Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (20)

Трета глава

Беше късно вечер. Всички си бяха легнали. Но на горния етаж Фильо се измъкна по чорапи. Носеше в ръце обувките си, за да не тропа. Стъпваше внимателно по дървените стълби, които скърцаха. На двора го посрещна Томи, който се готвеше да излае, но Фильо го притисна. После тихо изсвири. Никой не му отговори. Потропа на прозорчето на Макензеновата ниска къщичка. Тя се тресеше от комитското хъркане на бай Мицо Войводата. След малко от къщичката излезе самият Макензен, сънлив и се протягаше.

— Айде, тръгвай!

— Нанка ми се!

— Тръгвай, ти казвам!

— Нема па! — сопна му се Макензен. — Това не е демократично, да събуждаш кой ти падне!

— А-а-а, така ли?

— Така!

— Ще те оправям аз тебе! — закани му се Фильо. — Хубаво ще те оправя!

Макензен сви рамене и се прибра. Фильо почака малко и тръгна сам. Кучето го следваше. Отвори портата и излезе на улицата. Изведнъж някой се затича зад него. Фильо се обърна. Беше Ружа. Той се разсърди. Тя го хвана доверчиво за ръка.

— Аз ще дойда вместо Макензен…

— Ти си малка, иди си!

— Не съм малка, ще ти помагам.

— Върви си, ти казвам! От деца нямам нужда.

Тя спря и почна да плаче. Фильо се намери в чудо. Помъчи се да я успокои. Накрая каза педагогически, защото Ружа зарева с глас:

— Избърши си носа! С деца на баня да идеш… сапуна да ти изядат!…

Тя хълцаше.

— Фильо, батко е откъм опозицията…

— Откъде знаеш?

— Вчера Перо го извика, бави се дълго. Като се върна в къщи, каза, че е за демокрацията.

— Дръвник! Аз хубаво ще го оправя!

— Аз съм с тебе!…

Фильо тръгна. След него — Томи. Изобщо Томи не обичаше вечер да спи. Ружа вървеше след Томи. Фильо повече не я спря. Като стигнаха пред клуба на РМС, Томи скромно клекна до входа. Всички лампи бяха запалени. Влизаха и излизаха младежи. Група деца чакаха също пред клуба. Водеше ги малкото момченце, което свиреше в оркестъра и играеше на топчета. Казваше се Кирчо.

— Другарю Фильо, дойдохме. Всички са налице! — каза то важно.

— Много добре, Кирчо!

Фильо като генерал огледа децата.

— А как се измъкнахте от къщи?

— Утре някой може да изяде бой, но не е голяма работа, свикнали сме — отговори Кирчо.

Фильо се представи на Венчо. Ремсистите се бяха омацали с вар, лепило и бои. Едни мъкнеха стълби и въжета, а друг буташе дори варел с червена безирена боя.

— Бате Венчо, дойдохме! — обяви Фильо.

— Браво! Сериозна махала! — ухили се той. — Само че не виждам Макензен.

— Зарежи го, той премина към опозицията!

— А-а-а не бива да го изоставяш! — с упрек му каза Венчо. — За Макензен трябва сериозно да помислим.

— Ще го оправя аз! — пак се разгневи Фильо.

— Ще вземете района на циганската махала и специално внимание на тютюневия склад! Искам фасадата да бъде добре налепена — обясни Венчо.

Децата бързо взеха кофите, четките и афишите. В тия години украсата по фасадите на къщите беше в пълен ход. Главното изкуство си остана рисуването, и то рисуването на букви по стените. Стилът нямаше значение. Важното беше да се чете това, което пише. Половината от лозунгите почваха с: „Да живее…“, а другата половина със „Смърт на…“. Средно положение нямаше. Така за дълги години останаха обезобразени фасадите на хубави, старинни къщи. Пострадаха дори керемидите по покривите. Пишеше се по тротоарите, лепяха се афиши навсякъде, където падне, а от прозорците се вееха дълги знамена. Така че градчето приличаше на фасадата, на цирк „Роял и Добрич“, бедна украса, но затова пък радостна. Собствениците на къщите ругаеха наред художниците, но като видяха, че няма отърване, взеха сами да изписват фасадите на къщите си.

Фильо като най-голям носеше една стълба. Тя застрашително се въртеше на разни посоки, докато събори една ваза. Все пак децата успяха да се измъкнат, без да нанесат много щети. Ружа бе прегънала крехкото си тяло под тежестта на една кофа. Томи весело подскачаше около децата. Фильо спря.

— Да се разберем, ще пазите тишина и ще слушате.

Децата в хор отговориха:

— Ще слушаме!

— Аз знам в един двор една мушмула… — радостно съобщи едно дете. — Още не са я обрали…

— Аз пък видях на един балкон да сушат суджуци, много лесно е със стълбата…

— На кой балкон? — зададе с нескрит интерес въпроса Фильо.

— Ще ви покажа. По пътя ни е.

Но Фильо бързо дойде на себе си въпреки изкушението.

— Слушайте! Ние не сме апаши. Ясно ли е? Ако видя, че някой пипне каквото и да е, ще бъде изхвърлен от нашите редове!…

Децата се спогледнаха и млъкнаха. Преминаха няколко улици и спряха пред двуетажна къща. Заловиха се за работа. Изправиха стълбата и бързо почнаха да налепват афишите. Фильо се изкачи на върха на стълбата. Една част от децата долу рисуваха сърп и чук, а други пишеха с огромни букви: „Гласувайте за Отечествения фронт“. Трета група начело с Кирчо съсипваше фасадите на едноетажните къщички и дюкяни. На отсрещния тротоар от балкона се подаде човек по бели гащи.

— Съсипахте ми къщата! — развика се не на шега той. — Това лято я боядисвах. Да ви се не видят и изборите, и дяволите!

Фильо, без да се гневи, му отговори:

— Не се безпокой! Твоята барака специално ще се постараем да я разкрасим.

— Ако слезна долу!…

— Слез, но ще трябва след това да си смениш всички джамове, а както знаеш, стъкла няма и зимата наближава… — каза Фильо.

— Аз те познавам, калпазанин такъв!

— Нямам честта да съм ви виждал в кантората си… — рецитира Фильо.

Скоро децата свършиха с разкрасяването и се отдалечиха. Тоя на балкона продължаваше да реве.

— Съсипахте ме!…

Но никой не му обърна внимание. Само Томи излая срещу него презрително. Едно дете притича и каза:

— Бързо! При тютюневия склад циганчетата лепят афиши за Котѐ!…

— Внимание! — призова Фильо. — Ще се разделим на две. Едните с мене от едната страна, другите с Кирчо — от другата страна.

Кирчо, който бе заел мястото на помощник вместо Макензен, поведе своята група. Фильо тихо се промъкна по улицата и спря точно пред циганчетата, кацнали на двете стълби. Те бяха почти налепили фасадата на тютюневия склад с портрета на Котѐ. Отгоре пишеше: „Гласувайте за демократа Котѐ Стоичков!“ Двете групи деца тихо приближиха до тях, като внезапно ги изненадаха. Фильо рязко извика:

— Стой, кво прайте тука?!

Томи излая и застрашително заръмжа. Едно от циганчетата побягна, но бе ловко спънато на земята. Другото, което стоеше на върха на високата стълба, се наклони, заедно с него се отдели от стената и стълбата.

— Отидох си! — изпищя то.

Фильо и още едно дете с мъка задържаха стълбата да не падне. Другите деца хванаха втората стълба.

— А сега кажете какво да правим с вас? — строго заговори Фильо.

— Бащице Фильо — каза циганчето на върха на стълбата, което, изглежда, бе ръководител на групата, — ние сме хора сиромаси.

— А като сте сиромаси, защо помагате на Котѐ?

Циганчето от стълбата взе да се мазни.

— Бай Фильо, сиромах човек — жив дявол! Нали требе да се яде?

— А искаш ли да се наядеш хубаво? — закани се Фильо, като наклони стълбата така, че още малко циганчето щеше наново да политне.

— Аман, челеби! — в скоропоговорка каза циганчето като възрастен. — Ти си арен човек, кой не те познава, на кой добро не си направил? Ората свещи палят за тебе…

— А ти познаваш ли ме?

— Как да не те познавам? Ти си ми наместо баща!

— Слизай долу! — ядоса се вече Фильо.

— Маани зверо, молим ти се!…

— Томи нищо няма да ти направи!

— Молим ти се, маани го, колко тригодишно магаре е!…

Циганчетата слязоха и се натрупаха на купчина. Някои извадиха фасове и ги запалиха. Приличаха на група осъдени, изведена на нощна екзекуция, на която изпълняваха последното желание — една цигара!… И от групата на Фильо някой се опита да запали.

— Рекъл съм ви — никакво пушене! — дълбокомислено подчерта Фильо.

Детето загаси фаса.

— Дадоха ли ви пари? — попита Фильо циганчетата.

— Е, па дават ли ти — взимай! — отговори сентенциозно едно малко циганче.

— Кой ви даде парите?

— Перо агентино и Калъча, дето държи плажо през летото.

— По колко ви дадоха?

— По сто лева.

— Дайте афишите!

Циганчетата с неохота подадоха рулата с хартия.

— Изеде ни лебецо, бащице…

— Ние ще ги налепим — каза Фильо, като огледа фасадата. Беше го осенила гениална идея.

— Те така те сакаме, бащице!

— Ама ако още веднъж ви видя…

— Нема вече! — отговориха в един глас циганчетата. — Айде сос здраве. Че ни дадете ли стълбите?

— После.

— Дай баре по сто лева за стълбите… — примоли се главатарят им.

Фильо застрашително тръгна към него. Циганчетата побягнаха, но като стигнаха до ъгъла, главатарят спря и извика:

— По-кротко, челеби, много си лют!…

А после завикаха в хор: „Фильо Тангоото… Фииильо Тангоото.“ Едно от децата хвърли камък по тях и те се скриха. Фильо огледа фасадата на склада. Тя бе налепена така, че за нищо вече не ставаше.

— Сега, момчета, кой от вас има шест по рисуване?

Всеки се дръпна скромно назад. Изглежда, никой нямаше шест.

— Е, добре — каза Фильо дълбокомислено. — Ще рисуваме колективно… Вижте сега как ще направим…

Той натопи четката в черната боя и със смел замах на ръката нанесе първите щрихи върху лицето на Котѐ. Ефектът беше потресаващ…