Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (23)

Шеста глава

А това „после“ трая няколко часа. Фильо и Макензен бяха седнали на покрива на плевнята, за да не правят впечатление с дългия си разговор. Долу Томи стоеше и ги чакаше, като от време на време нетърпеливо заскимтяваше. Ще бъде отегчително да се разказват омотаните обяснения на Макензен, гарнирани с куп лъжи и оправдания.

— Това ли е всичко? — попита Фильо накрая.

— Всичко. Искаш ли да се заклея?

— Не се кълни напразно! Щях да те сложа на колене, но от мене да мине!

— То си е казано: „Брат от брата ще разделя, дете от семейство…“ — въздъхна Макензен.

— Идеологически си много зле… но това е последният ти шанс. Ясно ли е?

— Ясно бе, Фильо, трябва да ми имаш пълно доверие!

В този момент Томи, който стоеше до портата на пост, се разлая силно.

— Перо иде. Томи ни дава знак. Не бива да ни вижда заедно.

Макензен скочи от покрива. Фильо наблюдаваше как изтичва към Перо. Двамата шепнешком си казаха нещо. Перо му подаде и някакво куфарче. Момчето го взе. Фильо пое дълбоко дъх. Предстояха сериозни битки…

Късно следобед Фильо се шляеше по улицата сам и замислен. Спря до децата от махалата, които играеха на топчета. Играта се водеше на кръв. Точно сега Кирчо направи последния си удар. Мереше едно далечно топче. Децата се струпаха мълчаливо и внимаваха да не дишат. Кирчо изплези език, задържа дъх и като стрелец дълго се мери и когато удари далечното топче, общ тържествен вик се издигна към небето. Кирчо най-спокойно събра топчетата. Чак сега забеляза Фильо.

— Ще играеш ли?

— Не, нямам време.

— Тая вечер ще рисуваме ли?

— Имам по-важна задача за теб… — важно му каза Фильо. — Ела малко…

Двамата се отдръпнаха настрани. Останалите деца мълчаха и ги гледаха, ужким не им е интересен разговорът… Накрая Фильо рече:

— Разбрано, нали?

— Разбрано!

Фильо забърза към центъра на града. По улицата го викаха разни други деца, но той не им обърна внимание. Мина през Житния пазар. Там забеляза една група цигани. Те помагаха на Перо и на един едър човек с голям белег на лицето. Но не белегът будеше удивление, а невероятните татуировки по ръцете и гърдите. Понеже беше разгърден, виждаха се картини, които сякаш разказваха ужаси като от приказките за чумата. Над лявата му гръд се виждаше сърце, безмилостно прободено със стрела, от която се стичаха тежки капки кръв. В сърцето пишеше: „Мичето — 1942 г.“. Точно по средата на гърдите му бе разперил криле голям двуглав орел със скръбен израз на недоклан пуяк. Имаше и змия с надпис: „Кунчето — 1943 г.“ Следваха полегнал лъв от 1943 г., войник с пушка… А когато мъжът се надигаше, за да подаде тежък предмет, на корема му личеше надпис: „Велика България“. По ръцете му имаше разни котви, кормила, един автомобил, аероплан и жена в профил с къдрава коса. Под нея пишеше: „Моята любов завинаги — Пепи 1944 г.“ Това беше личната биография на един мъж, неговите желания, скърби, любовни трепети, преплетени с постиженията на цивилизацията в образи и най-новата политическа история на България. Фильо го гледаше с интерес. Това бе съдържателят на плажа.

Двамата с Перо сковаваха нещо като трибуна на площада. Перо прокарваше жица. Фильо застана близо до трибуната. Едрият човек с белега на лицето му подвикна:

— Ей, я дай тая дъска!

Фильо не се помръдна.

— Дай дъската, да не те плесна…

— Тъпанар! — процеди Фильо.

В това време дойде Перо.

— Калъч, остави го!… От червените е семка…

— Разкарай се! — изръмжа Калъча.

— Пипни ме само! — наежи се Фильо.

— Аз сега…

— Остави го! — хвана го за ръката Перо. — Ще дойде оня, лудият партизанин Венчо, знаеш го…

Калъча плю настрани и се зае с работата по коване на трибуната. Фильо гордо отмина. Беше се забавил повече, отколкото трябва, затова с тичане влезе в Градската градина. Там имаше някаква барака-стрелбище. Една огромна, пълна и червенокоса жена с големи обици стоеше зад тезгяха и пушеше цигара. Ръцете й бяха целите в евтини, лъскави украшения, но лицето й изглеждаше много добродушно.

— О, Фильо, здравей! Отдавна не съм те виждала… — зарадва му се жената. Тя механично взе пушка и я напълни със сачма.

— Не искам — рече Фильо.

— Може и утре да ми платиш. Ти имаш неограничен кредит при мен.

— Лельо Цонке, дошъл съм по важна работа…

— Казвай, цигари ли искаш?

— Лельо Цонке, имаш ли стари плочи?

— Коя искаш да ти пусна?

Тя бързо отиде до своя допотопен грамофон и пусна „Хорсей, хорсей всеки знай“… — Хубаво, нали?

— Екстра! — потвърди Фильо. — Само че ми трябва… Я спри грамофона! — тя го спря. — Трябва ми, да речем, тая плоча… — Фильо почна да пее: „Ако си имаш, църна кокошка, дето не ееее раждаааала…“ Даже и леля Цонка запя.

— Хубава е — въздъхна тя, — ама нея баш я нямам!…

— А баба Наста за царчето, тая песен…

— Готово! — каза тя, после се сепна: — Ей, да не стане някоя беля… Ще ти я дам, ама ако те хванат, ни дума, че е от мене. Нали знаеш, сега не ни е до царчето! Я влез, избери си!

Тя вдигна дъската, която преграждаше входа, и го пусна. Фильо започна да рови в плочите.

— Ще взема още тая… „Два динара лубеница, три динара грозде“… — тананикаше я Фильо.

— Тая е също хубава — каза мечтателно леля Цонка. — Що пиене е паднало с нея… Ти не ме глей сега!… На времето по мене на глутници се въртяха мъжете. Имаше даже един кметски наместник и един секретар-бирник…

— Ще взема и тая… „Брала мома къпини“…

— Тая, да ми простиш, Фильо, е малко мръсничка, не става за жур!

— За жур не става, ама за друго става!… Ще ги нося на един митинг. Ама тайна!… Како Цонке, депозит ли искаш?

— Обиждаш ме!…

— Дай сега една пушка!

Той излезе пред тезгяха и остави плочите до себе си. Вдигна пушката и се премери в един ловец и заек. Стреля, но вместо заекът да падне, ловецът се преобърна с глава наопаки.

— Тая е повредена — каза леля Цонка, — стреляй по орела!

Фильо стреля. Орелът падна надолу като камък и избухна силен гърмеж, защото долу бе сложено кюкюрт с бертолетова сол, за да гърми. Вдигна се лек дим над стрелбището.

Два дни наред Фильо беше в голямо напрежение, зает от сутрин до вечер. Но за да не дразним любопитството на читателя, ще кажем, че всичко си има причина. А тая подготовка Фильо направи, защото очакваше един уречен ден…