Дийн Кунц
Брат Од (28)

Двайсет и осма глава

Когато наближи обяд, се увеличи не само работата на кухненския персонал, но и веселието му. Сега вече не две, а четири сестри посрещаха труда с песен, и то на английска, а не испанска.

Десетте кейка бяха покрити с шоколадова глазура и изглеждаха опасно вкусни.

Родион Романович, който до неотдавна разбиваше масления крем в една голяма купа, прибавяйки към него портокаловия сок, използваше хартиена фуния с шприц, за да украси със сложен филигран първия от кейковете.

Когато застанах до него, той изрече, без да вдига поглед:

— Ето ви и вас, господин Томас. Виждам, че сте си сложили ботушите.

— Пристъпвах толкова тихо по чорапи, се сестрите се стряскаха.

— Нямаше ви. Да не сте се упражнявали на дюлсимера си?

— Онова беше просто фаза от развитието ми. Понастоящем съм по-заинтересуван от саксофона. Сър, посещавали ле сте някога гроба на Джон Дилинджър?

— Както очевидно знаете, той е погребан в Краун Хил Семътъри, в скъпия на сърцето ми Индианаполис. Виждал съм лобното място на прочутия бандит, но основно посетих гробището, за да се поклоня пред светлата памет на романиста Бут Таркингтън.

— Бут Таркингтън е носител на Нобелова награда.

— Не, господин Томас. Бут Таркингтън е носител на наградата „Пулицър“.

— Предполагам, че знаете по-добре от мен, щом сте библиотекар в Щатската библиотека на Индиана на Четирийсет и първо северно сенатско Авеню, където се съхраняват трийсет и четири хиляди тома за Индиана или от местни писатели.

— Над трийсет и четири хиляди тома — поправи ме Романович. — Много се гордеем с бройката и не търпим да я омаловажават. Догодина може би ще разполагаме с трийсет и пет хиляди тома за Индиана или от местни писатели.

— О! Това ще бъде повод за голям празник.

— Най-вероятно ще изпека много кейкове, за да отбележа събитието.

Ненадминатата по изяществото си украса не помръдваше. Бях впечатлен.

Ако господин Романович нямаше излъчването на измамен хамелеон, слял се с кората на дървото, за да прилапа някоя невинна пеперуда, кацнала близо до него, навярно щях да се усъмня за злодейския му потенциал.

— Сър, като хузи би трябвало да имате голям опит в шофирането в заснежена пътна обстановка.

— Да. И в Индиана, и в родната ми Русия съм се наситил на сняг.

— В гаража държим два джипа, снабдени със снегорини. Трябва да се качим до абатството и да докараме някои от братята.

— Да не би да ме молите да карам единия от тях, господин Томас?

— Да, сър. Ще съм ви много задължен. Ще ми спестите втори курс.

— Како целят братята с идването си тук?

— Целят — отговорих аз — да са в помощ на сестрите, в случай че виелицата създаде проблеми с тока.

Той довърши украсата на кейка, оформяйки последната съвършена миниатюрна роза.

— Училището няма ли резервен генератор?

— Да, сър, разбира се, че има. Но той не произвежда същото количество ток. Ще трябва да се откажем от осветлението. Някои помещения вместо с парно ще трябва да се отопляват от камините. Освен това сестра Анджела иска да е готова, в случай че и с резервния генератор се получи засечка.

— Случвало ли се е централното захранване и резервният генератор да сдадат багажа в един и същи ден?

— Не ми е известно, сър. Мисля, че не. Но от опит знам, че сестрите са обсебени от планирането на подробности.

— О, не се и съмнявам, господин Томас, че ако сестрите бяха проектирали и управлявали атомната електроцентрала в Чернобил, нямаше да допуснат радиационна катастрофа.

Интересен обрат.

— От Чернобил ли произхождате, сър?

— Да имам трето око или резервен нос?

— Не и доколкото виждам, сър, но позволете да отбележа, че сте изключително цялостно навлечен.

— Ако някога се озовем под слънцето на един и същи плаж, свободен сте да ме огледате по-обстойно, господин Томас. Мога ли да си довърша кейковете, или трябва да се втурнем на прибежки към абатството?

На Юмрука и останалите щяха да са им нужни четирийсет и пет минути, за да се приготвят и да вземат сечивата си.

— Спокойно ги доукрасете, сър. Изглеждат страхотно. Удобно ли ви е да се чакаме в гаража, в дванайсет и четирийсет и пет?

— Можеш да разчиташ на помощта ми. Дотогава ще съм готов.

— Благодаря ви, сър. — Понечих да си тръгна, но отново се обърнах към него: — Знаете ли, че Коул Портър е бил хузи?

— Да. Също като Джеймс Дийн, Дейвид Летърман, Кърт Вонегът и Уендъл Уилки.

— Може би Коул Портър е най-великият американски песнописец на века, сър.

— Да, съгласен съм.

— Сред неизброимите му шедьоври е и националният химн на Индиана.

— Химнът на моят щат е „Надалече-надалече по бреговете на река Уобаш“ и ако Коул Портър те беше чул да му го приписваш, щеше да се обърне в гроба си, да издрапа от него и да те намери където и да си, за да изпиташ силата на отмъщението му.

— О! В такъв случай предполагам, че съм се заблудил.

Той пренасочи вниманието си от сладкиша към мен, за да ме удостои с поглед, толкова натежал от ирония, че като нищо можеше да свали на земята перце, понесено от вихъра.

— Съмнявам се, че някога сте се заблуждавали относно каквото и да е, господин Томас.

— Грешите, сър. Аз съм първият, който ще си признае, че не знае нищо за нищо, освен едно — че е луд фен на Индиана.

— Приблизително по кое време сутринта ви овладя хузиманията?

Братче, биваше си го!

— Увлечението ми не е от тази сутрин, сър — излъгах аз. — То ме тресе откакто се помня.

— Може би сте били хузи в предишен живот.

— Може би съм бил Джеймс Дийн.

— Сигурен съм, че не си бил Джеймс Дийн.

— Защо сте сигурен, сър.

— Ненавистната жажда за възхищение и безподобната грубост, характерни за господин Дийн, не може да са се изгубили напълно само за едно прераждане.

Обмислих това изказване от няколко различни ъгъла.

— Сър, нямам нищо против покойния господин Дийн, но не виждам как другояче да тълкувам думите ви освен като комплимент.

Родион Романович се намръщи.

— Ти похвали десертите ми, нали? Е, квит сме.