Дийн Кунц
Брат Од (47)

Четирийсет и седма глава

Екипираните с грейки монаси на брой бяха с десет повече от седемте джуджета. Само двама или трима си свиркаха по време на работа. Никой не беше необичайно нисък. Обаче докато обезопасяваха двете стълбища, почти очаквах Снежанка да изникне отнякъде с бутилирана вода и насърчителни думи.

В интерес на сигурността проходите към стълбището не биваше да се заключват. Към всеки етаж имаше просторна площадка, затова вратите се отваряха навън, а не навътре.

В приземния, първия и третия етаж монасите пробиваха по четири дупки в касите на всички врати — две отляво и две отдясно — и ги снабдиха със стоманени втулки. Във всяка втулка закрепиха по един малък болт.

Болтовете стърчаха на два сантиметра и пречеха на вратите да се отворят. Този план поставяше на изпитание не само здравината на касата, а и устойчивостта на цялата стена.

Тъй като втулките нямаха нарези и бяха широки, винтовете можеха да бъдат измъкнати за секунди, което осигуряваше бързо бягство по стълбището.

На втория етаж, където се помещаваха спалните помещения, номерът беше да измислим начин, за да предотвратим отварянето на вратите отвън, ако въпреки всичко нещо проникнеше на стълбището през застопорените с болтове проходи на другите етажи. Братята вече обсъждаха достойнствата на три варианта за обезопасяване.

За защитата на Джейкъб Калвино с Романович вербувахме брат Юмрука от югоизточното стълбище и брат Максуел от северозападното. Всеки от двамата монаси носеше резерва бейзболна бухалка, в случай че първата пострадаше в битката.

Ако тъмната половина на брат Джон Хайнеман таеше омраза към всички хора с физически или психически увреждания, никое дете в училището не беше в безопасност. Всяко от тях можеше да е с издигната кандидатура за унищожаване.

При все това здравият разум подсказваше, че Джейкъб — „Остави го да умре“, си остава основната мишена. Той най-вероятно щеше да бъде или единствената жертва, или първият от многото загинали. Завърнахме се при него в стаята му.

Джейкъб за пръв път не рисуваше. Беше се настанил в стол с права облегалка и от време на време подпираше ръка на възглавничката в скута си. Главата му беше сведена над парче бял плат — може би кърпичка — върху което той съсредоточено бродираше оранжеви цветя.

На пръв поглед това ми се стори необичайно занимание за едно момче, но после се уверих, че бродерията му е изящна. Докато наблюдавах как същите тези широки длани с месести пръсти майсторят сложни и деликатни шарки с конеца и иглата, осъзнах, че не бива да се учудвам повече — или по-малко — на този му талант, отколкото на способността му да извиква на хартията детайлни рисунки с един прост молив.

Оставихме Джейкъб да се занимава с бродерията си и се събрахме пред единствения прозорец.

Брат Максуел е завършил Университета по журналистика в Мисури. Седем години е работил като криминален репортер в Лос Анджелис.

Броят на сериозните престъпления бил по-голям от броя на репортерите, готови да ги отразяват. Всяка седмица десетки трудолюбиви главорези и вманиачени маниаци извършвали от брутални по-брутални деяния и за свое недоволство разбирали, че не са завоювали и два реда в някоя колонка.

Една сутрин на Максуел му се наложило да избира между извратено сексуално убийство, убийство, извършено по особено жесток начин с брадва, кирка и лопата, канибалско убийство, пребиването и ритуалното обезобразяване на четири възрастни еврейки в къщата им.

За своя собствена и на колегите си изненада Максуел се барикадирал в кафенето на третия етаж и отказа да излезе, както и да го увещавали. Там имало автомати, заредени с бонбони, кракери със сирене и фъстъчено масло и той си направил сметката, че ще изкара поне месец, преди да развие скорбут от липсата на витамин С.

Когато редакторът му пристигнал, за да преговаря през барикадираната врата, Максуел поискал или ежеседмични доставки на пресен портокалов сок по стълбата до прозореца, или освобождаване от длъжност. Редакторът се направил, че обмисля предложението за срока, който завеждащият отдел личен състав вицепрезидент му дал, за да избегне евентуален иск за неправомерно уволнение, и приел молбата на напускане.

Максуел триумфирал. Напуснал кафенето и едва по-късно, вкъщи, докато се смеел, ме хрумнало, че просто е можел да си подаде оставката. Журналистическата кариера май се била превърнала в затвор.

Когато смехът секнал, Максуел решил, че проявата на лудост е била божи дар, знак да смени Лос Анджелис с място, където ще намери повече сплотеност и по-малко графити. Преди петнайсет години кандидатствал за послушник, приели го и вече е минало цяло десетилетие откакто се е покалугерил.

Той внимателно разгледа прозореца:

— Когато старото абатство беше преустроено в училище, някои от прозорците на първия етаж бяха изцяло сменени с по-големи с дървени рамки. Но това тук са си старите прозорци. По-малки са и всичко им е от бронз — рамки, первази, всичко.

— Стъклата са малки и квадратни — добави Романович. — Онова зверилище, което срещнахме в бурята, няма да се промъкне през тях. Дори да издъни целия прозорец, пак ще бъде твърде голямо, за да влезе в стаята.

— Съществото при охладителната кула беше по-малко от онова, което се блъсна в джипа. То не би могло да се промъкне през двайсет и пет сантиметров квадрат, но ще мине през отворен прозорец.

— Това са еркерни прозорци, които се отварят навън — забеляза брат Максуел, докато барабанеше по ръчката. — Дори ако разбие някое стъкло и занапира вътре, само ще блокира прозореца, който се мъчи да отвори.

— Докато се е прилепило към стената — констатира Романович.

— В този вятър — добави брат Максуел.

— Което не е проблем за него — допълних аз — дори да балансира със седем чинии на бамбукови пръчки.

— Ба! — Брат юмрука махна пренебрежително с ръка. — С три чинии може би, но не и със седем. Тук добре сме се справили. Добре.

Клекнах до Джейкъб:

— Красива бродерия.

— Да са ми заети ръцете — отвърна Джейкъб, без да сваля очи от ръкоделието си.

— Дяволът само търси празните ръце — казах аз.

— Заетите ръце са щастие — отговори простичко той. Подозирах, че майка му му е разкрила удовлетворението и вътрешното спокойствие, които изпълват човека, успял да даде скромния си принос на света.

Освен това ръкоделието му даваше повод да избягва зрителен контакт. През своите двайсет и пет години навярно в твърде много очи бе виждал шок, погнуса, презрение и нездраво любопитство. По-добре да не срещаш ничии погледи освен на монахините и на онези очи, които моливът насища с любовта, нежността, ласката, за която копнееш.

— Всичко ще бъде наред.

— Той иска да умра.

— Какво иска и какво ще получи са две различни неща. Майка ти го е нарекла Небивалото, защото никога не е бил налице, когато сте се нуждаели от него.

— Той е небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Вярно. Той е Небивалото, но също така е и Небъделото. Той никога няма да те нарани, няма да се добере до теб, не и докато аз съм тук, не и докато на това място има живи сестра или брат. А те всичките са тук, Джейкъб, защото си специален, защото си безценен и неповторим — за тях и за мен.

Той вдигна деформираната си глава и за разлика от друг път не се извърна свенливо, а ме погледна право в очите.

— Добре ли си? — попитах го.

— Добре съм. А ти добре ли си?

— Аха. Добре съм. Ти… в опасност ли си?

— Може би мъничко — отвърнах аз, защото знаех, че ще усети, ако излъжа.

Очите му, разположени несиметрично на триъгълното му лице, бяха спокойни и ясни, изпълнени с плахост и смелост, красиви въпреки различната си височина.

Гласът му стана по-нежен, но в тези очи блесна проницателност, която не бях съзирал досега.

— Обвиняваше ли се?

— Да.

— Опрощение?

— Получих го.

— Кога?

— Вчера.

— Значи си готов?

— Дано да съм, Джейкъб.

Той не само че се взираше в очите ми, той търсеше погледа ми.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш, Джейкъб?

— За момичето ти.

— Благодаря, Джейк.

— Зная това, което ти не знаеш.

— И какво е то?

— Зная какво е намерила в теб — каза той и отпусна глава на рамото ми.

Джейкъб постигна нещо, което мнозина са опитвали да сторят, но малцина са успели: затвори ми устата.

Прегърнах го и останахме така около минута. Нямаше нужда от думи, защото и двамата бяхме добре, и двамата бяхме готови.