Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (19)

Втора глава

Късно след обяд от портата излязоха двамата приятеля. Носеха си инструментите — флигорната и цугтромбона. След тях се промъкна Томи, а най-отзад вървеше Ружа.

— Томи, иси! — заповяда му Макензен и му посочи портата.

Томи заскимтя недоволно. Ружа както винаги ги изпрати и застана на портата, докато изчезнат в завоя на уличката. Макензен извади от пазвата си увит в хартия качамак. Фильо делово протегна ръка. Макензен му подаде парче качамак.

— Нали се грижите главно за душата — каза Фильо, като ядеше.

— Това е в преносен смисъл. Днес погребваха един богат селянин. Такова плюскане падна!…

— Не можа ли да вземеш нещо друго?

— Имаше боб, пшеница, туршия, ракия… Почти се наядох. А като се напиха, всички запяха на връщане „Тъжна беше нашата раздяла“… Нали я знаеш тази песен… И един селянин падна от дървеното мостче в реката.

Докато вървяха и бърбореха по улицата, те минаваха край разлепените вече афиши. Повечето бяха с призива: „Гласувайте за Отечествения фронт!“ но имаше и доста на опозицията: „Гласувайте за Котѐ!“ От плаката се блещеше лъснатият му образ с дебели бузи. Мимоходом Фильо късаше плакатите на опозицията. Но ето че по улицата се зададе мотоциклетист. След него тичаха деца. Той бъркаше в една торба и пръскаше позиви. Фильо се наведе и взе един. Пак бе за Котѐ и го скъса, но децата ги събираха.

— Спукана ви е работата! — каза Макензен. — Тия и с мотоциклети взеха да агитират… А в циганската махала са направили оркестър и пред оркестъра пехливани, намазани с олио, се борят… Ще съберат гласовете!

— Айде на бас! — ядоса се Фильо.

— Абе що се заяждаш с мене? Аз съм все пак от твоята партия!

Спряха се пред Клуба на РМС. Там бе много оживено. Влизаха и излизаха младежи с четки, с кофи, пълни с лепило, с позиви и афиши под мишница. Вътре на няколко места ремсисти рисуваха плакати. Цялата работа командуваше Венчо. Всеки му се отчиташе и той подаваше нови афиши, като ги изпращаше навън. До Венчо стоеше девойката с писмото, което Фильо трябваше да му предаде, ако не останеше жива от фронта. Не можеше да се разбере дали момичето си върши работата, или през цялото време зяпа Венчо. Когато погледите им се срещнеха, тя цялата пламваше. До Венчо, малко настрани, стояха трима руснаци, съвсем млади. Единият имаше чин лейтенант, а другите бяха обикновени съветски войници, но личеше, че са приятели, защото разговаряха помежду си без всякакво чинопочитание. Когато Фильо и Макензен застанаха с инструментите си пред Венчо, те млъкнаха и ги загледаха с любопитство. Венчо беше затрупан с работа.

— Разгеле! — каза им той. — За вас имам специална задача.

— Отиваме на репетиция — обади се Фильо, — но ако кажеш, оставаме!

— Не, напротив, идете! Ще ми трябвате довечера късно. Ще можете ли да се измъкнете от къщи, без да ви усетят?

— Царе сме в тая работа! — изфука се Фильо.

— Можеш да разчиташ на нас, бате Венчо — обади се и Макензен, но Фильо го погледна така, че той се смути.

— Венчо Олимпович — каза лейтенантът, — вие имате симфоничен оркестър в града!?

— И то от виртуози! — засмя се той.

— Ама ти не знаеш какви музиканти сме! — обиди се Фильо.

— Дума да няма! — продължи да се шегува бате им Венчо. — Най-добрите!

Руснаците подадоха ръце на момчета. Казаха си имената:

— Миша от Михаил. Очень приятно.

— Стьопа от Степань. Очень приятно.

— Федя от Федор. Очень приятно.

— Ами вие музиканти ли сте? — попитаха двете деца в хор.

— Что-то вроде… — каза лейтенантът. — И мы играли в школьном оркестре.

— Значи професионалисти! — подчерта важно Макензен.

— Почти. Можно с вами на репетицию?

Двамата се погледнаха.

— Можно! — в един глас отговориха момчетата.

Излязоха заедно от клуба. На улицата поведоха съвсем музикантски разговор като равни.

— Что вы!… Сорок вторая симфония Моцарта? Это великолепно! — удиви се Стьопа.

— Само менуета изпълняваме — уж скромно потвърди Фильо. — Но Макензен си изпати яката. Гоце Михов го удари с палката по главата и палката се счупи…

— Излезе ми чуфурлига! — гордо обяви Макензен.

— Что вы, что вы… — смееха се руснаците, давайки зид, че всичко са разбрали.

— Ама ни липсва валдхорна — обясняваше Фильо. — Имаме само един, бай Киро, бивш военен музикант, но седи повече в кръчмата…

Наближиха читалището. Отдалеч се чуваха инструментите, които музикантите настройваха. Качиха се по стълбите. Преди да влязат, за миг спряха пред вратата, където пишеше: „Библиотека“. Вътре, край стените, бяха наредени книжните шкафове, а в голямото празно пространство по средата — столовете и нотните пюпитри. Имаше и един отделен шкаф с витрина, през която се виждаха флейти, кларнети и медни инструменти. Едно момченце със сериозно лице слагаше партитурите върху пюпитрите. Доста от оркестрантите бяха вече дошли. Тимпанистът, едър мъж, продължително нагласяваше тимпаните, както всичките тимпанисти в света, и все беше недоволен. Оркестрантите бяха най-различни. Две млади учителки от гимназията — едната свиреше цигулка, другата — виолончело. Малкото момченце, което разнасяше нотите, свиреше облигат-цигулка. То бе същото, което обираше винаги на Фильо и Макензен топчетата и което познаваме от нападението на бившия клуб на „Бранник“, когато пренесоха масата за пинг-понг. Имаше двама стари военни музиканти пенсионери, облечени все още във военните си куртки. Съсредоточено гледаха нотите трима млади офицери, изглежда, от запаса. Останалите бяха адвокати, лекари, занаятчии, които без разлика на потекло, образование и имуществено положение бяха обединени от любовта си към музиката.

Тримата руснаци незабелязано застанаха между библиотечните шкафове и почти не се виждаха. Никой не им обръщаше внимание. Фильо и Макензен седнаха на своите места, където бе медната група, и скоро към оглушителния шум на оркестъра се прибавиха още два крещящи инструмента. Диригентът, познатият ни вече учител Гоце Михов, с вечната си артистична пеперудка на ризата, с дълги коси, все поглеждаше към някои празни места. Явно почваше да се нервира. Двете момчета се обърнаха към руснаците и им смигнаха. Те в отговор им се усмихнаха. Гоце Михов взе да чука с палката на пулта, но никой не го чуваше или се правеха, че не го чуват. Постепенно той усили удрянето и накрая счупи пръчката. Но като видя, че няма ефект, извади от джоба си една стражарска свирка и я наду продължително с изпъкнали очи и зачервено лице. Чак сега настъпи тишина. И тъкмо в тишината Макензен изсвири. Това беше достатъчно. Горкият учител вече не се владееше.

— Ще те убия и ще те излежа! — изкрещя той на Макензен, който се сви на мястото, защото Гоце Михов хвърли остатъка от палката право срещу него. Но след това, изглежда, се сети нещо, защото бързо се съвзе и прие благ вид.

— Господа, реших днес да ви кажа нещо. Нека вече не се дразним взаимно. Нека оркестърът започне нов живот, нали? Колко хубаво ще бъде!… Ами нас ни свързва най-великото изкуство, нас ни свързва любовта към музиката!

Младата учителка с виолончелото каза полугласно:

— Ще плеснем с ръце и ще се прегърнем…

— Запазете глупавия си хумор за себе си! — веднага рязко отговори диригентът.

Тя искаше да му възрази още нещо, но приятелката и я спря. В тоя момент влезе д-р Милетович, леко пийнал, с отметнато бомбе назад, с елегантна пеперудка, с цигулка под мишница в много скъп калъф. След него тихо се промъкна Томи, който бързо се скри зад един библиотечен шкаф, въпреки че Фильо и Макензен му шъткаха да се махне. Все пак добре, че в тоя момент Гоце Михов се занимаваше с д-р Милетович. Последният най-спокойно си извади цигулката от калъфа.

— Алкохолът е погубил даже Бетховен… — печално се обърна към него Гоце Михов.

— Аз не съм Бетховен, аз съм само д-р Милетович.

— Личи си… — въздъхна Гоце. Извади от джоба един камертон и даде тон „ла“, за да може Милетович да си настрои цигулката.

Докторът си настройва цигулката дълго и Гоце Михов го чакаше с нарастващо нетърпение. След като цигулката беше наред, Милетович най-спокойно засвири за собствено удоволствие „Солвейг“ от Григ. Но понеже все пак беше пийнал, вибратото на лявата му ръка бе особено „изразително“ и се получаваше тон, за който циганите казваха: „Цигулката плаче“… Внезапно Томи излезе иззад шкафовете, спря пред оркестъра, вдигна глава към полилея и почна да вие, като воят му странно модулираше и навяваше непонятна тъга. Последната капка беше преляла. Гоце Михов си хвана главата с две ръце и изрева:

— Ще полудея!

— Чак сега ли разбрахте състоянието си? — учуден попита Милетович.

Макензен бързо се спусна, хвана Томи за нашийника и го изведе навън, въпреки че кучето се дърпаше и отчаяно искаше да остане. Все пак инцидентът някак си се заличи. Михов почука с нова пръчка на пулта.

— Моля… Внимание, имаме ауфтакт!

Изведнъж екнаха звуците на увертюрата „Багдадският халиф“ на Боалдьо. Но нещо не вървеше духовата партия и това беше естествено. До Фильо и Макензен на празните столове бяха положени две валдхорни. Бай Киро още не бе дошъл. Но и да се явеше, ползата нямаше да е голяма!…

— Щрайхът да млъкне! Щрайхът! — викна пак Гоце и извади полицейската свирка, като я надуваше до самозабрава. Оркестърът млъкна. Пот се лееше по лицето му и той едва дишаше.

— Това не е оркестър! Това е циганска банда!… Моля, само духовата партия! Четиридесет и седми такт!

Всички обърнаха нотите си. Той даде знак, но нищо не се получаваше. Това бе краят на напрежението, а началото на новия живот, както се изрази Годе Михов, още не се виждаше.

— Спрете! Ще ви убия и ще ви излежа!…

Той скъса пеперудката си, седна направо на пода и задиша тежко. Явно човекът беше зле и оркестрантите се почувствуваха виновни. Милетович дори си извади носната кърпа, намокри я на чешмата и искаше да му я сложи на главата, но той му отмахна ръката. Докторът сви рамене и си седна. След като докараха Гоце до това състояние, сега всички знаеха, че трябва да мълчат и чакат, докато мине кризата. Всъщност оркестрантите обичаха Гоце Михов, но и те не можеха да си обяснят защо, когато са на репетиция, изпитваха непрекъснато желание да го дразнят и измъчват.

Руснаците си казаха нещо тихо. Двамата от тях минаха между редиците и взеха валдхорните. Децата им направиха място и Макензен услужливо им обясни от кой такт да свирят. Третият отиде право към малкото момченце, взе цигулката му и тихо я настрои. Сега всички седяха и чакаха. Накрая, уморен, стана и Гоце. Той каза с прегракнал глас:

— За последен път!… И след това не ще ме вече видите, понеже няма да ме има. Ще умра…

Сега всички гледаха виновно право към него. Той морно махна с ръка. Тоя път оркестърът засвири както никога. Руснаците също. Лицето на Гоце Михов засвети. Той бе музикант, макар и маниак музикант, но за него музиката бе и съдба, и смисъл в живота. Все по-весело дирижираше той, но внезапно спря с рязко почукване.

— Моля, само духовата група, четиридесет и седми такт!

Духовата група, подсилена от руснаците и тимпаните, даваше тая основа, върху която като възглавница лежеше цялото произведение. Всички свиреха с чувство. В самозабрава Гоце Михов викаше, докато дирижираше:

— Браво! Гениално! Великолепно!

От умиление щеше да се разплаче. Когато проклетите тактове бяха изсвирени, той скритом си избърса с кърпичка сълзите, Гоце не се скъпеше на похвалите, както не се скъпеше и на ругатните.

— Достатъчно! А сега отначало! Внимание!…

Оркестърът засвири. Понесе се веселата мелодия на увертюрата. Всички свиреха с увлечение и с онова неповторимо усещане, че и те участвуват в сътворяването на това велико, тайнствено и космично изкуство, наречено музика…