Дийн Кунц
Брат Од (19)

Деветнайсета глава

Представих си, че съм куче с нашийник, и се оставих на интуицията да ме води за каишката. С криволичене и заобикаляне минах през стаите и коридорите на приземния етаж, за да стигна до едно стълбище до втория етаж, където коледните украси не ми вдъхнаха празнично настроение.

Когато спрях пред отворената врата на стая трийсет и две, усъмних се, че съм се заблудил. В края на краищата не се бях отдал на интуицията си, а ме е водело подсъзнателното желание да повторя преживяването от изминалата нощ, когато Сторми сякаш ми беше проговорила чрез спящата Анамари посредством нямата Джъстин.

Тогава, колкото и да не исках, отблъснах контакта. Постъпих правилно.

Сторми е моето минало и ще бъде моето бъдеще докато земният ми живот приключи, когато времето свърши и вечността започне. От мен се изискват търпение и постоянство. Единственият път назад е пътят напред.

Казах си, че трябва да се обърна, да продължа нататък по втория етаж. Вместо това пресякох прага и се озовах в стаята.

Давено от баща си на четири годинки, зарязано като мъртво, но все още живо осем години по-късно, момичето със сияйна хубост седеше в леглото, подпряно на възглавниците. Очите му бяха затворени.

Ръцете му лежаха в скута с обърнати нагоре длани, сякаш се готвеше да получи подарък.

Макар и заглушени, гласовете на вятъра бяха цял легион: пеещи, ръмжащи, съскащи в единствения прозорец.

Колекцията от плюшени котенца ме гледаше от полиците над леглото й.

Анамари беше отишла някъде с инвалидната си количка. Бях я мярнал в детския кът, където сред смеха на децата тихият Уолтър, който не можеше да се облича без чужда помощ, свиреше класически пиеси на пианото.

Атмосферата беше натежала, както става между първата светкавица и първото трещене на гръмотевиците, когато дъждът се е образувал на километри в небето, но още не е достигнал земята, когато милионите едри капки се изливат на порои, сгъстявайки въздуха под себе си като последно предупреждение за подгизващото им идване.

Стоях в замаяно очакване.

Зад прозореца стълпотворения от снежинки щурмуваха деня и макар че вятърът продължаваше да размахва камшици по утрото, гласовете му заглъхнаха и конусовидният кристал на тишината бавно се разтвори около стаята.

Джъстин отвори очи. Въпреки че обикновено тя гледа, без да вижда, сега погледът й се спря на моя.

Долових познато ухание. Праскови.

Когато работех като готвач в Пико Мундо, преди за мен светът да се изпълни с мрак, си миех косата с шампоан от праскови, който Сторми ми беше подарила. Той ефективно отстраняваше ароматите на бекон, хамбургери и пържен лук, които се загнездваха в къдрите ми след дългата смяна на грил-скарата.

Първоначално съвсем не бях убеден, че шампоанът ми подхожда, и намекнах на Сторми, че миризмата на бекон-хамбургери-пържен лук е привлекателна, че изпълва устата със слюнка и че повечето хора развиват квазиеротични реакции при аромата на пържено. Моята любима ме беше срязала:

— Слушай, скараджийо, не си парче като Роналд Макдоналд, но си толкова сладък, че ще те изамкам и без да ми миришеш на сандвичи.

Понеже съм си момче с гореща кръв, всеки ден след това си миех косата със същия шампоан.

Уханието, което се носеше в стая трийсет и две, не беше на праскови, или по-точно казано, беше на същия онзи шампоан, който не си бях донесъл в „Свети Вартоломей“.

Нещо не беше наред. Знаех, че моментално трябва да се махна. Този мирис ме приковаваше на място.

Миналото е невъзвратимо. Каквото е било и каквото е могло да бъде ни водят към сега.

За да познаем що е скръб, трябва да плуваме в реката на времето, защото скръбта процъфтява в настоящето и обещава да е с нас до самия край на бъдещето. Само времето може да победи теглилата на времето. Няма скръб преди или след времето, ето я цялата утеха, от която се нуждаем.

Въпреки това аз стоях там в очакване, изпълнен с надежда, каквато не би трябвало да изпитвам.

Сторми е мъртва и мястото й не е на този свят. Джъстин е с трайно мозъчно увреждане, причинено от продължителна липса на кислород, и не може да говори. И все пак момиченцето се опитваше да комуникира, но не от свое име, а за друг, чийто глас беше замлъкнал в гроба.

Джъстин не издаваше думи, а звуци, израз на изкривения й като спица, изкорубен като дъска мозък, които зловещо напомняха на отчаян удавник, борещ се за глътка въздух под водата; нещастни звуци — подгизнали, подпухнали и непоносимо тъжни.

Едно измъчено „не“ се изтръгна от гърдите ми и момиченцето престана с опитите си да проговори.

Обичайно спокойните черти на Джъстин се изкривиха от объркване. Погледът й се отвърна от мен, плъзна се първо наляво, после надясно и накрая се закова на прозореца.

Тя страда от частична парализа на цялото тяло, но лявата й част е по-неподвижна от дясната. С известно усилие момиченцето надигна дясната си ръка и я протегна към мен, сякаш ме умоляваше да се приближа, но изведнъж посочи към прозореца.

Видях само студената, загърната в покров светлина и падащия сняг.

Очите й, по-фокусирани от всякога, ме гледаха настойчиво; обичайната им бистрота беше примесена с копнеж, който никога не бях съзирал в тези сини езера, дори и предишната нощ, когато чух спящата Анамари да изрича: „Впримчи ме.“

Напрегнатият й поглед се премести от мен към прозореца, върна се на мен, отново се плъзна към прозореца. Непрекъснато ми сочеше. Ръката й трепереше от усилието да я контролира.

Навлязох в дълбините на стая трийсет и две.

Единственият прозорец гледаше към голямата галерия, където братята ежедневно са се събирали, когато това е било старото абатство. Непокритият двор беше безлюден. Доколкото виждах, никой не се спотайваше зад колоните.

Снежните воали омекотяваха каменната фасада на отсрещното крило. Въпреки че в този час повечето деца бяха долу, няколко от прозорците на втория етаж светеха в белия здрач.

Прозорецът точно насреща ми грееше по-ярко от останалите. Колкото повече се взирах в него, толкова повече възприемах сиянието му като сигнална лампа, запалена от човек в беда.

Един силует изплува от тъмнината на онази стая, безплътен като бодак, макар и на друго същество.

Джъстин беше отпуснала ръката си на леглото, но погледът й оставаше настоятелен.

— Добре — прошепнах, извръщайки се от прозореца. — Добре. — Думите заседнаха в гърлото ми.

Не се осмелявах да продължа, защото на езика ми беше друго мило име.

Момичето затвори очи. Устните му се разтвориха и то започна да диша дълбоко, сякаш от изтощение беше потънало в сън.

Отидох до отворената врата, но не си тръгнах.

Постепенно странната тишина отмина и вятърът отново започна да вее в прозореца и да мърмори, пускайки цветисти ругатни.

Ако правилно разбирах случилото се, свише ме бяха упътили къде да търся причините за присъствието на бодасите. Часът на нещастието приближаваше, може би не се готвеше да удари, но въпреки това наближаваше и дългът ме зовеше другаде.

И като че напук останах в стая трийсет и две, докато уханието на шампоана от праскови не избледня, докато не се разнесе напълно, докато старите спомени не отслабиха обръча на хватката си.