Дийн Кунц
Брат Од (53)

Петдесет и трета глава

Ако не се лъжа, смъртта се появи в помещението, когато кръглите стени цъфнаха в разноцветните матрици на Божията мисъл, и се постара да се скрие възможно най-добре от полезрението ни. Но сега се направи, че току-що е влетяла в стаята, обзета от хладен гняв, и ме връхлетя. Сграбчи ме, придърпа ме към себе си и се озовах лице в лице с нея.

Предишната празнота в качулката беше заменена с брутална версия на лицето на брат Джон — ъглесто там, където неговото беше кръгло, твърдо там, където неговото беше меко. Това беше олицетворение не толкова на смъртта, колкото на представата за Могъщество в съзнанието на едно невръстно дете. Малкият гений, който беше признал страха си от хаоса и безсилието си да внесе ред в света. Сега дъхът му миришеше на изгорели газове и нажежена стомана, все едно се изправях срещу прегряла машина.

Той ме захвърли на един от столовете, все едно бях чувал с картофи. Блъснах се в хладната, кръгла стена и се подпрях с ръце на пода още преди да падна. Един от столовете полетя към мен. Приведох се и хукнах; стената зазвъня като стъклена камбана, а когато се ударих в нея не беше издала и най-слаб звук. Столът си стоеше, където беше паднал, но аз продължих да тичам като пиле без глава. И отново се озовах пред Смъртта.

* * *

Бронзовата рамка на прозореца скърца леко и се огъва под постоянния напор, но още се държи. Воят на объркания нападател става по-силен от тракането на дейните му кости.

— Тоя мушморок — решава брат Максуел — не се плаши от нас.

— Защото не сме го почнали — успокоява го брат Юмрука.

През едно от многото празни квадратчета, които някога са били заети от стъкла, калейдоскопичният звяр промушва в стаята остро като ножица трескаво пипало, дълго метър и половина.

Братята стъписано се олюляват назад.

Израстъкът се отчупва или е откъснат от скелета-майка и се строполява на пода. Отсеченият крайник незабавно се преподрежда във версия на по-грамадното същество.

С щипци и пинсети, бодливо, шипчесто и криво, голямо като индустриална прахосмукачка, то пъпли с бързината на хлебарка и бейзболната звезда Юмрука скамейките в луд възторг с удара си. Това дава на деликвента да разбере и наоколо се посипват кости на поразия. Юмрука настъпва към гнусната твар, която се опитва да избяга, и я довършва окончателно.

Когато през прозореца се намъква още едно пипало и пада на пода, брат Максуел виква на брат Флечър да изведе Джейкъб.

Като саксофонист брат Флечър е имал някой и друг опасен ангажимент в дните на незрялата си младост и знае как се бяга от бар, когато клиентите започнат да се стрелят; ето защо вече си е обрал крушите (с тях и Джейкъб) и се е омел от стаята, преди Максуел да си отвори устата. В коридора той чува как брат Григорий крещи, че в асансьорната шахта има нещо, което е твърдо решено да проникне през блокирания отвор на кабината.

* * *

Когато Смъртта отново ми налетя, Родион Романович се насочи към Смъртта с цялата неустрашимост на роден погребален агент и откри огън с „Пустинния орел“.

Той удържа на обещанието си за невероятна патърдия. Гърменето на пистолета беше само с няколко децибела по-ниско от трещенето на минохвъргачка.

Не съм следил бройката на изстрелите, раздадени от руснака, ала Смъртта се пръсна на геометрични фрагменти както при скока си от камбанарията; робата й се оказа крехка като тялото, което загръщаше.

Парченцата, останките и треските на тази неестествена конструкция незабавно започнаха да се гърчат и подскачат в някаква имитация на живот и след секунда се събраха.

Косачът се обърна към Романович, който изпразни пистолета си в него, бързо пъхна ръка в джоба си за резервния пълнител и презареди.

Вторият залп навреди по-малко на Смъртта, която бързо се надигна.

Джон — не наш брат, а самодоволно дете — стоеше със затворени очи и не спираше да материализира Вечния градинар с мисълта си. Когато отвори очи, те вече не бяха на божи човек.

* * *

Брат Максуел размазва втория пришълец с бухалката, когато вижда, че Юмрука отново млати пришълец номер едно, който е цъфнал обратно с невиждана бързина.

Трети израстък от скелета-майка пробива фронтовата линия и Максуел го отблъсква с удар и контраудар, но първата гад, на която е разказал играта, се е събрала и наежено му връхлита. Два дебели шипа пронизват гърдите на монаха.

Брат Юмрука се обръща, вижда гибелта на събрата си и с ужас наблюдава как оскверненото тяло на Максуел се превръща в калейдоскоп от невъобразимо въртящо-огъващи се кости, който разпуква грейката като пашкул и се слива с израстъка, който го е пронизал.

Юмрука побягва от стаята, трескаво блъска вратата, държи я затворена и крещи за помощ.

Подобно затруднение е било предвидено и на двама братя се отзовават с верига, единият край на която увиват около бравата, а другият слагат около дръжката на съседната врата. По този начин всяка врата служи като ключалка за другата.

Шумът от асансьорната шахта вече е такъв, че стените треперят от него. Чува се как кабинката се клати зад затворените врати и кабелите, които я държат, пищят с последни сили.

Джейкъб е на най-сигурното място: между сестра Анджела и сестра Мириам, които могат да се опрат и на самия дявол.

* * *

Преродената Смърт ме пренебрегна и се насочи към руснака, който се оказа по-бърз от нея с две крачки. Романович пъхна резервния пълнител в „Пустинния орел“, хвърли се към човека, на когото някога се възхищавах, и го простреля два пъти.

Инерцията на петдесеткалибровите патрони вдигна Джон Хайнеман във въздуха и го запрати на земята, където тялото му остана неподвижно. Мисълта му не можеше да проектира възкресяване, защото, все едно какво си въобразяваше една изгубена, мрачна част от душата му, той не беше свое собствено творение.

Косачът стигна до Романович и положи ръка на рамото му, но не за да го нападне. Вместо това фантомът зяпна Хайнеман като ударен от мълния: малкото му божество не бе по-различно от който и да е смъртен.

Този път Смъртта се разпиля на кубчета, които се разделиха на още кубчета — могила от танцуващи зарове без точки, мятащи се като новоизлюпени ларви — блъскаха се едно в друго, докато не се превърнаха в локвичка молекули, разпаднаха се на атоми, от които пък остана само споменът за човешката хюбрис.