Дийн Кунц
Брат Од (34)

Трийсет и четвърта глава

Пристигналият в гаража Родион Романович носеше красива шапка от меча кожа, бял копринен шал, три четвърти подплатено кожено палто, обточено с кожа, и — никаква изненада — дълги до коленете гумени ботуши с ципове. Сякаш щеше да придружава царя на разходка с шейна.

След преживяното с галопиращата мощехранителница лежах по гръб на пода, гледах втренчено тавана и се опитвах да се успокоя, да спра треперенето на краката си и да възвърна поне част от силата си.

Родион Романович застана над мен, огледа ме с присвити очи и заяви:

— Ти си много особен младеж.

— Да, сър. Съзнавам го.

— Какво правиш тук?

— Възстановявам се от преживяната уплаха.

— Какво те изплаши?

— Внезапно напомняне за това, че съм смъртен.

— Преди не знаеше ли, че си смъртен?

— Да, сър, усещането ми е известно от известно време. Да речем, че просто ме обхвана някакво усещане за неизвестното.

— Какво неизвестно, господин Томас?

— Великото неизвестно, сър. Личността ми не е особено ранима. Банално неизвестно не ме изпълва с боязън.

— По какъв начин те утешава лежането в гаража?

— Влажните петна, избили по тавана, са прекрасни. Помагат ми да се отпусна.

Романович вдигна глава към бетонния таван.

— Намирам ги за грозни — каза той.

— Не, не. Най-меките нюанси на сивото, черното и ръждата, бегъл намек за зелено, съчетани в нежна смес от петна с най-разнообразна форма и размер, но нищо, което да има и най-бегла прилика с кости.

— Кости, значи?

— Значи, сър. Това шапка от меча кожа ли е?

— Да. Знам, че не е политически коректно да нося кожа, но отказвам да се извинявам пред когото и да е.

— Браво на вас, сър. Бас държа, че собственоръчно сте убили мечката.

— Да не сте активист в Дружеството за закрила на животните, господин Томас?

— Нямам нищо против животните, но обикновено съм твърде зает, за да марширувам в тяхна защита.

— В такъв случай ще ви призная, че наистина убих мечката, от която ми направиха тази шапка и която ми даде козина за украса на яката и маншетите.

— Не е много за цяла мечка.

— В гардероба си имам и други неща, господин Томас. Интересно, как познахте, че съм убил мечката.

— Не се засягайте, сър, но сте придобили и нещо от духа на животното в допълнение към козината му, послужила за украса на одеждите ви.

От необичайната ми перспектива бръчиците, които му придаваха вечно намръщен вид, приличаха на ужасни саблени белези.

— Тук Ню ейдж колония ли сме или католически манастир?

— Изразявам се метафорично и донякъде с ирония, а не буквално, сър.

— Когато бях на твоята възраст, не можех да си позволя този лукс. Ще станеш ли оттук?

— Ей-сегичка, сър. Индианаполис се слави с прекрасните си паркове, но не знаех, че в тях бродели мечки.

— Още като младеж застрелях мечката на един лов в родната ми Русия, както съм уверен, че съзнавате.

— Все забравям, че сте руснак. Охо, яко племе са руските библиотекари в сравнение с тукашните — ловят мечки и какво ли още не.

— Всеки трябва да е як. Беше епохата на съветския комунизъм. Но библиотекар станах чак тук.

— И аз самият професионално се преориентирам. И какъв бяхте в Русия?

— Работех в погребално бюро.

— Какво? Балсамирали сте трупове и тем подобни?

— Приготвях хората за последния им път, господин Томас.

— Странен начин на изразяване.

— Съвсем не. Това беше общоприетият начин на изразяване в бившата ми страна. — Романович изрече няколко думи на руски и преведе: — Работех в погребално бюро. Приготвях хората за последния им път. Сега, разбира се, работя в Щатската библиотека на Индиана срещу Капитола, на Четирийсет и първо северно сенатско Авеню.

За момент просто си лежах и мълчах. После изтърсих:

— Доста си комичен, господин Романович.

— Но не гротескно, надявам се.

— Още не съм решил. — Посочих втория джип: — Ще карате онзи. Ключовете са в една кутия на стената. Номерът го пише на лентичката към тях.

— Облекчи ли съзерцанието на таванските петна страха ви от великото неизвестно?

— В границата на очакваното, сър. Желаете ли и вие да опитате?

— Не, благодаря ви, господин Томас. Великото неизвестно не ме притеснява.

Когато се изправих, краката ме държаха по-стабилно от всякога в последно време.

Ози Бун, двестакилограмовият автор на криминални бестселъри, който е мой приятел и наставник в Пико Мундо, настоява да поддържам лек тон в ръкописите си. Той вярва, че песимизмът е територия, строго запазена за скучни хора с претенции за научно образование. Ози ми разясни, че меланхолията е разточително проявление на скръбта. Ако не разнообразява мрачните краски, писателят рискува да култивира тъмнината в сърцето си и да се превърне в това, което заклеймява.

Вземайки под внимание жестоката смърт на брат Тимотей, ужасните разкрития, които тепърва предстоят в разказа ми, и печалните загуби, които ще претърпим, искрено се съмнявам, че тонът щеше да е и наполовина толкова лек, ако Родион Романович не участваше в повествуванието ми. Не твърдя, че се е оказал много забавен. Само казвам, че беше умен.

Напоследък искам само едно от Съдбата: хората, които изпраща в живота ми, било то добри, лоши или морално бисексуални, да са поне в някаква степен забавни. Това е голяма молба за заетата Фортуна, която непрекъснато трябва да хвърля в смут милиарди човешки сърца. Повечето добри хора имат чувство за хумор. Проблемът е да намериш развеселяващи злобари, защото злите хора са предимно лишени от всеки поглед върху живота, въпреки че във филмите те често имат най-добрите реплики. С много малки изключения морално бисексуалните са твърде ангажирани да оправдават противоречивото си поведение, за да се научат на самоирония. Забелязал съм, че те по-често се смеят на другите, отколкото с тях.

Достолепен и плещест, както подобава на човек, който приготвя покойниците за последния им път, Родион Романович се завърна с ключовете за втория джип и с рунтавата си шапка.

— Господин Томас, всеки учен ще ви каже, че в природата на много системи е да изглеждат хаотични, но ако човек ги изучава достатъчно дълго и упорито, особеният им порядък винаги изпъква под маската на хаоса.

— Например?

— Фъртуната, в която ще излезем, изглежда хаотична: бушуващи ветрове, снежният водовъртеж, белотата, която скрива повече, отколкото разкрива — но ако я разгледаме не на ниво метеорологично събитие, а по микроскалата на течностите, частиците и енергийния поток, ще видим основа и вътък, които говорят за добре изтъкано платно.

— Забравих си очилата за микровиждане в стаята.

— Ако разглеждаме дадено събитие на ниво атоми, то отново може да изглежда хаотично, но ако се придвижим на ниво субатоми, особеният порядък пак ще изпъкне и този път ще бъде много по-сложен от основата и вътъка. Под всеки привиден хаос винаги се крие редът, който плаче за разкриване.

— Ще заплачете, ако ми видите чекмеджето с чорапите.

— Може да е чисто съвпадение, че ние двамата се намираме на това място по това време, но и честният учен, и истинският божи човек, ще кажат, че съвпадения не съществуват.

Поклатих глава.

— Определено са ви карали да си размърдвате мозъците в школата за погребални агенти.

Стоическото му, изсечено и масивно лице беше олицетворение на идеалния ред.

— Не си правете труда да ме питате за името на въпросната школа, господин Томас. Никога не съм посещавал такава.

— За пръв път се срещам с някого, който е балсамирал без разрешително — доверих му се аз.

Очите му разкриваха по-неумолим порядък от лицето и гардероба му.

— Не бе нужно да се обучавам, за да получа разрешително. Имах вроден талант за занаята.

— Някои деца се раждат певци, математически гении, а вие сте се родили с дарбата да приготвяте хората за последния им път.

— Съвършено правилно, господин Томас.

— Навярно сте плод на интересно родословно дърво.

— Подозирам — отговори ми той, — че произхождаме от еднакво неконвенционални семейства.

— Никога не съм виждал сестрата на майка ми, леля Симри, но баща ми твърди, че тя е опасен мутант, който държат под ключ някъде.

Руснакът сви рамене:

— Въпреки това съм готов да заложа доста солидна сума, че произхождаме от еднакво неконвенционални семейства. Аз ли ще проправям път, или ще те следвам?

Под ниво гардероб, лице и очи хаосът в този човек навярно се съдържаше в съзнанието му. Зачудих се що за особен порядък се крие там.

— Сър, никога не съм шофирал в снежни условия. Не съм сигурен как ще разбера къде е алеята при тази виелица. Ще се наложи да карам наслуки — макар че обикновено интуицията ми не ме подвежда.

— С цялото ми дължимо уважение, господин Томас, вярвам, че натрупаният опит зад волана надцаква картата на интуицията ви. Русия е една вселена от сняг, пък и съм роден по време на зимна виелица.

— Зимна виелица? В морга ли?

— Всъщност в библиотека.

— Майка ви библиотекарка ли беше?

— Не. Майка ми е професионален убиец.

— Убиец?

— Добре чухте.

— Как трябва да ви разбирам?

— Правилно, господин Томас. Моля ви, поддържайте безопасна дистанция, докато ме следвате. Дори с вериги съществува опасност да изгубите контрол над управлението.

— Чувствам се така, сякаш цял ден съм губил контрол над управлението. Ще внимавам, сър.

— Ако все пак джипът започне да поддава, карайте по посока на най-малкото съпротивление. Без опити да го завъртите. И по-полека със спирачките. — Той отиде до своя джип и отвори вратата.

Обърнах се към него, преди да седне зад волана:

— Сър, заключете се. И ако видите нещо необичайно в бурята, не спирайте, за да го разгледате по-обстойно. Дайте газ.

— Необичайно? Бихте ли ми дали пример?

— О, необичайно, ами обикновените необичайни работи. Снежен човек с три глави или някой, който може да се окаже леля Симри.

Погледът на Родион Романович можеше да обели ябълка.

Махнах му за „на добър път“ и се натъпках в джипа, натиснах дистанционното си и вратата на гаража започна да се вдига. Зад нея се показаха бледа светлина, фучащи вихри и лавинообразно трупащ се сняг.