Дийн Кунц
Брат Од (10)

Десета глава

Докато успея да сменя слиповете си с термобоксерки, да си сложа дънки и поло, да си обуя скиорските ботуши, да грабна термоякето „Гор-Текс“, да изтичам по стълбите, да прекося фоайето, да бутна тежката дъбова врата и да изляза на двора, се зазори.

Унилата светлина придаваше синкав оттенък на варовиковите колони, които обкръжаваха двора. Тъмнината се беше укрепила здраво под сводовете на балюстрадата, сякаш нощта не даваше пет пари за навъсената утрин и обмисляше възможността да не се оттегля.

Прясно напудрен „Свети Вартоломей“ стоеше насред двора без ботуши, предлагайки замръзнала тиква в протегнатата си ръка.

В източната част на галерията, точно срещу вратата, от която бях изтичал навън, се намираше страничният вход на абатството. Гласове, издигнати в молитва, и тържественият звън на камбаните ме посрещнаха не в църквата, а в пасажа от дясната ми страна.

Четири стъпки и се озовах в каменен коридор с цилиндричен свод дълъг десет метра, който ме отведе в централната галерия. Тук ме чакаше четири пъти по-голям двор от предишния, обграден от още по-впечатляваща колонада.

Четирийсет и шестима братя и петима послушници, напълно облечени, се бяха събрали и гледаха абат Бернар, който ритмично дърпаше с една ръка въжето на камбаната.

Изобразителни беше свършил и към края на Първи час те бяха излезли от църквата за последната молитва и речта на абата.

Молитвата се казва „Ангелус“ и звучи прекрасно, когато много гласове я изричат на латински.

Когато влязох, братята напяваха: „Fiat mihi secundum verbum tuum“. После всичка казаха заедно с абата „Ave Maria“.

Двама полицаи бяха застанали под навеса и чакаха монасите да свършат молитвата. Ченгетата бяха едри мъже, които имаха по-тържествен вид от братята.

Загледаха ме. Беше ясно, че не съм ченге и очевидно, че не съм монах. Неясното ми положение предизвика интереса им.

Погледите им станаха толкова втренчени, че нямаше да се изненадам, ако от очите им беше започнала да излиза пара в студения въздух.

Тъй като съм имал много вземане-даване с полицията, знаех, че е безсмислено да им обяснявам колко по-добре ще е да насочат подозренията си към вечно намръщения руснак, където и да се е притаил в момента. Така само щях да засиля интереса и към себе си.

Въпреки че нетърпеливо очаквах да чуя причината за идването на шерифа, не ги попитах. Те щяха да възприемат невинното ми любопитство като имитация на любопитство и да ме разгледат като още по-подозрителен субект.

Веднъж нарочат ли те ченгетата за потенциален извършител, няма отърваване. Само събития, които не зависят от вас, могат да очистят името ви. Ще помогне например, ако истинският злодей ви прониже с нож, удуши ви или ви застреля.

— Ut digni efficiamur promissionibus Christi — казаха братята и абатът добави: — Oremus, което означава, „Да се помолим“.

„Ангелус“ приключи след по-малко от минута. Обикновено по това време абатът произнася реч, която е кратък коментар върху някакъв свещен текст и приложението му в богонравния живот. После танцува степ с обувки без капачки на токовете и пее „Чай за двама“.

Добре де, последното си го измислих. Абат Бернар прилича на Фред Астер, заради което не мога да си избия от главата тази неуважителна представа.

Вместо обичайната си проповед абатът обяви, че освобождава от Светата литургия онези, които ще трябва да съдействат на полицията за цялостно претърсване на сградите.

Беше шест часът и двайсет и осем минути. Светата литургия започваше в седем часа.

Тези, без които провеждането на свещения ритуал беше невъзможно, щяха да бъдат на разположение на властите след богослужението.

Светата литургия свършва към осем без десет. Закуската започва в осем и се провежда в мълчание.

Абатът извини монасите, които ще са нужни на полицията, за да отговарят на въпроси и да оказват съдействие от всестранен характер и от Трети час — третия от седемте канонични часове, който започва в осем и четирийсет и трае около петнайсет минути. Четвъртият каноничен час се нарича Шести час и започва в единайсет и половина преди обяд.

Повечето миряни правят ужасна гримаса, когато научат колко организирано е ежедневието на монасите и как същата рутина следва ден след ден. Подобен живот им се струва отегчителен, дори непоносимо еднообразен.

Месеците, които прекарах в манастира, ме убедиха тъкмо в противното: молитвеният размисъл зарежда с енергия тези мъже. В часовете за отдих преди вечерня (вечерната молитва) те са пъстро сборище — забавно и интелектуално извисено.

Е, поне повечето са такива, някои са по-затворени. Има и неколцина, които са предоволни от безкористната си саможертва в името на Бога, което ми вдъхва известни съмнения в тяхната безкористност.

Един монах, брат Матей, може така да ви надуе главата с енциклопедичните си знания върху оперетите на Гилбърт и Съливан, че накрая ще ви писне.

Монасите не са задължително святи просто защото са монаси. На първо място те са хора.

Когато абатът свърши с разясненията, много братя се отправиха към полицаите под навеса, нетърпеливи да помогнат с каквото могат.

Забелязах, че един от послушниците крачи из двора из сипещия се сняг. Макар че лицето му беше скрито от качулката, забелязах че ме наблюдава.

Това беше брат Леополд, който беше облякъл одеждите на послушник през октомври, преди повече от два месеца. Той имаше открито лице, обсипано с лунички, и подкупваща усмивка.

От петимата послушници в абатството изпитвам недоверие единствено към него. Причината за тази неприязън ми убягва. Интуиция, нищо повече.

Брат Юмрука дойде при мен, спря се, отръска се като мокро куче и изчисти робата си от полепналите снежинки.

— Брат Тимотей го няма — прошепна тихо той и отметна качулката си.

Брат Тимотей, господарят на механичните системи, които поддържаха манастира и училището годни за живеене, не беше човек, който ще закъснее за утреня, и определено не беше такъв човек, който ще се запилее нанякъде да търси земни удоволствия в нарушение на клетвите си. Най-голямата му слабост бяха блокчетата „Кит-Кат“.

— Значи в него за малко не се препънах до библиотеката. Трябва да говоря с полицаите.

— Не още. Ела да се поразходим до някое местенце, където няма да ни подслушват.

Погледнах към двора. Брат Леополд беше изчезнал.

Със здравия си младежки вид и типичната за Средния Запад прямота Леополд в никакъв случай не изглеждаше пресметлив или лукав, потаен или неискрен.

Все пак той имаше дразнещия навик да изниква и да изчезва, където най-малко го очакваш с внезапност, която напомняше за материализацията и дематериализацията на призрак. Тук е, после го няма. Няма го, после е тук.

С Юмрука напуснахме голямата галерия. Каменният коридор ни отведе до малкия двор, където бутнахме врата и влязохме в централното фоайе на крилото за гости.

Отидохме до камината в северния ъгъл на помещението, макар че в нея не гореше огън, и седнахме един срещу друг.

— След като говорехме — започна Юмрука, — направих проверка по леглата. Нямам такива пълномощия. Чувствах се доста кофти, но нямах друг избор.

— Действали сте на своя глава.

— Точно така. Дори във времената, когато бях тъпа маса мускули и душата ми беше изгубена за Бога, действах на своя глава. Праща ме босът при някакво пичлеме да му строша краката, но след първия крак на пичлемето му увира акълът и не чупя втория. Такива ми ти работи.

— Сър, от чисто любопитство… Когато помолихте братята от манастира да ви приемат като послушник, колко продължи първата ви изповед?

— Според отец Райнхарт два часа и десет минути, но на мен те ми се сториха като месец и половина.

— Определено ви разбирам.

— Както и да е, някои от братята оставят вратите си открехнати, други — не, но няма заключени стаи. На бърза ръка осветявах леглата с фенерче, за да видя не липсва ли някой. Всички бяха налице.

— Имаше ли будни?

— Брат Йеремия страда от безсъние. Брат Йоан Антоний имаше киселини от снощната вечеря.

— Чили реленьос.

— Казах им, че ми е замирисало на изгоряло и проверявам за всеки случай.

— Излъгали сте, сър — казах просто за да го докача.

— Не е лъжа, заради която да ме хвърлят в един кюп с Ал Капоне, но е крачка надолу към падението.

Ръката му — абсолютно брутална на вид — толкова нежно изписа кръст, че се сетих за химна „Удивителна благодат“.

Братята стават в пет часа. Мият се, обличат се и в пет и четирийсет са строени в двора на голямата галерия, за да влязат заедно в църквата за утринната молитва. Това означава, че в два часа през нощта те нито четат, нито играят на Гейм Бой, а са по леглата.

— Наминахте ли в спалните на послушниците?

— Не. Нали каза, че падналият брат е бил в черно расо и едва не си се спънал в него.

В някои ордени послушниците носят одежди подобни или еднакви с тези на братята, които са положели обет за монашество, но в „Свети Вартоломей“ униформата на послушниците е сива, не черна.

Юмрука отново взе думата:

— Реших, че простряният в безсъзнание брат може би се е свестил, станал е и си е легнал — или че си се натъкнал на абата.

— Проверихте ли абата?

— Синко, няма да му изляза на абата с врели-некипели как ми било миришело на изгоряло, и то в покоите му. Той има ум за трима. Освен това мъжът на двора е бил тежък, нали? Тежък, спомни си, че така ми каза.

— Фред Астер.

Юмрука потрепери и щипна бучката на месестия си нос.

— Ще ми се да не бях чувал от теб как ужким пеел „Чай за двама“. Не мога да се съсредоточавам върху сутрешната проповед, защото все чакам да затанцува степ.

— Кога е станало ясно, че брат Тимотей го няма?

— Забелязах, че не е на линия за изобразителни. Измъкнах се от църквата, за да видя какво става с него, след като не се появи и през Първи час. Влязох в стаята му. Той е просто няколко възглавници.

— Възглавници?

— Онова, което на светлината на фенерчето изглеждаше на брат Тимотей, сгушен под завивките, се оказа просто възглавници.

— Но защо му е да прави това? Няма проверка по леглата. Няма вечерен час.

— Може би не е бил Тим. Може би някой друг е стъкмил това чучело, за да спечели време, за да не разберем веднага, че Тим го няма.

— Време за какво?

— Не знам. Но ако снощи бях разбрал, че го няма, щях да се досетя, че на него си налетял в двора, и да събудя абата.

— Вярно, че е малко тежичък — добавих аз.

— Шкембенцето от „Кит-Кат“. Ако някой брат липсваше, когато проверявах леглата, ченгетата щяха да са тук часове преди снегът да затрупа всичко.

— А сега търсенето е затруднено. Той… мъртъв е, нали?

Юмрука погледна към камината без топливо.

— Ако искаш професионалното ми мнение, по-скоро да.

До гуша ми беше дошло от смъртта. Бях се скрил от нея в този сигурен пристан и, разбира се, бягайки от нея, връхлетях право в обятията й.

Можеш да се изплъзнеш от живота.

От смъртта — не.