Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (29)

Дванадесета глава

Викачът Величко извика отвън с ясния си глас:

— Хърсовски, Иван Цонев!

В залата влезе набит човек в полуселски-полуградски дрехи с много подвижна мимика.

— Какво бихте могли да кажете за случилото се на Синдикатната вада през оная нощ? — попита прокурорът.

— Яз, таковата…

Председателят, който се взираше упорито в него, най-после се сети нещо и го прекъсна:

— Ти не беше ли Ванче Таковата?

— Яз, таковата… съм Ванче Хърсовски, госин съдия…

— Знам — засмя се съдията. — Стар клиент…

— Тоя път, таковата, не съм…

— И това знам, продължавай!

— Они, тия две момчета, са го натепали екстра! Като се качих, таковата… на вадата, гледам, таковата… Калъча мучи, таковата… като биче.

— Вие какво направихте? — попита прокурорът.

— Яз, таковата… го отварзах. Та Калъча си го тражеше бойо и… таковата… си го намери!

— Откъде смятате, че именно децата са го били? — попита адвокатът на Калъча.

— Па… таковата… кой друг?!

— Вижте какво… — намеси се отново прокурорът, — тази дъска ваша ли е? — Той взе от масата специално издялканата дъска с ръкохватка.

— Яз… сега… таковата… питаш за дъската ли?

— Именно!

— Сега, таковата… дъската… пет санти на един метър, таковата… си е моя!

— Как е попаднала в децата?

— Амииии… таковата… яз си я държим постоянно горе на вадата, оти мене, нека каже председательо, се искат да ме тепат.

— Величко — каза председателят. — Я подай оръжието насам!

— Слушам, господин съдия! — изпъна се викачът и донесе „оръжието“ — нещо средно между боздуган и меч, само че от дърво.

Фильо и Макензен сега на светло имаха възможност да разгледат дъската. Старият съдия също с интерес се наведе напред.

— Значи това е прочутата дъска? — усмихна се той. — Така ли? С нея ли водиш сраженията на вадата, за да не ти отбиват водата? А ние се чудехме с какво оръжие си трепал противниците си!…

— Да ми простиш, таковата… госин, таковата… обаче ти знаеш, дека они, таковата… ме нападаха, оти искат да ми земат водата, таковата, и при мене да не тече… Демек, таковата… да не вадим тютюно на моята нива…

— Та вие за всеки случай си държите постоянно дъската на вадата, така ли? — попита адвокатът на момчетата.

— Ами как, таковата… иначе ке ме пребият… таковата…

— Благодаря — каза адвокатът. — Искам да обърна внимание, че децата не са знаели за съществуването на дъската.

— Убава дъска беше… таковата…

— Е, да — съгласи се председателят. — Сега ще трябва да си издялаш нова.

— Ке направим… таковата… обещавам, таковата…

Ванче си седна.

— Искам като свидетел на обвинението да бъде разпитан Венчо Олимпов Христов, който не е посочен от прокурора — каза адвокатът на Калъча.

— Приема се — отвърна председателят.

Към свидетелската банка се запъти Венчо.

— Бате Венчо! — едновременно скочиха и извикаха двете деца с разтреперани гласове като към избавител.

— Спокойно, момчета! — обади се техният адвокат и ги натисна на мястото им.

Венчо за миг се спря, но не погледна към децата, а гневно измери с поглед Калъча и застана пред свидетелската банка.

— Свидетелят — започна адвокатът на Калъча, — вечерта преди побоя били ли са децата при вас?

— Да — каза ясно Венчо, — те бяха при мене.

— Стана ли дума, че децата искат да отмъстят на Калъча, ако приемем презумпцията, че той не им е дал да се къпят в плажа?

— Той им беше нанесъл почти смъртен побой!

— Вие видяхте ли как им нанася побоя?

— Не, но аз не съм видял и Юлий Цезар, а от това не вадя заключение, че не е съществувал…

— И все пак на какво основание твърдите нещо, което не сте видели? — продължи адвокатът на Калъча.

— Аз вярвам на децата — отговори Венчо. — В края на краищата те не могат сами да си нанесат такова жестоко наказание, нали?

— Да оставим това! — възрази адвокатът на Калъча. — Да приемем, че вие сте убеден кой е нанесъл побоя. Тогава, какво предприехте вие?

— Нищо.

— И не сте искали нищо да предприемете?

— В първия момент реших да отида на плажа и лично да пребия този бандит…

— Може би председателят на съда ще направи бележка на свидетеля — каза адвокатът на Калъча. — Не сме далеч от мисълта с моя довереник да дадем свидетеля под съд за обида…

— А защо не отидохте да се разправите? — попита прокурорът.

— Просто реших, че няма да бъде правилно.

— И тогава сте изпратили децата да се разправят с моя довереник! — гневно подчерта адвокатът на Калъча.

— Изглеждам ли ви на човек, който има нужда от помощта на деца, за да извърши това, което е решил? — с насмешка каза Венчо.

— Не, разбира се — смънка адвокатът. — И още един въпрос… имате ли лично отношение към моя довереник? Например той неприятен ли ви е?

— Можете да не отговаряте на този въпрос! — предупреди го адвокатът на децата.

— Не, ще отговоря. Калъча е един лумпен, който винаги е бил утайката на града. Дълги години никой не се е разправял с него, защото фашистката власт пазеше такива типове за услуги… И ако съдът не може да го оправи, смятам, че е въпрос на лична съвест Калъча да бъде поставен на място! Можете да запишете в протокола всичко това — рязко завърши Венчо.

Момичето на Венчо — До̀бра — изръкопляска. Председателят звънна.

— Моля, тук не е митинг и ви правя сериозна забележка, ако искате да останете на процеса!

— Вие знаехте ли, че децата отиват при Калъча? — попита прокурорът.

— Да, предполагах — отговори Венчо.

— Може би сте предполагали, че и физически ще се разправят с него? — продължаваше въпросите си прокурорът.

— Да, предполагах.

— А може би сте им казали и какво да правят? — каза прокурорът.

— Не, просто ги посъветвах да си вземат дрехите обратно.

— И после? — попита прокурорът.

— И после нищо.

— Бояли сте се, че могат да ви вземат за съучастник? — намеси се адвокатът на Калъча.

— Не! — отвърна Венчо. — Аз не се боя от такива типове. Бих го пребил с удоволствие.

— Мисля, че коментарите са излишни — обърна се адвокатът на Калъча към съда. — Предлагам свидетелят Венчо Олимпов Христов да бъде подведен като морален подбудител на децата.

Фильо и Макензен тревожно се спогледаха.

— Отхвърля се като немотивирано — възрази председателят. — А вие, млади момко, смятате ли, че саморазправата е най-добрият начин за уреждане на човешките отношения?

— Не съм мислил по това… — каза Венчо. — Смятах, че е възпитателно децата да бъдат твърди, а не да хленчат.

— Смятате ли, че побоят е средството? — настояваше председателят.

— В случая да. Смятам, че от децата трябва да израснат мъже, а не страхливци!

В залата настъпи оживление и председателят отново звънна за тишина. После заговори, гледайки Венчо в очите.

— Законите са направени, за да могат хората да живеят в едно общество. И ако всеки сам си е закон, тогава обществото се разпада. Човеците се възпитават чрез законите, еднакви за всички, и ако няма уважение към тях от всички, тогава няма да има никога свободни граждани! Ако децата се възпитават чрез духа на законите, тогава от тях ще излязат смели и безстрашни хора! Разбрахте ли, млади момко? — каза старият съдия, който не на шега се ядоса.

Величко излезе пред вратата и извика поредния свидетел. В залата се яви жената с големите обици, приятелката на Калъча от плажа, но сега бе облечена в смешно къса рокля.

— Вашето име? — попита председателят.

— Джина Панайотова.

— Това истинското ви име ли е?

— Не, това ми е нещо като… севдалин.

— Севдалина ли ви е името? — уточни председателят.

— Не-е-е… — глезеше се жената.

— Иска да каже псевдоним — обясни адвокатът.

— Ние отново се сблъскваме с българските транскрипции… — поде със своя равен глас председателят любимата си тема и се взря в листа, където бе написано името на свидетелката. — … Само че тоя път на женски имена. Просто е изумително как от Божидарка става Джина, нали?! — обърна се той към младши съдията, но се спря навреме от поредното си отклонение в лингвистиката.

— Какво ще кажете за моя довереник? — обърна се към свидетелката адвокатът на Калъча.

— Той е много… културен и голем кавалер!

Двете учителки се изкискаха.

— В какъв смисъл? — попита председателят.

— Амииии… в морален! — важно рече Джина.

— А що е морал според вас? — с любопитство й зададе въпроса председателят.

Нещо палаво и кокетно се яви по лицето на Джина.

— Амиии… морал е това… дето… като правиш нещо такаааа… хората да не разберат… Искам да кажа — да не ги ядосаш!

— Благодаря за определението — учтиво каза старият съдия.

— Може ли свидетелката да потвърди, че преди един месец е била в болницата със съмнение за счупен череп? — попита адвокатът на децата.

— Калъча не беше виновен! — оживи се Джина. — Той ми вика: Не гледай тоя срещу тебе, се в него зяпаш, много ли ти харесва?… А пък аз му викам: Ти ли ще ми кажеш! И оня, като му се нахвърли, сбиха се и… искам да кажа, паднах…

— А бяхте ли пили?

— Друг път повече сме пили, ама…

— Мисля, че няма какво да прибавя към моралния облик на свидетелката — заключи адвокатът на децата.

— Божидарке, знаете ли кой е пребил вашия кавалер? — попита председателят.

— Тия двамата.

— Познавате ли ги? — бързо се намеси адвокатът на децата.

— Много добре.

— Но вие не сте били вечерта на вадата? — ловко я насочваше той.

— Е, да, но бях на плажа, като влезнаха без билет и си го получиха!…

— Ама те не го ли биха още на плажа? — попита наивно адвокатът на децата.

— Кой?!… — викна тя с гордо маниашка усмивка. — Тия сополанковци?!… Ами той ги преби, без да ги пипне с пръст. Само с ортомата!…

— Кой?! Ние ли сме сополанковци?! — скочи засегнат Фильо и веднага след него Макензен.

Адвокатът ги успокои, като сложи ръце на раменете им, и те седнаха.

— Благодаря — каза той. — Повече въпроси нямам.

На свидетелската скамейка застана възрастният човек, който ги беше срещнал на излизане от плажа в плачевно състояние. Адвокатът на децата зададе поредния си въпрос към новия свидетел.

— Вие видяхте ли пребитите деца?

— Да, целите бяха в кръв.

— А къде точно ги видяхте? — намеси се сега адвокатът на Калъча.

— След завоя на плажа.

— След завоя вижда ли се плажът?

— Не се вижда.

— Знаете ли, че за лъжесвидетелство наказанието не е малко… — наблегна той. — Как тогава твърдите, че ги е пребил, след като не сте видели побоя?

— Ами кой тогава?

— Вие не сте видели Щерьо Янков, че им нанася побой, нали? — подчерта отново адвокатът на Калъча.

— Къде живеете? — попита адвокатът на децата.

— В къщичката до плажа.

— Познавате ли Щерьо Янков? — продължи той.

— Кой не познава тоя…

— Говорете спокойно… — предупреди председателят на съда.

— Всяка вечер — разни жени и компании… Всяка нощ — побоища! Бил е и други деца, които искат да се изкъпят, но нямат пари. Това не е човек… Няма ли власт за него? Няма ли съд?

— Благодаря ви — каза адвокатът на децата.

— Да дойде свидетелят Гоце Михов! — викна Величко от вратата на съдебната зала.

Влезе Гоце Михов с вечната си пеперудка и дълга, артистична коса. Застана пред банката на свидетелите.

— Познавате ли децата? — обърна се към него адвокатът на Калъча.

— Да, прекрасни деца, прекрасни музиканти! Като флигорнист Фильо вади абсолютно чист тон, а Макензен и сега би си намерил място в някой провинциален симфоничен оркестър…

— Вие смятате ли — прекъсна го адвокатът на Калъча, — че ако човек не разбира от музика, не е в ред?

— Още Шекспир е казал, че тъмна е душата на човека, който не обича музиката.

— Значи вие оценявате хората според това, дали обичат музиката, или не! — уточни адвокатът на Калъча.

— Да. Човек, който не обича музиката, е нравствен идиот! — заяви Гоце Михов, оглеждайки цялата зала.

— Благодаря — каза адвокатът на Калъча. — Все пак обръщам внимание на това странно делене на човечеството според музикалните му способности. Повече не правя коментари…

— А като деца какви са? — попита адвокатът на децата.

— Прекрасни деца, прекрасни музиканти! От добри семейства.

— В добрите семейства децата не избиват зъбите на всеки срещнат — отбеляза кисело адвокатът на Калъча.

Гоце Михов с достойнство напусна банката и махна към децата. Те благодарствено му кимнаха. Особено бе поласкан Макензен, който често получаваше от него доста неприятни прозвища…

На банката в заседателната зала сега застана доктор Милетович, елегантен и усмихнат.

— Вие сте дали медицинска експертиза, че няма тежка или средна телесна повреда? — каза прокурорът. — Знаете ли, че тази експертиза е в противоречие с първия съдебномедицински протокол?

— Да — отговори ясно и твърдо доктор Милетович. — Първия протокол го е издал в амбулаторията стажант-лекар и няма юридическа стойност.

— Аз никогаш нема да мога да ям!… — извика Калъча, като фъфлеше.

— Толкоз по-добре за вас! — добави доктор Милетович.

— В какви отношения е свидетелят с подсъдимите? — попита адвокатът на Калъча.

— Доброжелателни.

— Свирите ли в един оркестър с тях? — продължи той.

— Да, и то с удоволствие.

— Не счита ли уважаемият съд, че вещото лице е предубедено. Аз настоявам за нова експертиза от друг специалист! — заяви адвокатът на Калъча.

— Доктор Милетович е редовен съдебен медицински експерт при съда и нямаме основание да бъдем недоволни от неговата квалификация. Така че искането ви се отхвърля — възрази председателят.

— Аз имам въпроси към свидетеля на обвинението Щерьо Янков — взе думата адвокатът на децата.

— Свидетелят на обвинението беше вече разпитан! — отговори нервно адвокатът на Калъча.

— Мисля, че веществените доказателства още не са разгледани напълно — настояваше адвокатът на децата. — Аз нарочно се въздържах да задам въпроси от този характер.

— Съдът разрешава на защитата да зададе въпроси на свидетеля във връзка с веществените доказателства — почти издекламира председателят.

— Благодаря. Свидетелят, елате по-близо… Вие виждате на масата револвер система „НАГАН“. Ваш ли е?

— Той не е мой, а беше…

— Свидетелят на обвинението, заведено ли е срещу вас следствие в милицията за незаконно носене на оръжие? — продължи адвокатът на децата.

— Казах бе, човек! — опъна се Калъча. — Тоя пистолет не е мой. Взел съм го назаем. Само временно. Не съм го купил. Назаем съм го взел. Така де!…

— Вие имате ясни и категорични признания, че пистолетът е ваш. Ще отречете ли това, което доброволно сте написали в милицията?

— Точно така. Той ми е назаем.

— Значи пистолетът е бил у вас, но вие не сте го купили?

— Казах бе, човек!

— Е, добрееее… Вие насочихте ли пистолета към Филип Томов, когато дойде да иска дрехите си?

— Аз не знам да съм го носил с мене.

— Филип Томов, насочи ли той пистолет към вас? — попита го адвокатът.

— Да, а после, като се подхлъзна и падна във вадата, пистолетът отхвръкна и остана на брега на вадата.

— Щерьо Янков — каза адвокатът на Калъча, — вие знаехте, че пистолетът за нищо не струва, нали?

— Да, това не е пищол! Това е по-слабо от тапалия-пищолче!

— И въобще до ден-днешен вие не можете да кажете дали пистолетът гърми — продължи адвокатът на Калъча и пресилено се усмихна.

— Ами да, така го държа, за смях. Да си правиме майтап!…

— Както виждате, това, което колегата смята да докаже, е просто смешно. Вие имате пред себе си не пистолет, а жалка играчка, служеща на моя довереник повече за хумористични цели. Може ли някой да се уплаши от това жалко, ръждясало плюкало, годно да краси някой музей?! Аз разбирам — продължи адвокатът на Калъча, — че колегата иска да докаже, че децата са били в самоотбрана. В самоотбрана срещу какво? Срещу една играчка!

— Величко! — извика председателят.

— Слушам, госин председател! — отговори ясно и високо Величко.

— По-тихо! — смъмра го председателят. — Тук не е плацът на XIV пехотен македонски полк!…

— Тъй верно!

— Величко — продължи председателят, — в качеството си на бивш кандидат-подофицер какво ще кажеш за пистолета?

— Наган, яко оръжие! — с готовност отсече той. — На петдесет крачки бик че утепаш…

— Подай ми го!

Величко го отнесе на масата.

— Патрони има ли?

— Тъй верно!

Върна се и донесе на съдията патроните.

— Защитникът на Щерьо Янков, вие твърдите, че това жалко плюкало не може да изплаши никой!

— Твърдиме!

— И това плюкало е ръждясало и повредено?

— Да!

— И не представлява никаква заплаха?

— Никаква!

— Величко! Зареди пистолета!

Той бързо зареди пистолета и старият съдия го взе от ръцете му.

— Ама почакайте, госин председател, не го размахвайте така… — И Величко отстъпи до стената.

— Стойте неподвижно! — заповяда председателят на защитника. — Останалите да се отдръпнат!

Старият съдия насочи пистолета към адвоката на Калъча. Изведнъж той се скри зад банката. Настъпи шум и смях.

— Величко, ела и вземи пистолета, докато не е гръмнал… Моля за спокойствие… — говореше старият съдия с насмешлив израз на лицето.

Двете деца едва се държаха вече на краката си от изживяното напрежение. Фильо дълбоко въздъхна. Макензен също, но въздишката му премина в прозявка. Фильо го сбута.

— Е, стига де! — тихо му се скара той.

— Гладен съм… — изпъшка Макензен.

Двамата приятели погледнаха с надежда към прозореца. Без да иска, Макензен отново, и този път неудържимо, се прозина, като даже не сложи ръка на устата си. Старият съдия също се прозя. Той бе наблюдателен човек. Видя умърлушените физиономии на децата и реши да даде почивка. Иззвъня и обяви високо:

— Петнадесет минути почивка!

Всички разстанаха от залата. Макензен и Фильо просто изтичаха навън.