Дийн Кунц
Брат Од (40)

Четирийсета глава

Романович коленичи на бетона и изсипа белите кубчета от мечата си шапка.

По-едрите екземпляри имаха големина три-четири квадратни сантиметра и бяха толкова гладки и лъскави, че можеха да минат за фабрично произведени зарове без точки. В тях нямаше нищо естествено.

Те потръпваха и се блъскаха един в друг, сякаш животът още не ги беше напуснал. Може би споменът за грамадния кокал, който образуваха заедно, не им даваше мира, може би бяха програмирани така, че да се реконструират, но им липсваше сила.

Сетих се за шушулките на мексиканската млечка, които мърдат, защото еднодневката е снесла там ларвите си.

Въпреки че не вярвах движенията на тези кубчета да са причинени от някакъв еквивалент на онези ларви, не възнамерявах да захапя някое, за да се уверя.

Когато братята се събраха, за да разгледат отблизо празните зарове, един от най-едрите екземпляри се разтресе яростно и се разцепи на четири по-малки съвършено еднакви кубчета.

Вероятно подтиквано от този пример, едни по малко зарче се обърна по ръб и се раздели на четири свои копия.

Романович вдигна глава и впи поглед в брат Леополд.

— Квантоделене — каза послушникът.

Руснакът кимна в знак на съгласие.

— Какво става тук? — намесих се аз.

Вместо да ми отговори, Романович отново посвети вниманието си на куба и прошепна като че ли на себе си:

— Невероятно. Но къде е отделената топлина?

Леополд отстъпи назад, сякаш въпросът го беше стреснал.

— Иска ти се да си далеч оттук — изсмя се Романович на послушника. — Много късно се сещаш.

— Познавали сте се отпреди — констатирах аз.

Кубчетата се деляха с главоломна бързина.

Когато се обърнах към братята за подкрепа в търсенето ми на отговори за руснака, открих, че вместо да фиксират със строг поглед Романович и Леополд, вниманието им е разделено между моята особа и странните топящи се неща на пода.

— Од — поде брат Алфонс, — когато онова същество се зададе от виелицата, не забелях да си кой знае колко стъписан.

— Бях онемял… от изумление.

— Ето го издайническия ти тик — брат Куентин посочи към мен и ме изгледа страшно. Сигурно така се е мръщил на многобройните заподозрени, които е разпитвал.

Кубчетата продължаваха да се делят и докато броят им придобиваше застрашителни размери, общата им маса би трябвало да си остане същата. Нарежете една ябълка на кубчета и сборът на отделните парченца ще ви даде теглото на целия плод. Но тук се изправяхме пред изчезването на маса.

Което говореше в полза на версията, че звярът все пак е бил свръхестествен и материята му е била по-осезаема — но физически не по-реална — от тази на ектоплазмата.

Тази теория поставяше много проблеми. Най-важният: убийството на брат Тимотей не беше дело на свръхестествена проява. Джипът не беше преобърнат от гневен полтъргайст.

Ако съдя по мъртвешката бледност, която беше заличила слънчевия загар от лицето му, брат Леополд явно се беше спрял на едно по-различно — и доста по-ужасяващо — обяснение на случая.

На пода се бяха нароили толкова много миниатюрни кубчета, че приличаха на разпиляна морска сол. И тогава… все едно че руснакът не беше оставил нищо на бетона.

Брат Леополд потръпна от облекчение и цветът започна да се връща на лицето му.

Романович майсторски ми прехвърли топката на любопитство, с която се бях опитал да го замеря. Той се изправи и ме погледна втренчено, за да затвърди интуитивното усещане на братята, че крия нещо от тях:

— Господин Томас, какво беше онова същество?

Сега всички братя ме зяпаха и в този момент осъзнах, че благодарение на универсалния си ключ и понякога необяснимото си държание винаги съм бил по-загадъчен в техните очи от руснака или брат Леополд.

— Не знам какво беше това — отвърнах аз, — но ми се ще да знаех.

— Липсва издайническия тик — каза брат Куентин. — Да го криеш ли се научи, или този път по изключение не лъжеш?

Абат Бернар се намеси, преди да успея да се защитя:

— Од, ще те помоля да разкажеш на братята за необикновените си способности.

Взрях се в блесналите от любопитство очи и се опитах да се измъкна:

— Сър, хората, които знаят тайната ми, се броят на пръстите на едната ръка. Чувствам се все едно… ще правя стриптийз.

— Незабавно нареждам на братята да смятат откровенията ти за изповед. Свещените обети ги задължават да пазят тайната на изповедта.

— Но обетите не обвързват всички — казах аз и многозначително погледнах руснака, без да си правя труда да обвинявам брат Леополд, че ролята му на послушник е лицемерна преструвка.

— Оставам — заяви руснакът и сложи шапката на главата си, сякаш това подчертаваше решимостта му.

Знаех, че ще настоява да чуе каквото имах да казвам на другите, но реших да го подразня:

— Не ви ли чака украсата на още някой отровен кейк?

— Не, господин Томас, свърших с десертите.

След като повторно огледах честните и открити лица на монасите, не можех повече да се бавя:

— Виждам блуждаещите мъртви.

— Това момче — обяви Юмрука — може и да се измъчва от някои въпроси, но не лъже по-добре от двегодишно.

— Благодаря. Ще поработя върху този дефект.

— В предишния ми живот, преди да чуя Божия зов — продължи Юмрука, — живях в море от нечистотии, сред лъжи и лъжци и плувах не по-зле от тия мутри. Од — той не е като тях, не и като мен някога. То всъщност Од е като никого, дето съм го познавал…

След това сладко и прочувствено поръчителство разказах историята си колкото се може по-сбито, като не забравих да кажа, че дълги години съм работил с шефа на полицията в Пико Мундо, който беше гарантирал за мен пред абат Бернар.

Братята слушаха захласнато и не изразиха никакви съмнения. Въпреки че бодасите и призраците не са включени в християнската доктрина, те бяха мъже, готови да заложат живота си за това, че вселената е сътворена от Всевишния със строго определена свещена йерархия. След като си бяха обяснили съществуването на чудовището в бурята — чрез окачествяването му като демон, не им костваше никакво интелектуално или религиозно усилие да повярват, че един нищо и никакъв готвач на аламинути е посещаван от неспокойните души, които се мъчат да въздадат справедливост от отвъдното.

Новината, че брат Константин не е извършил самоубийство, ги развълнува много. Безликата фигура на смъртта в камбанарията по-скоро ги заинтригува, отколкото уплаши, и те единодушно решиха, че ако традиционният екзорсизъм е можел да се приложи и в двата случая, въздействието му щяло да бъде по-пълно не върху юберскелета, който можеше да преобърне цял джип, а върху фантома от кулата.

Не мога да преценя дали брат Леополд и Родион Романович ми повярваха, но на тези субекти не дължах отчет. Обърнах се към Леополд:

— Не вярвам, че екзорсизмът щеше да проработи в който и да е от случаите.

Послушникът сведе поглед към мястото, откъдето кубчетата се бяха изпарили, и нервно прехапа долната си устна. Руснакът спести на другаря си необходимостта да отговори:

— Господин Томас, изцяло съм готов да повярвам, че живеете на ръба между двете измерения и че виждате невидимото за нас. Сега сте се натъкнали на привидения, които допреди са ви били непознати.

— А да не би на вас да са ви били познати отпреди?

— Аз съм един най-обикновен библиотекар без шесто чувство, господин Томас. Но освен това съм и вярващ, независимо дали ще го възприемете или не, и след като чух разказа ви съм разтревожен за децата не по-малко от вас. С колко време разполагаме? Кога ще се случи каквото има да се случва?

Поклатих глава:

— Тази сутрин видях седем бодака. Ако ни грозеше непосредствена опасност, щяха да са повече.

— Това е било сутринта, а сега минава един и трийсет. Не мислите ли, че оттогава нещата може да са се променили?

— Носете всичките си инструменти… и оръжия — посъветва монасите абат Бернар.

Снегът по ботушите ми се беше разтопил. Изтрих крака на постелката ред вратата между гаража и училището, докато другите мъже, до един зимни ветерани, пък и по-съобразителни от мен, просто изхлузиха гумените си ботуши с ципове.

Тъй като обядът беше свършил, повечето деца бяха на рехабилитация или в детския кът. Посетих тези зали с абата, няколко братя и Романович.

Сенки като сажди, които нищо на този свят не може да хвърли, се плъзгаха из стаите и по коридорите, треперейки от нетърпеливо очакване, хищни и гладни, възбудени от гледката на толкова много невинни дечица, които — те някак си го знаеха — не след дълго щяха да пищят в ужасна агония. Преброих седемдесет и два бодака и чувствах, че ще намеря още на втория етаж.

— Скоро — казах на абата, — задава се.