Дийн Кунц
Брат Од (22)

Двайсет и втора глава

Сестра Мириам дежуреше на поста си в северозападния ъгъл на втория етаж. Ако сестра Мириам дърпаше долната си устна с два пръста, за да разкрие розовата й вътрешност, ще видите татуирания със синьо мастило надпис Deo gratias, което на латински значи „Благодарност към Бога“.

Подобна преданост не се изисква към сестрите. В противен случай сега по света щеше да има още по-малко монахини.

Дълго преди да помисли да стане монахиня, сестра Мириам е била социален работник в Лос Анжелис и служител на федералното правителство. Работила е с тийнейджърки от семейства в неравностойно положение, борейки се да ги спаси от уличните банди и други ужаси.

Повечето от това ми го е разказвала сестра Анджела, игуменката, защото сестра Мириам не само че не се прави на велика — тя е над всякакво величие.

Мириам отправила предизвикателство към Джалиса, интелигентна, многообещаваща четиринайсетгодишна пуберка, която обаче се лепнала към някаква улична банда и била на път да си направи татуировката й: Момиче, какво да направя, за да те убедя, че си опропастяваш живота? Да ти наливам разум в главата? Насила хубост не става. През сълзи ти се молих — ти се смееш. Трябва ли да прокървя, за да ми обърнеш внимание.

И тогава й предложила сделка. Ако Джалиса обещае три дни да не се движи с никакви приятели, които или са от банда, или се влачат с някоя банда, и не си направи въпросната татуировка, Мириам щяла да я взима насериозно и да татуира вътрешната част на устната си, по нейните думи със „символа на моята банда“.

Публика от дванайсет рискови момичета в това число и Джалиса, се събрали, за да гледа, да трепери и да се вари на бавен огън, докато майсторът на татуировки боравел с иглите.

Мириам отказала местната упойка. Избрала нежната тъкан под устната, защото факторът на болката щял да впечатли момичетата. Кървяла. По лицето й се стичали сълзи, но тя не издала звук.

Изобретателността, с която изразявала отдадеността си към работата, превърнала Мириам в добър съветник. Години след тази случка Джалиса има две университетски дипломи и се занимава с хотелиерство.

Мириам спасила и много други момичета от престъпленията, мизерията и мръсотията на уличния живот. Може би си мислите, че тя е отличен персонаж за филм с Холи Бери в главната роля.

Лъжете се. Един родител се оплакал от религиозния елемент, който се съдържал в стратегията й. Като правителствен служител тя била дадена под съд от активисти на правозащитна организация, които настоявали, че тъй като държавата е отделена от църквата, недопустимо е Мириам да намесва вероучението в работата си. Deo gratias трябвало да бъде заличена или сменена с друга татуировка. Вярвали, че в уединението на своя кабинет тя ще оголи устната си и ще поквари неизмерим брой девойки.

Ако си мислите, че съдът ще се изсмее на подобен иск, лъжете се както за филма с Холи Бери. Съдът взел страната на активистите.

Обикновено не е толкова лесно да изхвърлиш на улицата правителствен служител. Профсъюзите ще се борят до кръв, за да спасят мястото на алкохолизирания чиновник, който се вясва на работа три дни седмично и прекарва една трета от работното си време в тоалетната, където или кърка от шишенце, скрито във вътрешния джоб на сакото му, или драйфа.

Мириам била неудобна за профсъюза и получила само символична подкрепа. В крайна сметка се задоволила със скромно обезщетение.

Следващите няколко години пробвала няколко професии, докато не чула повика на сегашното си призвание.

Тя стоеше на поста си и преглеждаше някакви счетоводни документи. Когато се приближих, вдигна глава и извика:

— А, ето го и младия господин Томас, както винаги загърнат в облак от мистерии.

За разлика от сестра Анджела, абат Бернар и брат Юмрука тя не знае за особената ми дарба. Универсалният ми ключ обаче, а също и привилегиите ми, я интригуваха и тя, изглежда, надушваше нещо от истинската ми природа.

— Боя се, че погрешно интерпретирате като загадъчност вечното ми състояние на обърканост, сестро Мириам.

Ако някога заснемат филм за нея, продуцентите ще бъдат по-верни на оригинала, ако изберат за главната роля Куин Латифа, а не Холи Бери. На ръст сестра Мириам е колкото Латифа, със същата царствена осанка и дори е по-харизматична от актрисата.

Интересът й към мен винаги е приятелски, но остър, сякаш знае, че съм се провинил в нещо и ми се е разминало безнаказано, нищо, че провинението ми не е било кой знае какво.

— Томас е английско име — каза тя, — но сигурно в рода ти има ирландска кръв, щом ласкателствата ти ни разтапят като масълце върху топла кифличка.

— Никаква ирландска кръв, боя се. Въпреки че ако познавахте семейството ми, щяхте да се съгласите, че в рода ми има странна кръв.

— Не ти приличам на изненадана монахиня, нали, бонбонче?

— Не, сестро. Въобще не ми приличате на изненадана. Мога ли да ви задам няколко въпроса за Джейкъб от стая четиринайсет?

— Жената, която рисува, е майка му.

От време на време май самата сестра Мириам се проявява като медиум.

— Майка му. Така си и мислех. Кога е умряла?

— Преди дванайсет години. Починала от рак, когато Джейкъб бил на тринайсет. Двамата били много близки. Изглежда е била любящ, всеотдаен човек.

— Ами баща му?

Горест набразди лицето й. Кожата й беше с оттенък на синя слива.

— Не вярвам той въобще да си е мръднал пръста. Майката никога те се е омъжила. Преди смъртта си тя настанила момчето в дома към един друг църковен орден. Прехвърлиха го тук, когато отворихме.

— Поговорихме си малко, но трудно му се разбира.

Сега вече гледах изненадата, изписана на лицето й, обрамчено от калугерска забрадка.

— Казваш, че Джейкъб е говорил с теб, миличък?

— Това необичайно ли е?

— Той не говори с повечето хора. Толкова е свенлив. Значи съм успяла да го изтръгна от черупката му… — Тя се облегна на плота и потърси очите ми, сякаш беше зърнала подозрителна тайна и се надяваше да я улови на кукичката си. — Но не бива да се изненадвам, че е говорил с теб. Ама въобще. Нещо у теб предразполага към откровения, нали, миличък?

— Може би съм добър слушател — предположих.

— Не — отсече тя. — Не е това. Не че не си добър слушател. Ти си изключителен слушател, бонбонче.

— Благодаря ви, сестро.

— Виждал ли си как червеношийките кацат на някоя поляна, свеждат глава и се ослушват за червейчетата, които се движат съвсем тихо под тревата? Ако ти се състезава с птичето, всеки път пръв щеше да клъвваш червейчето.

— Невероятно образно сравнение. Настане ли пролетта, непременно ще му отдам дължимото на някоя ливада. Както и да е, Джейкъб се изразява със заобикалки. Не спря да говори за някакъв ден, когато не му позволили да отиде до океана, а, цитирам, „когато си заминаха и камбаната заби“.

— Никога не видял къде камбаната забила — цитира сестра Мириам — и когато океанът тече ли тече, и камбаната се е преместила с него.

— Знаете ли какво значи това?

— Тленните останки на майка му били погребани в морето. Разпръснали пепелта й под съпровода на камбана и го разказали на Джейкъб.

Гласът му отеква в главата ми: „Джейкъб само страх, че ще се понесе не където трябва с настъпването на мрака.“

— Ах! — възкликнах, най-после чувствайки се поне малко като Шерлок Холмс. — Той се безпокои, че не знае мястото, където пепелта е била разпръсната, но знае, че океанът е в непрекъснато движение, и е уплашен, че когато умре, няма да намери майка си.

— Горкичкият. Хиляди пъти съм му обяснявала, че тя е в рая и някой ден отново ще се съберат, но представата за морето, която си е изградил, е твърде жива, за да го разубедя.

Исках да се върна в стая номер четиринайсет и да го прегърна. Една прегръдка не може да оправи нещата, но не може и да ги влоши.

— А какво е Небивалото? Той се страхуваше от Небивалото.

— Не съм го чувала да използва тази дума. — Сестра Мириам се намръщи. — Небивалото ли?

— Джейкъб казва, че бил изпълнен с чернотата.

— Чернотата ли?

— Не знам какво имаше предвид. Разказа ми, че Небивалото веднъж дошло, видяло, че той е изпълнен с чернота, и казало: „Остави го да умре.“ Това било отдавна. Небивалото дошло преди океана, камбаната и носенето по вълните.

— Преди погребението на майка му — поясни сестра Мириам.

— Да. Точно така. Но Джейкъб още се страхува от Небивалото.

Сестра Мириам отново ме фиксира с онзи остър, проницателен поглед, сякаш се надяваше, че ще прониже облака ми от загадъчност и ще го спука като балон.

— Защо Джейкъб толкова те интересува, миличък?

Не можех да й кажа, че момичето ми, което вече не е тук, моята Сторми, се е свързала с мен от Другата страна и е използвала Джъстин, още едно сладко момиче, което не е тук, като инструмент, за да ми съобщи, че Джейкъб притежава информация за източника на насилието, което скоро ще се разрази в училището, може би преди следващата зора.

Какво пък, предполагам, че можех да й го кажа, но не исках да рискувам тя да дръпне долната ми устна с очакването, че от вътрешната й страна е татуирана думата „лунатик“. Ето защо отвърнах друго:

— Заради изкуството му. Портретите по стените. Помислих си, че може би изобразяват майка му. Рисунките изразяват такава любов. Чудех се какво ли е да обичаш толкова много майка си.

— Много странно изказване.

— Нали?

— Не обичаш ли майка си, бонбонче?

— Може и така да се каже. Трудна, остра, бодлива любов, в която преди всичко друго преобладава съжалението.

Тя пое ръката, с която се подпирах на плота, в шепите си и нежно я стисна.

— Аз също съм добър слушател, миличък. Искаш ли да седнеш тук и да поговорим?

Поклатих глава.

— Тя не обича мен или когото и да било, не вярва в любовта, страхува се от любовта и от задълженията, която тя носи със себе си. Майка ми се нуждае единствено от себе си, от отражението в огледалото, което послушно я следва. Това е цялата история. Наистина няма за какво да говорим.

Истината е, че майка ми е такъв лунапарк, пълен със страшни изненади, извратен дух и психологически батак, че със сестра Мириам можехме да си приказваме за нея до последното равноденствие.

Но сутринта вървеше към края си, седем бодака се разхождаха в детския кът, една жива камара кости се стаяваше в бурята, смъртта открехваше вратата и ме канеше на лудешка надпревара с шейни, и просто нямах време да се правя на жертва, и да разказвам печалната история на моето детство. Време и желание, ако трябва да съм по-точен.

— Е, винаги ще ме намериш тук — каза сестра Мириам. — Мисли за мен като за Опра с обет за бедност. Ако поискаш да си излееш душата, аз съм тук и не правя прекъсвания за реклами.

— Вие сте чест за монашеското съсловие — усмихнах й се.

— А ти — рече тя — все още си загърнат в облак от мистерии.

Когато се обърнах с гръб към сестринския плот, едно движение в другия край на коридора привлече вниманието ми. Някакъв закачулен мъж стоеше край отворената към стълбището врата и очевидно ме беше наблюдавал докато разговарях със сестра Мириам. Щом разбра, че съм го видял, той се отдръпна и бутна вратата, която се затвори с трясък.

Качулката скриваше лицето му, или поне така се опитвах да си втълпя аз. Бях склонен да приема, че наблюдателят е бил брат Леополд, подозрителният послушник с лъчезарното лице, макар да бях абсолютно уверен, че мярналата се туника беше черна, а не сива.

Бързо се отправих към вратата, излязох на стълбището и затаих дъх. Никакъв звук.

Въпреки че метохът на третия етаж беше недостъпен за всички, освен за сестрите, аз се изкачих на площадката към горното стълбище. То беше безлюдно.

Не бях под угрозата на непосредствена заплаха, но все пак сърцето ми думкаше в гърдите. Пунктирът на студения под бележеше врата ми.

Все още се опитвах да си продам краставици, но краставичарят в мен не ги купуваше. Качулката не беше прикрила лицето, колкото и да ми се искаше.

Щеше ми се, докато слизах на първия етаж, да не съм по чорапи, които така се хлъзгат по камъка. Отворих вратата, огледах и не видях никого. Слязох в сутерена, поколебах се, отворих долната врата, застанах на прага и се ослушах.

Дълъг коридор я старото абатство по дължина. По средата втори коридор пресичаше първия, но от сегашното си местоположение не виждах дали има някой там. Тук долу се намираха Кит-Кат катакомбите, гаражът, електрическите стълбове, машинните табла, складовете. Огледът на всички тези места щеше да отнеме много време.

Без значение колко дълго и обстоятелствено търсех, много се съмнявах, че ще открия спотайващ се монах. А намерех ли фантома му, вероятно щях да съжалявам, че въобще съм се захванал с търсенето.

Докато стоеше в рамката на отворената врата, една лампа дискретно огряваше лицето му. Качулката на днешните туники не са като качулките на средновековните монашески дрехи. Платът не закрива достатъчно челото, за да хвърли закрилническа сянка върху цялото лице, особено при директно осветяване.

Фигурата на стълбището нямаше лице. И по-лошо. Светлината, изливаща се върху качулката, не беше намерила какво да отрази, само ужасна черна празнота.