Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (18)

Първа глава

Щастливо време за децата беше около Девети септември. Сградата на прогимназията се използуваше съвсем не за училищна дейност. Около два месеца беше военна болница. По едно време там настаниха хитлеристки пленници. Фильо вярваше, че така ще продължи още дълго, а Макензен тайно се молеше по някакъв начин да падне бомба върху, прогимназията. Но не се случи нищо и в края на краищата двамата един тъжен ден трябваше да тръгнат на училище. За тази цел бай Тома отново направи основен войнишки преглед на униформите им, закърпи ги майсторски, а стрина Велика ги изпра и изглади. Така подновени, измити и сресани, се запътиха навън. Фильо и Макензен прекосиха двора без всякакъв ентусиазъм.

А дворът си беше същият. Само по балкона, къщата и дърветата бяха закачени лозунги и плакати. Между тях на видно място можеше да се прочете лозунг, нарисуван с големи букви, с два почерка. Той ни съобщаваше, че „НОВОТО СРЕДСТВО ЗА ЖИВОТ Е ТРУДЪТ!“ Явно това беше дело на Фильо и Макензен. Но авторът на тая голяма житейска мъдрост не можеше да бъде друг освен бай Тома, който беше станал председател на шивашката кооперация. Но въпреки гръмкото название на новия си пост той все още трудно скърпваше двата края. А бащата на Макензен — бай Мицо Войводата — продължаваше да изкарва прехраната си с файтона и едва смогваше да задоволи вечно младата си, неугасваща страст към пиенето. Венчо работеше в РМС, но не му плащаха нищо, затова все още ходеше със старата си партизанска униформа. Перо отново се хвана с бояджийския си занаят. Общо взето, никой не се замогна, а даже, напротив!… Светлото бъдеще изискваше жертви. И все пак тия дни бяха щастливи дни на големи надежди за нещо добро, справедливо и радостно…

В ранното утро на другия ден дворът отново се събуди от Фильо и Макензен. Както винаги, те откриха деня с „Житата“ на Леополд Моцарт и се обадиха — единият отгоре, другият отдолу. Томи бе на обичайното си място и се мъчеше да подражава мелодията с виене. Но докато двамата свиреха и разсънваха цялата махала, ето че Перо по бели гащи, крайно недоволен, излезе на балкона при Фильо.

— Абе ти докога няма да оставяш хората на мира?!

— Вие, господин Перо, сте мислител и аз ви преча на мислите?

— Слушай, като ти обърша един…

Излезлият в тоя момент бай Тома изкрещя:

— Ти кого ще биеш бе?! Къде се намираш?

— Аз се намирам в демократична страна — наблегна Перо — и моля да разговаряш с мене, както подобава!…

В това време Венчо също се показа на балкона.

— Слушаш ли го какво дрънка?! — каза изумен бай Тома на Венчо.

— Знам — ядосано отвърна той. — Записал се е в опозицията и е техен пълномощник при изборите.

— Тоя побъркан?…

— Внимавай, бай Тома, да не отидеш в затвора за обида! — важно се обади Перо.

— Кой, аз ли?!

Перо се скри в стаята си невъзмутим.

Венчо въздъхна.

— Остави го, бай Тома. Виждаш ли какво стана, като не го обесихме на първото дърво?! Но мама е виновна…

— Абе ако им са кадрите такива… — произнесе бай Тома натъртено новата дума, — хората домати ще хвърлят по тях! А кой им е представителят на „демократичната мисъл“?

Изведнъж в един глас Макензен и Фильо отговориха:

— Котѐ Стоичков… Котѐ Стоичков… О’Котѐс, циганският кмет!

Циганският език по това си прилича с френския, че се членува пред думите с „О“. Например О’Котѐс, о’катар (преведено на български — един катър). И тъй като въпросният Котѐ Стоичков беше от Караджината махала, тоест в сърцето на циганската махала, минаваше и нещо като лидер на малцинството. Циганите обаче никога не се наричаха цигани, а медиани. Това е името на тяхното племе. Те с гордост започваха изречението си например така: „Ние, медианите, мислиме…“ В редки случаи се наричаха „майсторе“.

Бай Коста бе много изненадан от съобщението на малчуганите и отново попита:

— Кой бе? Оня, дето преди Девети го съдиха за спекула?

— Той — каза Венчо. — И моля ти се, твърди, че бил пострадал от фашизма!…

Бай Тома разпери ръце.

— Нищо не разбирам!

В този момент Перо излезе с плакат. На плаката се виждаше образът на един мъж с хитро, простовато лице на джамбазин. Най-отгоре бе написано: „Гласувайте за Котѐ — представителя на демокрацията!“

— Слушай — каза Венчо, — да махнеш тоя идиот!

— Ние не се боим от закани — отвърна Перо. — Целият демократичен свят…

Сега излезе жена му и го прекъсна, като се вайкаше:

— Перо, Перо… Що не си гледаш бояджилъка! Що се захващаш с тия работи!… Едвам се отърва…

— Мълчи ма! Нищо не разбираш от демокрация!

И стрина Мария се показа на балкона с черга, която се канеше да тръска.

— Виж, мале, твоята милост докъде води!… Гледай го тоя… — процеди Венчо намусено.

— Слушай, сине — спокойно каза майка му, — ако вие се боите от такива като Перо, значи вашата власт за нищо я бива!… Перо, Перо-о-о-о… акъла не ти дойде!… — обърна се тя съжалително към него.

Наново поредният скандал започна. Перо се мъчеше да забоде с кабарче плаката за Котѐ. Но бай Тома с рязко движение го скъса и хвърли на двора.

— Ако се опиташ тук да закачиш нещо, ще те хвърля от балкона!

— Е, да — пъчеше се Перо, — вие все с грубата сила… Но демокрацията набира сили! — изрече на един дъх той заучените думи и млъкна. За повече огромният му ум отказа да работи.

Фильо и Макензен искаха да участвуват в скандала, започнал от тях, но трябваше да тръгнат на училище. Макензен, разбира се, ядеше. И двете деца бяха боси, но обувките си носеха в чантите. Годините бяха бедни. Всеки имаше по един чифт обувки, кърпени хиляди пъти, като проблематично беше дали ще издържат няколкостотин метра до училище. Но тъй като в училище боси не пускаха, колкото и да е странно, от обувките зависеха училищните занятия. Край тях мина Венчо.

— Момчета, след училище ви чакам в клуба на РМС. Имам задача за вас…

— Ще дойдем и без да ни викаш — каза Фильо.

Двамата с Макензен се тътреха по улицата. Виждаха се и други деца на път за училище.

— Стига си ял, хептен ще затънееш!… — скара му се Фильо.

— Защо бе!

— Разбра ли какво става?

— Ами… ще има избори — преглъщаше между думите Макензен.

— А ти с кой си?

— Черквата е неутрална.

— Време е да скъсам с тебе! Ти не можеш да ми бъдеш приятел.

— Защо бе, Фильо? Светият Синод още не си е казал думата. Можем да ви подкрепим…

— Ако разчитахме и на поповете, по-добре да се удавим!

Странно беше, че деца водят такъв политически разговор, но той не беше неестествен за ония времена, когато всички политически въпроси се обсъждаха в семейството, в двора, в махалата, на улицата, в училището. Тогава от политиката никой не оставаше настрани, включително и децата.

Когато стигнаха до училище, първо отидоха зад клозета на тревата. Обуха си обувките. Тази защитена зона от обстрел беше, така да се каже, клубът на учениците. Тук се дописваха, или по-точно написваха домашните работи. Домашната работа не е, както глупаво смятат учителите, индивидуално занимание в къщи, а колективно сред природата! Обикновено някое дете — добър математик, което по принцип носи очила за късогледство, е решило задачите. Всички го считат за ненормално и се държат с него съжалително. Всички го чакат сутрин като пратеник от небето. То донася тетрадката си и почти целият клас, тоест мъжката му част, седнали на тревата, усилено преписват цифрите. Момчето с очилата се опитва да осмисли тоя механичен труд.

— Ама задачата е много лесна — казва то — и много проста! Виждате ли, два чучура текат в две корита. Едното корито…

Лошото е, ако математикът е решил задачата погрешно. Тогава учителят на всички пише единица, а очилатото яде бой от всички. Изобщо неблагодарна работа е математиката!…

Докато децата преписваха, легнали в най-различни пози по тревата, се чуваха гласове:

— Ей, по-бързо бе! Звънецът ще бие!

Тези, които се бяха примирили с участта си, не си правеха труда даже да преписват. Някои предпочитаха да се борят на тревата. Други играеха на топчета и джилит. Вече втори път биеше звънецът. Един по един учениците взеха да влизат в сградата. Учителите на вратата ги проверяваха за чистота и дали са се остригали. Единият от тях беше учителят по музика Гоце Михов. Той не провери Фильо и Макензен, а широко им се усмихна и каза:

— След обяд симфоничният оркестър има репетиция. Чакам ви. Имам грандиозни идеи!…

Фильо и Макензен кимнаха послушно и отминаха.

— Не е лошо учителите по пеене да поставят бележки по аритметика… — въздъхна Макензен.

— Тогава щеше да имаш двойка по пеене!

— Но щях да я поправя!…

Те влязоха в клас. Фильо си сложи лентата с червен кръст на ръката. Беше дежурен. В класа политическите борби също отекваха. Този път се започна с невинен повод. Фильо отиде на катедрата и чукна с ръка, за да настъпи тишина. Той погледна на първия чин Еми, за да се убеди, че е тук, и каза:

— Другари… — натъртено подчерта той тая все още нова дума. — Както знаете, повечето от нашия клас не са религиозни. Предлагам да не четем молитва тая сутрин.

Настъпи шум.

— Аз пък искам да чета молитвата — каза Еми. — Нали сега е демокрация? Не може да натрапвате само вашите идеи.

— У-у-у-у… — ревна по-голямата част от класа, която за толкова години все още бъркаше молитвата.

— Но пък вие не можете да натрапвате молитвата, щом сме болшинство! — отговори Фильо. — Да станат тези, които ще четат молитва!

Няколко души се изправиха. Между тях беше и Макензен. Еми хвана ръката му и я стисна нарочно. Фильо се късаше от яд. Бяха само пет-шест деца. Имаше и едно съвсем окъсано.

— Ти бе, Скус, и ти ли ще четеш молитва? — попита го Фильо.

— И аз. Така минават барем десет минути и може да ме изпитат!…

Този аргумент бе доста силен, понеже се присъединиха още две деца.

— Пролетарии, пролетарии, кога ще ви дойде акълът!… — важно заключи Фильо.

Но в този момент едно дете тичешком влезе в стаята и извика:

— Иде!…

Това беше съгледвачът, предният авангард на отряда, който предупреждаваше за идващата опасност. След миг се показа учителката по френски — стара, елегантна госпожица, отгоре на това и католичка, с голям кръст върху тъмната рокля.

— Клас дебу! — извика Фильо и ловко се обърна кръгом. — Мамзел Капитанова, ла клас е прет.^[1]

— Бон жур, елев…^[2]

— Бон жур, мамзел^[3] — отговори класът.

— Ла приер, сил ву пле…^[4]

Фильо си седна. Станаха няколко души начело с Макензен. Подтикнати от него, те започнаха да пеят провлачено и разтегляха думите колкото можеше по-дълго:

— Отче наш, иже еси на небесех… да святится имя твое, да приидет царствие твое, да будет воля твоя, яко на небеси и на земли…

Пееха доста нестройно, като за погребение. Фильо гледаше навън през прозореца. Там, на улицата, Томи, който всеки ден ги придружаваше на училище и често ги чакаше да излязат в междучасие, важно се разхождаше. После Томи се задави с някаква глутница и почна упорита битка в прахта. Фильо беше в напрежение. Дори отвори прозореца. Чуваше се кучешко лаене, скимтене и квичене. Макензен ясно долавяше ръмженето на Томи. Погледна изпитателно към Фильо, но той наблюдаваше битката долу. Децата до прозорците съвсем вече не се интересуваха от молитвата. Надушил нещо лошо, Макензен обърка думите и запя глупаво „яко на небеси“ вече трети път и накрая спря. Учителката се разсърди.

— Асейе ву, донк! Е ву, месьо Макензен, а ла табл!^[5] Отгоре на това се опитвате да богохулствате! — завърши тя на български.

Битката вън бе стихнала. Томи лаеше към прозореца на класната стая. Всички седнаха. Макензен отиде на дъската и си избърса носа с опакото на ръкава. Това предизвика в учителката строго свиване на веждите. Той отправи знаци към Фильо на първия чин да му подскаже. Макензен много често в училище се надяваше само на две свои способности. Първата — да преписва. Правеше го съвсем незабележимо. Но втората му способност стигаше до истинска дарба. Без да бе ходил на училище за глухонеми, той можеше да разбере всяка дума по движението на устните. С Фильо бяха тренирали много и ако приятелят му мърдаше устните си, като бавно изговаряше думите без глас, Макензен можеше безпогрешно да каже например на коя дата се е родил Свети Иван Рилски и на коя дата са се видели през баира с цар Петър. Но тоя път Фильо все едно че не виждаше отчаяните знаци и кривене на физиономията. Макензен разбра, че е загазил, прие своя обичаен безизразен вид и зачака мъчението:

— Моля, урока наизуст!

— А… а… — нарочно запелтечи той.

— Знаете ли го? — прекъсна го учителката.

— Знам! — каза твърдо, но отчаяно Макензен и погледна учителката с умолителен поглед. После добави:

— Мммможе ли вие ссссамо да ми започнете? — търпеливо заекваше той, за да спечели време.

— Е, биен.^[6]

— Е, биен — повтори Макензен.

— Това не е от урока! — строго му направи бележка учителката. — Урокът беше: „Писмо от курорт“ и започваше: „Мон шер Гюй, жьо тьо рьомерси дьо та жантий летр…“ Комансе сил ву пле…^[7]

— Ко… ко… комансе… — добави Макензен, като си правеше устата на издължена краставица.

— И вие твърдите, че знаете урока?!

— Знам! — пак твърдо каза Макензен и млъкна.

Наистина настъпи тягостна тишина, както при Френската революция преди падане на гилотината върху нечий врат. От главата на Макензен в тоя момент изхвръкнаха всички молитви, а той знаеше много молитви за здраве, молитва за предпазване от уроки, молитва за добър път, молитва срещу мор по добитъка, но не знаеше само една-единствена молитва — молитва за предпазване от френски език и френски даскалици. За миг в смутения му мозък се яви мисълта да отправи молитва за падането на бомба върху прогимназията, но се сети, че и той е вътре, и отмахна тая съблазнителна мисъл. Тогава си спомни, че някога бе научил три стиха от Ламартин някъде по средата на прочутото стихотворение „Езерото“. Събрал последните си сили, той мощно изрева:

— О-о-о-о, лак^[8]!… — И млъкна, уплашен от собствения си писклив, неестествен глас.

Всички изумени го погледнаха. Първа на себе си дойде учителката.

— Излезте от класа! Няма да търпя подигравки с Ламартин!

— Аз не съм закусил — каза Макензен жално. — Ако изям една филия хляб, ще се сетя…

— Вън, гамен!…

Макензен с подвита опашка мина покрай Фильо.

— Това ти е за молитвата — прошепна му той. — Получи си наказанието!…

Когато Макензен неохотно излезе на двора, той беше почти празен. Само няколко деца, вероятно избягали от клас, седяха край оградата. Едрият Макензен стърчеше сред тях. Той тежко се отпусна на тревата. Решил беше, че този ден няма да му върви и повече не се върна в клас до края. Шля се безцелно по улиците на градчето, назяпа се на витрините и като дойде ред за последния звънец, той се върна в двора на училището. Завари учениците вече да изскачат навън. Макензен зачака Фильо. Първо се показа Еми. Фильо вървеше след нея, после се изравни и й заговори нещо, но тя му обърна гръб и побягна напред. Той поиска да я догони, но се разколеба. Макензен наблюдаваше всичко това. Отиде при Фильо.

— Не върви ли?

— Какво да върви бе!

— Ллллюбовта — пелтечеше Макензен нарочно, да го ядоса.

— Я си глей работата! И не си криви езика, тоя номер пред мен не минава! Защо не се върна в клас! — строго го попита Фильо.

— Днес е лош ден — петък!…

— Е, в замяна на това казаха баща ти да се яви утре при директора.

— Ако не е пиян… Ама истина ли?! — съвзе се Макензен.

— Истина.

— Войводата ще ме пребие…

— И това ще ти е малко!

Макензен извади от пазвата си нещо завито в хартия. Оказа се бяла халва. Едва отчупи парче и почна да го дъвче.

— Дай! — не се стърпя Фильо. — Откъде я открадна?

— Изработих си я. Въртях колелото в сладкарницата на Бачеви, докато траеха часовете.

Подаде му едно парче.

— Ще ми счупи зъбите тая халва — мърмореше Фильо.

— Можеш да ми я върнеш. Еми заряза ли те?

— Глей си работата!