Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (30)

Тринадесета глава

Децата начело с Кирчо скочиха от липата долу и наобиколиха Фильо и Макензен. Томи лаеше и се изправи на задните крака, като се опита да близне по лицето двамата си приятели.

— Носиш ли нещо за ядене? — попита. Макензен сестра си Ружа.

— Нося.

— Дай тогава… Устатата ме заболя да говоря — каза Макензен гордо. — Не било никак лесно да се защищаваш… Трябва да имаш чене на крокодил!

— Фильо, ще влезете ли в затвора? — обърна се към него Ружа с тревога.

— Амииии… как да кажа… баща ми така викаше… Че всеки честен човек, ако иска да стане истински мъж, барем един път трябва да лежи в затвора!

— Аз ще ви нося храна! — зарадва се Ружа. — Имаме и съдинки. Всеки ден ще ви нося… — И най-неочаквано заплака.

— Не може на всяка цена да се оправдаеш! — говореше Макензен. — Честта преди всичко!

— Да, дааа — честта… — бършеше си сълзите Ружа.

— Веднага ли след присъдата ще ви арестуват? — попита Кирчо.

— Ами! Сигурно ще ни пуснат до къщи да си вземем топли дрехи. Там е всичко цимент и ако нямаш зимни дрехи, готова ти е пневмонията! — отговори Фильо.

— От цимента ще замръзнете и умрете ли? — попита едно малко момченце и потръпна, макар че беше горещо.

— А ти да не мислиш, че има пухени легла?! — рече гордо Макензен.

Към тях приближи Ванче Таковата. Той целият сияеше.

— Ашколсун, таковата!… Имала тая България още мъжки деца! Яз сметах да го тепам, ама… таковата… вие ме преварихте, а дъската… таковата… си я бива, а? Букова е, таковата… като желязо. Язък за нея! Сега требе от дъбовата бъчва да измъкнем една дъска и да я изделкам. И вие, таковата… си направете… таковата… да си имате собствена!…

Той говореше не като на деца, а като на свои верни приятели и съмишленици. Ясно бе, че Ванче Таковата бе намерил в лицето на Фильо и Макензен достойни продължители на своята борба.

Те отново влязоха в чакалнята. Останалите, които стояха вътре, с уважение ги гледаха и сочеха. Фильо и Макензен изпитваха нескрита гордост. За пръв път разбраха колко е сладка известността, макар и в съда!

— Почивката свърши! — извика Величко. — Всички да вземат местата си!

Децата заеха мястото си до адвоката. Той им стисна ръцете и им намигна. Те също му намигнаха. Значи да се надяваме, че всичко ще свърши добре!… Прокурорът се закашля и започна речта си. Момчетата бяха сънливи. Загледаха се на двора и видяха как едно по едно Кирчо и останалите деца се покачиха на липата по своите места на клоните. От време на време се чуваше и лаят на Томи. А после се заслушаха в речта на прокурора.

— От една страна, ние имаме неоспоримия факт, че Филип и Макензен са били на Синдикатната вада в три часа след полунощ и са срещнали там Щерьо Янков…

Жега беше налегнала залата.

— Ех, сега да бяхме на плажа… — въздъхна Макензен.

Въздъхна и Фильо. И двамата вече не слушаха прокурора и в унес от дрямката се пренесоха мислено на любимото си място край река Струма…

— … По въпроса за дъската… — многозначително извиси глас прокурорът, — защото от банката на децата вече равномерно се носеше тихото хъркане на Макензен. Фильо си беше захлупил главата. Адвокатът на децата леко ги потупа. Двамата скочиха.

— … По въпроса за дъската… — повтори важно прокурорът. — Това е централен въпрос! Тъй като, ако те са се въоръжили с дъската предварително, то това е вече предумишлен побой!… Ето фактите, който излагам на уважаемия съд… Според мен Фильо и Макензен трябва да бъдат о-съ-де-ни за извършено предумишлено на-ра-ня-ва-не, като се вземе предвид, че в даден момент са действували в самоотбрана и като се вземат предвид смекчаващите вината обстоятелства, че са ма-ло-лет-ни…

Председателят на съда погледна със скука прокурора, но двете деца бяха вече напълно разсънени и се гледаха уплашено.

— Тоя вече ще ни изяде — каза мрачно Макензен.

— Ще видим… — отвърна Фильо неопределено.

Отведнъж в залата на съда не можеше вече нищо да се чуе. Малчуганите върху липата бяха образували нещо като агитка от говорящ хор. Дирижираше ги Кирчо. Чуваха се лозунги като: „Долу ръцете от Фильо и Макензен!“, „Смърт на Калъча!“, „Позор!“, „Да живеят Фильо и Макензен!“, „Долу Калъча и неговите помагачи!“…

— Протестирам! — скочи адвокатът на Калъча. — Моля да се прекрати натискът над съда от горенакацалите граждани!

— Величко! — гръмко викна председателят.

— Тъй вярно! — още по-гръмко отговори Величко.

— Затвори прозорците! — почти изкрещя старият съдия.

Залата недоволно се разшумя, докато викачът изпълняваше заповедта на председателя.

— Моля, тишина! — звънна старият съдия.

— Видели сега? Ще изпукаме от жега… — изпъшка Макензен.

— Нищо, ще ни държи влага в затвора — язвително каза Фильо.

Сега имаше думата защитникът на Калъча. Говореше с диригентски ръкомахания. Отмяташе назад коси и се любуваше на своя глас, който приемаше най-различни извивки, стигащи до горно тенорово „до“.

— … Представете си лятна нощ… Една мирна лятна нощ, природата спи… Само щурците може би нарушават тишината. Един мъж, който си изкарва прехраната от това, че дава на хората прохлада от летния зной, само той не спи… А защо? Защото има работа! Защото трябва да смени водата в плажа! Защото трябва да прехранва семейството си!…

— Не можете ли без поезия? — намеси се председателят. — Доколкото знам, пишете драми…

— Да, пиша и с надежда съм всички вие да присъствувате на моята вълнуваща премиера!… Пиесата ми третира високонравствен проблем как един баща, прогресивен човек, стига до самоубийство, понеже синът му…

— Моля, върнете се към щурците… — прекъсна го председателят. — И ако може, по-кратко!

— Аз исках да обрисувам лятната нощ, спокойствието, което в съзвучие с природата изпитва моят довереник, без да знае, че там, в храстите на Синдикатната вада, го дебнат тия двама… — искаше да каже престъпници, но преглътна думите си — въоръжени с убийствено оръжие в ръка — тук той посочи патетично дъската на Ванче Таковата и направи ефектна пауза. Калъча изхлипа. — Аз искам да разкажа за едно престъпление, което по една случайност не е завършило печално за моя довереник. Тогава той нямаше да бъде пред вас, а вече трева щеше да никне над гроба му… — Тоя път довереникът се разплака истински. Адвокатът му го успокояваше. Калъча беше изпълнен с най-дълбоко съжаление към себе си.

— Вие виждате каква нежна душа има моят довереник!… — каза защитникът.

Учителките в залата се смееха със сълзи.

Не се сдържа и младши съдията и си захлупи лицето с две ръце. Тресеше се в мълчалив смях.

— Двете госпожици да излязат веднага! — обърна се към тях председателят. — А и на вас, ако ви е смешно, можете да ги придружите — погледна той към младши съдията.

Девойките излязоха, като едва сдържаха смеха си. Риданията на Калъча се превърнаха в мъчителен вой.

— Щерьо Янков — заповяда му председателят. — Спрете!

— Не мога — хълцаше Калъча.

— Защо?

— Ей така, мъчно ми е… — продължи той.

— Можете ли да обясните защо?

— Те така, за всичко, за живота!

— Моля, защитникът, продължете!…

— За да опиша картината — поде отново адвокатът, — не биха ми стигнали дни наред!

— Именно затова ви моля… Наближава обед! — подчерта председателят.

— Моят довереник се навежда да отвори улука за водата. В тоя момент Макензен Мицов му нанася удара с боздугана, който тук снизходително наричат дъска. Моят довереник пада във водата и за малко не са удавя. Извличат го, връзват го и му избиват един по един зъбите, докато моят довереник ридае и моли за пощада… За капка милост! И кого моли? Моли бездушието, моли закоравели души…

Калъча отново взе да хлипа.

— Пред уважаемия съд — продължи адвокатът — са изправени двама потенциални убийци, защото, като пораснат, те ще повалят хората не в безсъзнание, а ще ги убиват с един удар — било с боздуган, било с друго нещо… Въпросът за пистолета ще се реши в друг процес!… Ясно е обаче като бял ден, че моят довереник не е използувал оръжието, иначе сега щеше да има зъби, с които да се храни! И риза, която да го пази от студа!… Освен това ние предявяваме частен паричен иск, защото на това място, където природата му беше оставила своя незаменим дар, ще трябва да се сложат поне златни зъби, а са му скъсани и ризата, и панталоните, и… Уважаеми съдии, уважаеми председателю на съда! Във ваши ръце е да покажете на хората истината! Да не позволите престъплението да се разрасне в чудовищни размери! Във ваши ръце е не само съдбата на моя довереник, но и възпитанието на подрастващото поколение, което да осъзнае силата на закона и коленичи пред него! Само така България ще стане… — защитникът се сепна и закашля.

— Каква ще стане България? — попита председателят.

— Велика.

— Амин! — тихо каза старши съдията.

— Влязохме си в затвора! — простена Макензен. — И това си е!…

— Не ни е добро положението… — въздъхна Фильо.

Децата се влияеха от всяка казана дума. Те за първи път бяха на съд и речите може би на тях въздействуваха най-силно.

Изведнъж председателят гневно заговори:

— Ще ви помоля за последен път, защото няма да имате възможност втори път да говорите глупости, в мое присъствие да извадите от лексикона си думи като „велика България“!… Достатъчно кръв се е проляло под това… под това… знаме!… Стигат ни два национални краха!… Ако още веднъж… — но председателят не продължи, защото младши съдията леко го дръпна за ръкава и нарочно му заговори нещо бързо на ухото.

Сега излезе защитникът на Фильо и Макензен. В залата настъпи пълна тишина. Не се чуваше нищо и от двора. Председателят погледна навън към липата. Децата по клоните бяха клюмнали като врабци при студ. Гледаха през затворените прозорци и нищо не можеха да разберат. Ружа тихо заплака, а Томи почна да лае. Кирчо скочи от дървото.

— След мен! — подкани ги той.

Всички се спуснаха на земята и го наобиколиха.

— Слушайте! — започна Кирчо.

Постепенно настъпи тишина.

— Фильо и Макензен ги съдят, задето са тепали Калъча…

— Бой на Калъча! Бой-й-й! — викнаха децата.

— Ама Фильо и Макензен искат да ги затворят и Калъча да се върне — каза Кирчо с треперещ от вълнение глас.

Всички се смълчаха.

— Предлагам да ги откраднем, като ги поведат към затвора.

— Ура-а-а-а! — съгласиха се с възторг децата и никой не си зададе въпроса как ще осъществят тази смела акция.

Адвокатът продължаваше своята реч в залата на съда.

— Децата най-учтиво молят Янков да им върне дрехите и вместо това той насочва пистолет към тях!… И забележете още една подробност! — въодушеви се той. — Понеже той се е ударил лошо, могъл е да падне отново във вадата и се удави, Фильо и Макензен не загубват присъствие на духа, а го завързват на най-близкото дърво. Аз подчертавам, че те не само не са отмъстили на своя мъчител, а са извършили най-благородната човешка постъпка — помогнали са на своя враг! Вие виждате тия две деца. Те вярват в правосъдието, вярват във вашата справедливост, уважаеми съдии. Бие няма да нанесете непоправима рана в тия крехки души…

Фильо и Макензен се усмихнаха наново. Те бяха почти уверени, че това, което се е случило в оная нощ, е станало точно така, както го описваше адвокатът. Чудна е човешката способност за самозаблуда!… Изглежда, че е вродена, щом децата я притежават.

В това време, макар и приглушено, се чу бодрото гласче на Кирчо, който викаше с пълна сила:

— Фильо, Маке, дръжте се! Ще ви освободим!…

И веднага се разнесе доста мощно, макар и през затворените прозорци:

— Искаме свобода на Фильо! Върнете ни Макензен! Калъча в затвора! Уу-у-у-у! Фи-льо! Ма-кен-зен! Фи-льо, Ма-кен-зен!…

Всички в залата погледнаха навън. Кирчо и останалите за кратко време бяха успели да съберат цялото невръстно население от махалата. Дворът беше препълнен с деца, които скачаха, въртяха се, викаха и скандираха.

— Съдът се оттегля на съвещание! — високо обяви председателят.

Фильо и Макензен като ужилени изтичаха навън. Всички малчугани ги наобиколиха. Томи се хвърляше по тях. Ружа падна на гърдите на Макензен и зарида. После се хвърли на гърдите на Фильо.

А горе от кабинета си старият съдия ги наблюдаваше, пушеше с лулата си и се усмихваше на гледката. Фильо и Макензен непрекъснато вдигаха рамене в отговор на децата, които ги засипваха с въпроси. В другия ъгъл на кабинета старши съдията диктуваше на секретаря, който пишеше на пишеща машина решението на съда.

— Готов ли си? — попита го председателят.

— Още малко…

Старият съдия пак погледна долу на двора. Сега децата бяха се смълчали и всички бяха вперили взор към прозорците на съда…