Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (27)

Десета глава

Зданието на съда представляваше старинна, бивша турска административна постройка в центъра на градчето, край самия площад. Пред съдилището имаше малка градинка с една стара липа. Макар да бе сутрин рано и дюкяните не бяха още отворени, пред сградата имаше голямо оживление. Пристигнаха една след друга каруци, от които слизаха преди всичко селяни. Мяркаха се и граждани. Всички имаха напрегнати лица и разговаряха на висок глас с ръкомахане. Адвокатите, въпреки че беше още хладно, стояха запотени или тичаха по клиентите с чанти в ръка.

Пристигна с файтон и бай Мицо Войводата. Но този път той возеше всички от тяхната голяма къща — и Макензен, и Фильо, и Ружа, и бай Тома, и майката на Фильо с детето в ръце… Всички носеха най-хубавите си дрехи. Бай Мицо даже не беше пиян и брадата му, този път сресана, имаше много приличен вид. Той завърза конете за един кол, специално поставен за целта. Скоро към тях се присъедини цяла група хора. Един слаб, нервен адвокат се приближи. Лицето му беше особено — имаше очи, които постоянно се усмихват. По всичко личеше, че е природен недостатък. Всички млъкнаха. Той погледна двете момчета, явно доволен от външния им вид.

— Разбрахме се, нали, както сме репетирали. Най-важно е първото впечатление, което ще направите на съдията!…

— Кой плаче за деца, за очи да плаче!… — произнесе своята сентенция бай Тома, но гласът му тоя път трепереше и очите му се просълзиха.

— Немой, Томе!… — каза жена му и се прекръсти.

Фильо и Макензен едва не се разплакаха. Може би за последен път бяха на свобода и гледаха синьото небе…

Адвокатът поведе групата към съда. Влязоха в чакалнята пред заседателната зала. Тук се бяха пръснали много хора на купчинки. Те се образуваха според адвокатите. И тук всички викаха и ръкомахаха. Две групички стояха една до друга и техните адвокати увещаваха поотделно враждуващите страни.

— Хайде, подайте си ръцете! — канеше ги единият адвокат.

— Нема бе, нема!… — инатеше се зачервен и запотен селянин.

Другият адвокат избута своя клиент напред.

— Айде де!…

Най-после единият от селяните протегна кротко ръка. Другият го гледаше накриво.

— Както искате — говореше им адвокатът, — но съм длъжен да ви предупредя, че в такива процеси обикновено и двете страни стават за смях. Принцип в правосъдието е, когато двама се карат, и двамата да са виновни!…

Фильо и Макензен слушаха тия думи и се спогледаха. Явно за тях те не важаха!… Сега двамата селяни си подадоха ръцете за облекчение на всички.

Децата оглеждаха тълпата наоколо. Там, в дъното, голяма група бе наобиколила един висок адвокат, който непрекъснато викаше. Сред групата изпъкваше човекът, когото много добре познаваха — Калъча, с почервенял нос и предизвикателно татуираните ръце. Когато си отваряше устата да говори, отпред се виждаха изпочупени зъби, които изглеждаха като у малките деца, когато им падат млечниците. На брадата, носа и челото му имаше лепенки. Лицето му изразяваше нещо и зверско, и смешно. Погледите и на тримата се срещнаха, за да се отблъснат веднага като топки в стената. Адвокатът на момчетата се приближи запъхтян.

— Наредих вашето дело да е първо! — каза той. — Съдът не е уморен тогава и мисля, че процесът протича по-благоприятно. И запомнете най-важното — скромност! Никакви излишни отговори! И поглеждайте към мен!…

Той смигна на Фильо и Макензен. Те му отговориха със същото. Пред дъбовата врата на заседателната зала излезе възрастен мъж в синя униформа. Всички в чакалнята млъкнаха. Странен бе гласът на тоя човек — напевен, изговарящ всяка дума точно и ясно.

— Внимание! — рече чичото в униформата. — Ще се разгледа наказателно дело № 137, отворено в 8 часа преди пладне, при следующия състав на съда: председател — Иван Кенин, членове: Христо Тодоров и Велчо Светославов. Прокурор — Бохор Майер, секретар — Киро Кехайов. Който си чуе името, да влиза! Янков Щерьо Димитров!…

Пауза. Всички в залата се спогледаха недоумяващо.

— Калъча! — извика отново ясно и напевно мъжът в униформата.

Калъча се удари по челото и стремително тръгна. Адвокатът го успокояваше. Когато минаха край децата, той надменно ги изгледа. Чувствуваше се предварително победител.

Един по един влизаха в залата различни хора: свидетели, вещи лица, извикани от човека със синята шаячна униформа, а след тях зяпачи, защото процесът изглеждаше да бъде много интересен. Не липсваха и двете учителки от оркестъра и диригентът Гоце Михов, и доктор Милетович, и всички приятели на двете момчета. Тук бяха и децата от махалата. Кучето Томи искаше да се вмъкне в съда, но не му позволиха. То остана навън заедно с другите малчугани начело с Кирчо. Когато Томи излая, викачът спря за миг и после ясно изговори:

— Кучето не е желателно. Молим да се махне от чакалнята!

Дечурлигата излязоха заедно с любимеца си и застанаха под липата. Томи лаеше злобно към съда. След кратко съвещание те се покатериха на липата и накацаха като врабци по дебелите й клони. Оттук добре се виждаше какво става в заседателната зала, понеже прозорците бяха отворени. Лятото беше в разгара си и скоро щеше да стане задушно. Томи долу скимтеше и драскаше по дървото, за да качат и него.

— Пищолски Филип Томов! — чу името си Фильо и трепна.

— Ангьов Макензен Мицов!

На думата Макензен викачът малко се запъна и го повтори. Защитникът взе двете деца за ръце и ги вкара в залата. Когато влязоха, видяха на председателското място стария съдия, на когото счупиха прозореца с футболната топка. Разбира се, той ги позна веднага и усмивка се яви на лицето му, която, кой знае защо, според децата не предвещаваше нищо добро… Затова техният порив беше да се отдръпнат и избягат от залата. Но адвокатът здраво ги стискаше за ръце и ги повлече след себе си.

— Нали ви казах! Първото впечатление е най-важното! — шепнеше им той.

Но децата по-добре от него знаеха, че съвсем не е първо впечатлението, което правят на стария съдия, а кой знае кое поред, и то какво?!… Адвокатът ги заведе към банката, където пишеше: „Ответник“. Там, където се четеше „Ищец“, се намираха Калъча с неговия защитник. Старият съдия проговори нещо с двамата членове-съдии до себе си. Единият беше съвсем млад, изглежда, току-що завършил. Двете учителки от оркестъра му кимнаха с глава. Той също им кимна, като им се усмихна. Но старият му каза нещо и той се стресна, като прие строг израз. Прокурорът стоеше пред отделна банка. Сега старият съдия в ролята на председател с равен, бавен глас започна:

— Обвиняемите, ищецът, свидетелите, вещите лица и защитата, доколкото разбрах, са тук, в залата… — Той погледна викача.

— Липсва… — започна викачът.

Но в тоя момент запъхтян влезе Венчо. Старият съдия строго го погледна.

— Ето го!… — каза объркан викачът.

Всички бяха налице. Адвокатът на Калъча се закашля нервно и взе думата:

— Заявили сме от името на моя довереник частен иск в размер…

— Знам — прекъсна го председателят. — Да се прочете обвинителният акт!

Старши съдията си сложи очилата и зачете.

Двете деца погледнаха стария съдия, който също ги наблюдаваше. Но лицето му нищо не издаваше. Те вече истински се изплашиха. И отново се чудеха как да избягат. Обърнаха се към отворения прозорец. Там, на липата, бяха техните приятелчета. Това ги успокои донякъде. Четенето на обвинителния акт свърши. Старши съдията пиеше вода от чашата. Макензен примигваше, а и Фильо не се чувствуваше добре. Председателят се закашля и със своя еднообразен глас произнесе:

— Обвиняемите Филип Томов Пищолски и… — сега се взря в листа пред себе си недоумяващо — и… Ма… Ма… Макензен! Как се казваш? — попита го внезапно той.

— Кой, аз ли? — скочи Макензен.

— Моето име ми е известно, твоето, разбира се…

— Ма… Ма… кен… зеееен — този път Макензен трогателно заекваше, като премина в пристъп, който завърши с хълцане, така че Фильо се принуди да го удари по гърба.

— Добре, добре… Само че защо това шотландско име? — учуди се той и после пак заговори:

Младши съдията напразно се мъчеше да го спре. Старият му колега беше един от тия, които често се срещаха в малките градчета. Заживели там от началото на своята кариера, те се срастваха с градчето и хората. Всеки съдебен процес за тях бе арена за изява на хуманитарното им възпитание, с което много се гордееха. Затова нещо обикновено бе да изпадат в лирични и философски отклонения из древната история, лингвистиката и литературата. И, разбира се, не без артистично самочувствие… Сега той бе попаднал на любимата си тема за българските имена и техните умалителни.

— Разбирам… — говореше ораторски председателят — шопско-македонската транскрипция на такива имена като Григор, който се превръща в Глигор, или на галено — Глиго, Котѐ от Костадин. Или прочутите „е-та“ в края на имената като: Мите, Стойне, Гьоре… Но Макензен… това е вече прекалено!… — потърси той най-точната дума.

Бай Мицо се надигна от банката разгневен, но няколко ръце се протегнаха и го свалиха на мястото му.

— Ако позволите да обясня… — обади се адвокатът на децата. — Както ви е известно, Макензен беше главнокомандуващ на Южния фронт през Първата световна война.

— Известно ми е! — вметна старият съдия. — Аз се бих при Дойран, ако нямате нищо против…

— … и тъй като бащата на моя довереник е участвувал в битката при До̀бро поле, го е кръстил на това име.

— А защо не Молтке например, или Наполеон най-малкото?

— Това не мога да обясня — отвърна адвокатът.

— Да, това е една от неразгаданите тайни на глупостта! — поде отново старият съдия патетично. — Впрочем Макензен или Молтке, Кутузов или Лудендорф, признавате ли се за виновен по прочетеното обвинение?

Макензен толкова се обърка, че каза, без да мисли, „да“. Адвокатът го сбута и той се поправи също така автоматично с „не“. Бе решил в себе си, че всичко е загубено и — на война като на война!… После в затвора ще има безкрайно време за размисъл…

— Обвиняемият Филип Томов Пищолски, признавате ли се за виновен по прочетеното обвинение?

— Не! — ясно и твърдо отвърна Фильо.

Председателят го погледна с интерес.

— И така, нека Уелингтън…

— Макензен — поправи го младши съдията.

— Все едно — каза председателят, — да ни даде своите обяснения по обстоятелствата!

Макензен се закашля и започна пак с пристъп на заекване:

— Об… об… об…

— Обстоятелствата — му прошепна Фильо.

— … телствата — добави Макензен.

Двете учителки и младши съдията се усмихнаха.

— Обвиняемият Филип Томов, или Фильо, моля, оставете да говори вашият съучастник — намеси се старият съдия.

— Когато пее, той не заеква — рече Фильо.

— Моля да се вземе под внимание дефектът на моя довереник — добави адвокатът, като вдигна рамене, сам удивен от откритието си за своя довереник.

Старият съдия млъкна за момент и после се усмихна.

— Е, добре, съдът би трябвало в интерес на истината да приеме обяснения даже във вид на речитатив или ария, но като взима предвид липсата на оркестър и че така изложението би продължило с часове, което може лесно да се констатира на панаира в село Симитли по време на Голямата Богородица от певеца с хармониум, наречен Попето… — чак сега председателят пое дъх, — то съдът удовлетворява молбата на защитата и преминава към разпита на Филии Томов. Може да говорите.

— Сега е лято и… — започна Фильо.

— Искате да кажете — прекъсна го председателят, — благоприятно време за нанасяне на побой?

— Не. Топло е и се къпем. И още от сутринта започнал със Стария… Искам да кажа, баща ми, пазарлък за някой лев за плажа…

Обади се адвокатът на Калъча:

— Мисля, че това няма никакво отношение към делото.

— Защо така мислите? — подчерта председателят последната дума.

— На фактите, на фактите! — рече адвокатът на Калъча.

— А на мене пък точно това ми е интересно — отговори старият съдия. — Или вие можете да разкажете нещо по-интересно? — попита той и се обърна към децата: — Продължете, Фильо!

Фильо говори дълго от свое име и от името на Макензен… Накрая приключи изложението си, като с внезапно движение разкопча ризата си и показа моравите ивици по тялото си. Приятелят му автоматично съблече своята риза. Това беше заучено положение, репетирано вече с адвоката. В залата се чу едно: Аааааа…

— Докога ще търпим тоя разбойник?! — викна някой в заседателната зала.

Шумът на възмущението нарасна. Председателят звънна за тишина.

— Аз мисля — провикна се адвокатът на Калъча… — че това заседание не е за да съди моя довереник. Моля, уважаемият съд да накара обвиняемия да разкаже как са довели до това състояние моя довереник. А не как са се къпали в плажа, което не могат да докажат!…

— Поддържам молбата на защитата — каза прокурорът. — Нас не ни интересуват обстоятелствата как е нанесена телесна повреда на Щерьо Янков!

— Съдът взима под внимание забележката на прокурора. Моля, подсъдимият да обясни обстоятелствата — подкани председателят.

— Ние се върнахме, за да си вземем дрехите… — заговори отново Фильо.

— Лъзе… лъзе… — викна извън себе си Калъча, като фъфлеше.

— Тихо! — заповяда председателят.

— Мога ли да попитам подсъдимия в колко часа през нощта двамата са отишли да си вземат дрехите? — каза адвокатът на Калъча.

— След полунощ — отговори Фильо.

— По-точно?

— Не помня.

— Мисли ли уважаемият съд — подчерта адвокатът на Калъча, — че след полунощ е подходящо време да се търсят дрехи?…

— Ами бяхме голи, само по гащета, и се криехме, но като се върнахме, Калъча го нямаше на плажа. Така че дрехите не взехме.

— Имало ли е въобще дрехи за вземане? — зададе ехидно въпроса защитникът. — Според мене е нямало! Двамата не са били въобще на плажа! Не е вярно това, което подсъдимият разправя за нанесен побой от моя довереник! А те са му нанесли такъв съвсем съзнателно, с предварителна умисъл. Единствено може да се обсъжда дали зад тези две престъпни лица не стои друг човек?…

— Протестирам против епитета! — гневно се намеси адвокатът на децата. — Колегата добре знае, че докато не се докаже престъплението, никой няма право да нарича подсъдимия престъпник!

— Приемам протеста! — съгласи се старият съдия-председател. — Правя строга бележка на колегата!

— Вие двамата отричате ли да сте ударили Калъча с дъска по главата? — попита прокурорът.

— Отричаме! — отговориха Фильо и Макензен едновременно и погледнаха към адвоката, който им кимна.

А после Фильо накратко разказа случката при Синдикатната вада. Толкова накратко, колкото бе възможно, и млъкна. Това беше по внушение на адвоката: подробен разказ за побоя върху тях от Калъча на плажа и съвсем кратко изложение за обратната ситуация на вадата.