванем за едно денонощие, а сетне кой знае колко време ще лежат в затвора!…

Децата уплашено се спогледаха.

— А този самолет откъде е, бате Венчо? — попита Фильо.

— Откраднал го е един фашистки летец, който решил да избяга от България и взел каса с важни документи.

— Ама не е ли злато? — едновременно викнаха Фильо и Макензен.

— Това да не ви е „Хиляда и една нощ?“… — засмя се Венчо. — Просто документи! И трябва да открием касата!… Видяхте ли в бригадата кога падна самолетът?

— Ами ние… — замънка Макензен.

Двамата се спогледаха. После изведнъж Фильо с плачлив глас каза:

— Бате Венчо, всичко ще ти разправим!…

Макензен се разрева, Фильо хълцаше.

— Стига, Макензен, стига, момчета, успокойте се! — стъписа се Венчо. — Кажете най-после какво има?!

— Мъчно ми е за конете в къщи… — пак се хвана Макензен за горките животни. — Искам да си ида у дома…

— Татко… Стрина Мария… Не, татко… — хълцаше Фильо несвързано — казваше, че всеки мъж, ако иска да е истински, трябва да мине барем един път през затвора…

— Не искам в затвора! — зарева пак Макензен.

— За затвора ще помислим… — смътно взе да се досеща Венчо и се усмихна. — Хайде сега, разкажете ми най-сетне какво е станало!?…

Двамата приятели дълго разказваха, като се прекъсваха един-друг. Когато свършиха, Венчо даде заповед на цялата група да слезе в селото. Отправиха се право към къщата на дядо Дончо Манлихерата. Откъм обекта започнаха да избухват бомбите. Тъкмо застанаха пред портата, и в двора се чу взрив. Към небето политнаха керемиди, а няколко кокошки се помъчиха да планират в синьото небе. Даже остатъци от казан за незаконно варене на ракия паднаха до самия Фильо. А после леко част от дувара се срути. Мъжете нахлуха през отворената порта и завариха следната гледка: войводата бе легнал на земята и пъшкаше. Касата бе на покрива на бараката. Вангел се беше покачил на една слива в двора, а Стоилко и Мите се трудеха да влязат едновременно в една катурната бъчва. Лицата на всички бяха почернели.

— А добър ден — поздрави ги Венчо. — Щехте да се избиете.

— Ох, момче, ти доктор ли си? Тука нещо ме реже на кръст.

Венчо повдигна дядо Дончо.

— Браво бе, имаш голям кураж! Ти бивш бомбаджия ли си?

— Войвода съм — изпъшка той.

— Касата не можахте ли да отворите?

— Не можахме…

— А свалете я сега!

Селяните услужливо смъкнаха касата от покрива на бараката. Дядо Дончо бързо се окопити.

— Ние, момче, искахме да я отворим и наготово да ви я донесеме. Викам на четата: що да се мачат — ние ке я отвориме и така като армаган ке им я донесеме, ама не било късмет.

— Нищо. Доста работа сте свършили, както виждам… — каза Венчо. Той извади от джоба си ключове и най-спокойно я отключи.

Разочарованието бе всеобщо. В касата имаше само папки.

— Да не сте откраднали златото? — каза Венчо иронично.

— Сакън, момче! — отрече дядо Дончо уплашен. — Ако знаех, че има само заявления у касата, ама акъл!…

— Ще трябва да дадете показания в милицията — съобщи им единият от мъжете.

— Нека се разбереме бе, момче! Това, що ви требеше, го земахте. Само дай да не ставаме за резил! Ке ви дадеме на човек и по десет кила ракия отгоре!

— За варенето на ракия без акциз отделно ще се разправяме — не отстъпваше мъжът.

След един час слухът се разнесе навсякъде. Всички бригадири се натрупаха край Фильо и Макензен. Всеки искаше да ги види, да им стисне ръка.

— Другарю Фильо — попита едно момче, — за какво се касаеше вашият героизъм?

— Най-обикновено нещо — каза скромно Фильо.

— Мисля, че така би постъпил всеки на наше място — добави Макензен.

— Все пак какво направихте?

— Хванали са бандити! — обясни сериозно момичето, което на времето ги подиграваше за леката кавалерия.

— Не — каза Фильо, — просто си играхме на лека кавалерия!… Ама вие знаете ли какво е леката кавалерия?

— Това е обратното на тежката кавалерия — отвърна момичето.

— И таз добра! — възкликна Фильо. — „Леката кавалерия“ е от Франц Супе. Маке, дай ми инструмента!

След миг се понесоха звуците на увертюрата. Макензен също наду своя инструмент.

— Но това всички го знаем! — прекъсна ги момичето. — Военната музика го свири в неделен ден на площада…

— Просто искахме да ви го покажем, да не го бъркате с „Елено моме…“ — каза Фильо с насмешка.

— Все пак, другарю Фильо — упорствуваше първото момче, — за какво се касаеше вашият героизъм?

Двамата приятели отново се спогледаха.

— Какво заловихте? — попита друго момче.

— Амиии… един самолет… — скромно започна Фильо.

— И една каса, доста голяма — прибави Макензен.

— А какво имаше в касата? — попитаха всички с нетърпение.

— Какво може да има в една каса! — небрежно каза Макензен.

— Злато ли? — със затаен дъх попитаха всички.

— Златото тежи! — обясни Макензен. — Виж, диамантите са далеч по-леки и заемат малко място.

— Цяла каса диаманти!? — не повярва момичето, което ги подиграваше.

— И петдесет разбойници отгоре, заловени на местопрестъплението! — без стеснение съчиняваше Фильо.

— Петдесет и шест — поправи го Макензен.

— Разправихме доста вече… — каза Фильо. — Нали така, Макензен? Останалото е тайна…

Всички се усмихнаха, но ги гледаха с уважение. Тази случка заздрави авторитета на децата в бригадата. Но скромно пак носеха храна на планинския отряд.

На другата сутрин, както винаги, придружени от Томи, те отново пресичаха с натоварените добичета площада на селото. Пред ХОРЕМАГА, под големия чинар, бяха седнали дядо Дончо и сътрудниците му. След няколкочасов разпит милицията ги бе освободила. Като видяха децата, войводата им извика:

— Елате бре деца, да пийнете по едно лимоне!

Двамата отидоха на масата. Все пак са се борили заедно. Веднага им донесоха две шишета.

— Тръгнахме кат арслани, върнахме се кат… Ай, нема що да говорим!… — заключи дядо Дончо Манлихерата.

— Ами ако имаше злато в касата? — още мечтаеше Стоилко.

— Що е живот, все е пред нас! — утеши го войводата. — Знаете за хазната у Гевгели!…

— Знаеме… — викнаха всички в глас.

— Сон сум сонил. И требе да се сбъдне! Яз хазна ке намерам! — рече дядо Дончо.

— Ами ако имаше злато?… — повтаряше замечтано Стоилко.

— Трай бе, маскара! Ако имаше, ако имаше… — ама нема!

Фильо и Макензен се усмихнаха, изпиха на един дъх лимонадите и тръгнаха. Стигнаха планинската поляна съвсем неусетно. На другия й край се виждаше бай Пецо, който подреждаше своя товар за следобедната работа. Бригадирите един по един оставяха инструментите и се разтъпкваха.

— Бай Пецоооо! — провикна се Фильо.

— Айларипиииии! — последва го Макензен и Томи веднага се разлая.

Момчетата се втурнаха към фугениста и го прегърнаха, като заровиха глави в ризата му. В тоя порив имаше колкото радост, толкова и гузност. Но бай Пецо още нищо не подозираше и бе поласкан от тая бурна изява на чувствата.

— Браво бе, момчета, какво чуваме? Голям подвиг сте направили! — говореше той, като им поглаждаше косите. — Ами то си е така, от фугенисти друго не може да се очаква!

Но, кой знае защо, децата не реагираха и не вдигнаха гордо глава.

— Привет на героите! — поздравиха ги няколко бригадири, като се приближиха. — Браво!

Това бе вече прекалено. Фильо и Макензен едновременно се изправиха и се погледнаха мълчаливо, като веднага отместиха очи, сякаш се срамуваха да се видят.

— Бай Пецо… — казаха едновременно и двамата.

— Виж какво, бай Пецо… — придаде Фильо на гласа си изкуствена бодрост. — Ние с Макензен взехме взрива за двете бомби…

— Тия, дето ти липсваха — добави Макензен услужливо, — и капсулите… Немаше как!…

Бай Пецо се освободи от децата. Лицето му стана сурово.

— Вие на кражбата вземане ли му казвате?

Всички мълчаха.

— Амааа… — опита се да каже нещо Макензен, но Фильо го ощипа.

Бай Пецо се обърна, взе кошницата от земята и тръгна към скалите, без да гледа никого. Но след няколко крачки спря.

— Такива фугенисти не искам! Отивайте си!

Двамата щяха да потънат от срам. Бригадирите мълчаливо се оттеглиха и сами отидоха да разтоварят добичетата. Нашите герои стояха като наказани. После Фильо се затича към бай Пецо, а по него Макензен и Томи. Запъхтени го настигнаха. Той вървеше бързо и не ги поглеждаше:

— Бай Пецо, прости ни, нема вече… — молеше се Фильо.

— Ама ние и за тебе дел щяхме да носим, ако имаше злато в хазната… — добави Макензен.

Бай Пецо ускори крачките си, без да продума. Децата се спряха. Томи продължи известно време да подтичва край фугениста. Накрая се върна. Седнаха на земята.

— На ти злато, на ти подвиг… — каза Фильо и тихо заплака. — Аз като ти говорех, като ти говорех… — през сълзи продължаваше той.

Макензен сякаш това бе чакал. Сълзите му бликнаха като поток и зарева с пълен глас. Томи се движеше напред-назад с подвита опашка и не знаеше какво да прави. Скоро се чу първият взрив. Децата заплакаха още по-силно, но никой не дойде при тях.

А горе бай Пецо се надигна от своето укритие. Лицето му беше уморено и печално. Изведнъж до него застана Томи. Дишаше с изплезен език. Явно, беше тичал.

— А-а-а, Томи… — каза ласкаво бай Пецо и го погали.

Томи му близна ръката и решително го гледаше право в очите, като въртеше опашката си…

Фильо продължи да хълца и да си бърше носа с ръкава, а Макензен все още плачеше на глас, но по-тихо вече, понеже гласът му бе прехрипнал.

— Ставайте да довършиме взривовете! За вас работа нема ли? — чуха те гласа на бай Пецо над себе си, който неусетно се бе приближил до тях.

Томи весело се разлая. Старият фугенист бе човек с любещо сърце и не можеше да търпи страдание на деца.

— Бай Пецо!… Ама, разбира се!… Ама ние нали сме ти помощници!… — говореха объркано децата, като скочиха и тръгнаха с него.

Той ги прегърна през раменете и взе да им говори, вървейки нагоре… Отначало спокойно, а после все по-въодушевено, сякаш си спомняше нещо много съкровено в живота…

— Ето какво, момчета… Запомнете от бай ви Пецо едно: всичкото зло в света идва от лъжата! А най-лоша е лъжата за имане… — наведе се и взе една дълга пръчка от земята. — Виждате ли тая пръчка? — очерта около себе си един кръг с нея. Децата несъзнателно тръгнаха да прекрачат кръга. — Стой! Не прекрачвай линията! — извика им бай Пецо. — Това е мое!

Децата недоумяващо спряха. После бай Пецо натроши о коляното си пръчката и пак ги поведе нагоре.

— Ето тоя, дето пръв е заградил парче земя и рекъл: „Това е мое!“ — е най-големият злодей между хората. И това е най-големата лъжа, оти, деца, сичко си е на природата… Тя нас има и ние нея…

— Ама ние мислехме за добро… — каза Макензен.

— Нема лъжа за добро, момчета, и това го запомнете от бай ви Пецо! Като кажеш една лъжа, сетне си отваряш много работа, оти требва да измислиш още сто и една лъжи, та тия сто и една лъжи да помогнат на първата. Тоя, дето е рекъл, че на лъжата краката са къси, също е излъгал. На лъжата краката са мноооого дълги и цял живот може да ти не стигне, за да идеш до главата й!… Честният човек, деца, има само една дума — истината! А на нея и убавото, и лошото й е, че може да чака. Истината не остарява и кога да е, сите я виждат. Запомнете, момчета, от бай ви Пецо, герой на тоя свет може да бъде само тоя, у който живее истината.

Така тримата все повече и повече се отдалечаваха нататък към скалите, докато се сляха с тях…

Останалите дни до края на бригадата Фильо и Макензен усилено помагаха на бай Пецо. Палеха бомбите, после бягаха и се криеха. Бомбите избухваха една след друга и вдигаха камъни в небето… Пак тичаха обратно да видят какво е станало и бай Пецо ги тупаше по рамото.

— От вас ще стане отлични фугенисти!

Децата не можеха да сдържат гордостта си от похвалата.

— Ех, още има да се учим… — казваше скромно Фильо.

— Да се учим… — повтаряше Макензен.