Дийн Кунц
Брат Од (4)

Четвърта глава

Устата ми беше пресъхнала, гърбът ми — скован. Една монахиня ме беше уплашила до смърт.

Батман би ми се присмял, а Одисей не би ми цепил басма, но бих казал и на двамата, че никога не съм имал претенции да съм герой. По душа съм готвач на аламинути, понастоящем без работа.

В своя защита трябва да отбележа, че особата, която беше прекрачила прага на компютърната зала, не беше коя да е, а сестра Анджела, която другите наричат „Майката игуменка“. Да, вярно е, че лицето й има благия израз на любяща баба, но в погледа й се таи непреклонната решимост на терминатор.

Разбира се, че имам предвид добрия терминатор от втория филм на поредицата.

Макар ме бенедиктинките обикновено носят черни или сиви одеяния, униформата на тукашните сестри е бяла, защото са двойно реформиран орден, който пък бил възникнал от пострефомирани бенедиктинки, въпреки че не желаят да бъдат бъркани заради бялото било с трапистите, било със систерианците.

Не се мъчете с тази каша. Тук и Господ не би се оправил.

Смисълът на цялата тази реформация е, че сестрите са по-ортодоксални от модерните монахини, които са се навъдили напоследък и се смятат за социални работнички, които не излизат с гаджета. Тукашните калугерки се молят на латински, никога не консумират месо в петък и с изпепеляващ поглед могат да сразят гласа и китарата на всеки кънтри певец, който се осмели да предложи по-достъпна за широките маси музика по време на литургия.

Сестра Анджела твърди, че тя и сестрите се връщат назад в първата третина на миналия век, когато църквата била уверена в безсмъртието си и „епископите не бяха ненормалници“. Макар да е родена през 1945 година и не познава от първа ръка времето, от което се възхищава, тя твърди, че предпочита да живее през трийсетте, отколкото в епохата, когато интернет е завладял света, а разни радиоводещи сквернословят в ефир.

Разбирам я добре. В онези дни не е имало ядрени оръжия, организирани терористични групировки, които горят от желание да вдигат жени и деца във въздуха, и е било възможно да си купиш дъвки „Блек Джак“ за не повече от петаче пакетчето.

Това за дъвките го прочетох в един роман. Много нещо съм научил от романите и част от него дори се оказа вярно.

— Поредната безсънна нощ ли, Од Томас? — попита ме тя, когато се настани на втория стол. От предишните ни разговори знаеше, че не спя добре както в началото. Може да се каже, че сънят е умиротвореност, а аз още не съм в мир със себе си.

— Не можах да си легна, преди снегът да завали — обясних. — Исках да видя как светът побелява.

— Фъртуната още набира сили. Мисля си обаче, че компютърната зала на първия етаж е доста странна наблюдателница.

— Да, мадам. — Тази жена има една прекрасна усмивка-трепач, която може да задържи колкото си поиска. Дамоклевият меч над главата ти не е толкова ефективен инструмент за разпит, колкото тази търпелива усмивка.

След мълчание, което беше борба на воли, аз капитулирах:

— Мадам, гледате ме като че ли крия нещо.

— А ти криеш ли нещо, Оди?

— Не, мадам. — Посочих компютъра. — Просто проверявах механичните системи на училището.

— Разбирам. Заместваш брат Тимотей, така ли? Да не би да са го приели в клиника за Кит-Кат-зависими?

— Просто исках да науча нещо ново… за да съм полезен — отвърнах.

— Палачинките, които правиш за закуска всяка събота и неделя, са най-голямата благодат, която гостенин е донасял на абатството.

— Моите палачинки са най-пухкавите.

Очите й играят весело. Сини като цветчета мирта, нарисувани върху дълтънския порцеланов сервиз на мама. От време на време тя трошеше части от него в стените или в главата ми.

— Сигурно си имал вярна клиентела в закусвалнята, където си работил.

— Бях звезда с шпатула.

Тя ми се усмихна в очакване.

— Тази неделя ще приготвя пържени картофки. Не сте опитвали моите пържени картофки.

Тя продължаваше да се усмихва. Пръстите й започнаха да премятат кръста, който висеше на гърдите й.

— Добре де, имах ужасен сън, в който експлодира бойлер.

— Сън, в който е експлодирал бойлер?

— Точно така.

— Истински кошмар, а?

— Много се разтревожих.

— Някой от нашите бойлери ли експлодира?

— Не е изключено. Не помня мястото. Знаете как е в сънищата.

Весела искрица блесна в миртовосините й очи:

— А не ти ли се присъниха горящ манастир и монахини, огласяващи с писъци снежната нощ?

— Не, мадам. За бога, не! Само експлодиращ бойлер.

— Не видя ли сакати деца, които се хвърлят от прозорците, за да избягат от пламъците?

Замълчах и се опитах да се усмихна.

— Понякога — поде тя — сънувам Франкенщайн. Гледах филма, когато бях малка. Та в моя сън има една много стара вятърна мелница. Бушува буря и изпотрошените й крила скърцат бясно. Дъждът плющи, светкавиците прорязват небето, сенките са навсякъде, изкачвам се по студено каменно стълбище, отваря се тайна врата, скрита зад шкафа с книги; вървя през тесни мрачни проходи, едва осветени от факли, стигам до някакво странно съоръжение с позлатени жироскопи, пращят дъги от електричество, появява се луд гърбушко с очи като фенери, който играе ролята на чудовището, и накрая се озовавам в някаква лаборатория, където учен с бяла престилка носи отрязаната си глава под мишница.

Тя приключи разказа си и ми се усмихна.

— Само експлодиращ бойлер.

— Господ има много причини да те обича, Оди, но със сигурност една от тях е, защото си толкова неумел лъжец.

— Доста опашати лъжи съм изрекъл през живота си — уверих я аз.

— Опашатата ти лъжа е, че си казвал опашати лъжи.

— Там, където ви обучават за монахини, сигурно сте били президент на клуба по дебати.

— Изплюй камъчето, младежо. Не си сънувал експлодиращ бойлер. Друго те е разтревожило.

Свих рамене.

— Минал си да наглеждаш децата.

Сестра Анджела знаеше, че виждам духовете на блуждаещите мъртви. Но не бях обелил и дума пред нея и брат Бернар за бодасите.

Тъй като тези кръвожадни духове биват привлечени само от събития с голям брой ранени и загинали, не очаквах да ги срещна на толкова изолирано място. Градовете и мегаполисите са естествената им ловна среда. Освен това рискувам да загубя доверието на хората, приели твърдението ми, че виждам умрелите, ако твърде скоро след като сме се запознали, започна да говоря… ами да кажем за виещи се като змии демонични сенки, които пируват от сцени на смърт и разруха.

Човек, който има маймунка за домашен любимец, може да бъде разглеждан като очарователен ексцентрик. Човек, който е превърнал къщата си в маймунарник и в стаите на дома му върлуват десетки кряскащи шимпанзета, вероятно ще бъде сметнат за достоен кандидат за лудницата.

Както и да е, реших да облекча бремето на товара си, защото сестра Анджела е отличен слушател и лесно долавя всяка неискреност. Всъщност направо е невъзможно да я преметнеш. Може би забрадката на главата й служи като звукова антена, с помощта на която улавя повече нюанси в човешката реч отколкото обикновените хора.

Не твърдя, че монахините имат техническите умения на Кю, гениалния изобретател от филмите за Джеймс Бонд, който непрекъснато снабдява агент 007 с разни сурепджаджи. Мисля, че теорията ми не е за изхвърляне, но не мога да докажа нищо.

Уповавайки се на добрата й воля и на забрадката-полиграф, честно си разказах всичко за бодасите.

Тя ме слушаше съсредоточено. Лицето й беше безизразно и по него не можех да прочета дали ме мисли за психясал.

Сестра Анджела може да ви застави да я погледнете в очите със силата на личността си. Може би има и такива, които благодарение на силната си воля са в състояние да се изтръгнат от хипнотизиращия й поглед, но аз не съм от тях. Докато разказът ми вървеше към своя край, аз се чувствах като зеленчук, накиснат в миртовосиня марината.

Щом приключих, те му изгледа мълчаливо. Лицето й беше затворена книга и тъкмо си мислех, че е решила да се моли на Бог да ми възвърне разума, когато тя с един прост въпрос показа, че е приела истинността на казаното от мен:

— Какво да правим?

— Не знам.

— Този отговор въобще не ми харесва.

— Въобще — съгласих се аз. — Работата е там, че бодасите изникнаха само преди половин час. Не съм ги наблюдавал достатъчно дълго, за да преценя какво може би ги води насам.

Изпод широките й ръкави се подаваха малки розови юмруци с побелели кокалчета.

— Нещо ще се случи на децата.

— Не непременно на всички деца. Може би на някои от тях. А може би не само на тях.

— С колко време разполагаме, докато… стане каквото има да става?

— Обикновено бодасите се появяват ден или два преди инцидента, за да предвкусват онези… — Думите заседнаха в гърлото ми.

— … които ще умрат. — Довърши вместо мен сестра Анджела.

— Ако е замесен човешки фактор, да речем, ако има убиец вместо експлодирал бойлер, понякога те са толкова обсебени от него, колкото и от потенциалните жертви.

— Тук нямаме убийци — отсече сестра Анджела.

— Какво всъщност знаем за Родион Романович?

— Руския джентълмен в крилото за гости ли?

— Той вечно е намръщен — изтъкнах.

— Понякога и аз се мръщя.

— Да, мадам, но вие се мръщите загрижено и освен това сте монахиня.

— Той е пилигрим.

— Имаме доказателства, че сте монахиня, но разполагаме само с думите на Родион Романович за това какъв е и кой е.

— Видял ли си бодасите да го следват?

— Още не съм.

Сестра Анджела се начумери, един вид показа се намръщена:

— Той се държи любезно с нас тук, в училището.

— В нищо не обвинявам господин Романович. Просто изпитвам известно любопитство към личността му.

— След Първи час ще си поговоря с абат Бернар за необходимостта от бдителност.

Първи час е утринната молитва и е вторият от седемте канонически часа в ежедневната божествена служба.

В „Свети Вартоломей“ Първи час непосредствено следва изобразителни — първия от каноническите часове, през които се пеят псалми и се облажват светците. Той започва в пет часа и четирийсет и пет минути и изтича най-късно до шест и трийсет.

Изключих компютъра и се изправих.

— Ще се поогледам още малко.

Сестра Анджела се надигна от стола си като огромна бяла вълна.

— Ако утре ще бъде кризисен ден, предпочитам да се наспя добре. В случай на нужда не се колебай да ме потърсиш по мобилния независимо от часа.

Усмихнато поклатих глава.

— Какво има? — попита тя.

— Земята се върти, светът се променя. Сестрите вече са екипирани с мобилни телефони.

— Чудо голямо. По твоята логика по-лесно е да си представиш това, отколкото готвач на аламинути, който вижда мъртъвци.

— Вярно. Предполагам, че еквивалентът ми трябва да бъде летяща монахиня, както в едно старо телевизионно шоу.

— Летящите сестри са забранени в моя манастир. Самозабравят се до степента на фриволност, а през нощта често се блъскат в прозорците и ги чупят.