Дийн Кунц
Брат Од (12)

Дванайсета глава

С Юмрука претърсихме килерите и прилежащите им помещения, макар че не открихме и следа от брат Тимотей.

Елвис се възхити на бурканчетата с фъстъчено масло, които изпълваха една полица. Може би си спомняше за сандвичите с фъстъчено масло и пържените банани, които са били съставна част от менюто му приживе.

Известно време монасите и полицаите оглеждаха коридорите, столовата, кухнята и съседните стаи. После търсенето се премести другаде и настана тишина, ако не се брои вятърът в прозорците.

След като библиотеката беше претърсена, аз се оттеглих в нея, за да се тревожа на спокойствие и да се покривам, докато представителите на закона не си заминат.

Елвис ме придружи, но Юмрука пожела да остане в склада, за да прегледа някои фактури, преди да отиде на Светата литургия. Колкото и стряскащо да беше изчезването на брат Тим, работата трябваше да продължи.

Разбирането, че когато настъпи Денят и времето свърши, всеки честен монах трябва да се възнесе в божиите обятия, докато е зает с честен труд или е унесен в молитва, е фундаментално за вярата на братята.

В библиотеката Елвис започна да се разхожда между рафтовете, като от време на време минаваше през първия ред книги, за да прочете някое заглавие на втория.

Имало е периоди, в които е четял много. Носи му се славата, че на млади години си изписвал двайсет книги наведнъж от една книжарница в Мемфис.

Абатството разполага с шейсет хиляди тома. Съхранението на знанието винаги е било цел на монасите, особено на бенедиктинците.

Много манастири в Стария свят са били построени като крепости — на непристъпни върхове с един подстъп, който при необходимост е можел да бъде блокиран. Знанието на близо две хилядолетия, в това число великите творби на древните гърци и римляни, е било запазено благодарение на монасите, когато нашествията на варварите — готи, хуни и вандали — няколкократно съсипали западната цивилизация, а също и когато мюсюлманите почти завладели Европа след някои от най-кръвопролитните сражения в историята на човечеството.

Цивилизацията — твърди приятелят ми Ози Бун — съществува, защото в света има само два вида хора: тези, които са способни да градят с мистрия в едната ръка и меч в другата, и тези, които вярват, че в началото е било Словото и ще рискуват живота си, за да запазят книжнината заради истините, които тя може би съдържа.

Мисля, че трябва да прибавим и няколко готвача на аламинути. Да градиш, да се биеш, да рискуваш живота си за справедлива кауза изисква силен дух. Нищо не повдига духа като чиния изпържени до златисто яйца и хрупкави пържени картофки.

Докато неспокойно бродех сред рафтовете с книги, на един ъгъл се изправих лице в лице с руснака Родион Романович, който съвсем наскоро ме беше посетил в съня ми.

Никога не съм имал претенцията да притежавам апломба на Джеймс Бонд и затова не ме е срам да си призная, че стреснато отскочих назад, крясвайки: „Мръсник!“

Той ме погледна като мечка-стръвница и така се начумери, че рунтавите му вежди се събраха на челото, когато заговори:

— Какво ви става?

— Изплашихте ме.

— Нищо подобно.

— Но на мен така ми се стори.

— Вие сам се изпрашихте.

— Извинете, сър.

— За какво се извинявате?

— За езика си — отговорих.

— Говоря английски.

— Да, забелязах, и то доста добре. Със сигурност по-добре, отколкото аз говоря руски.

— Говорите руски?

— Не, сър. Нито дума.

— Вие сме много особен младеж.

— Да, сър, известно ми е.

На около петдесет години Романович не изглеждаше стар, но времето беше белязало лицето му с мрежица бели резки. Линиите около устата му не бяха от усмивки; те бяха дълбоки, сурови, като стари рани, получени в бой с мечове.

— Исках да кажа, че се извинявам за невъзпитания си език — поясних аз.

— Защо ще се плашите от мен?

Свих рамене:

— Не бях разбрал, че тук има някой.

— И аз не бях разбрал, че тук има някой — каза той, — но вие не ме изплашихте.

— Нямам нужната екипировка.

— Екипировка?

— Исках да кажа, не съм страшен. Безобиден съм.

— Нима съм толкова страшен?

— Не, сър. Доста застрашителен.

— Да не би да сте от онези, които говорят, защото се опиват от звука на думите, а не от смисъла им? Наясно ли сте какво означава думата „безобиден“?

— Означава „безвреден“, сър.

— Така. А вие съвсем не сте безобиден.

— О, това е заради черните скиорски обувки, сър. С тях всеки прилича на рокер, готов да раздава ритници.

— Изглеждате ми прозрачен, прям, дори простодушен.

— Благодаря, сър.

— Но подозирам, че сте нееднозначен, многостранен, дори сложен.

— Каквото е на сърцето, то е и на небето — уверих го. — Аз съм един прост готвач на аламинути.

— Да, невероятно пухкавите ви палачинки придават правдоподобност на тази версия. Аз съм библиотекар от Индианаполис.

— Какви четива обичате? — попитах, сочейки книгата, която той държеше така, че да не виждам заглавието й.

— Това е за отровите и великите отровители в историята.

— В една манастирска библиотека човек би очаквал да намери нещо по-духовно.

— Отровителството е важен аспект от историята на църквата — поясни Романович. — През вековете представителите на духовенството са били трън в очите на крале и политици. Катерина Медичи убила кардинал Дьо Лорен с пари, намазани с отрова. Токсинът проникнал през кожата и кардиналът бил мъртъв след пет минути.

— Слава богу, че сме се запътили към икономика на безкасовото плащане.

— Защо му е на някакъв си „прост готвач на аламинути“ да живее шест месеца в манастир?

— Никакъв наем. Изтощение от скарата и грила. Преумора на китката от неправилна техника с шпатулата. Нужда от духовно пречистване.

— Разпространена ли е нуждата от духовно пречистване сред гилдията на готвачите в закусвални?

— Може би това е ключова характеристика на професията, сър. На Поук Барнет всяка година му се налага да ходи два пъти до една съборетина в пустинята, за да се отдава на размисъл.

— Поук Барнет ли? — Романович добави и кръвнишки поглед към намръщената ми физиономия.

— Той е другият готвач на аламинути в закусвалнята, където работех. Поук си купуваше двеста кутийки с патрони за пистолета си, отправяше се към едно място в Мохаве, където в радиус от деветдесет километра няма жива душа, и няколко дена правеше на пюре кактусите.

— Стрелял е по кактуси?

— Поук е надарен с много прекрасни качества, сър, но грижата за околната среда не му е силна страна.

— Казахте, че ходел в пустинята, за да се отдава на размисъл?

— Докато превръщал кактусите в пихтия, Поук размишлявал за смисъла на живота.

Руснакът се втренчи в мен.

Това беше най-непроницаемият поглед, който бях виждал. От него можех да науча толкова, колкото чехълчето, взряно в лещата на микроскопа, можеше да научи за мнението на учения, който го изследва.

След кратко мълчание Родион Романович смени темата:

— Какво книга търсите, господин Томас?

— Всяка, в която става въпрос за порцеланови зайчета на вълшебни пътешествия или мишоци, които спасяват принцеси, ми върши работа.

— Съмнявам се, че ще откриете такъв род книги в тази секция.

— Вероятно сте прав. Мишките и зайчетата, общо взето, не скитат насам-натам, тровейки хората.

Руснакът посрещна изявлението ми с ново мълчание. Не ми се вярва да е притеглял собственото си мнение относно човеконенавистничеството на зайчетата и мишките. Струва ми се, че се мъчеше да прецени дали думите ми не съдържат завоалирано подозрение.

— Вие сте много особен млад мъж, господин Томас.

— Не по моя вина, сър.

— И комичен, бих добавил.

Изразих плаха надежда, че не съм гротескно комичен.

— Не. Не гротескно. Само комичен.

Той ми обърна гръб и се отдалечи с книгата, която беше за отровите и световноизвестните отровители. Или не беше.

В другия край на пътеката изникна Елвис, облечен като танцьор на фламенко. Той се прегърби и започна да имитира тромавата, тролска, тътреща се походка на руснака, който се изтегляше, и се намръщи страшно, когато мъжът мина покрай него.

Родион Романович спря малко преди да се скрие зад следващия рафт с книги, обърна се и каза:

— Не те съдя по името ти, Чудако Томас. И ти не ме съди по моето.

Зави зад ъгъла и ме остави да се чудя над думите му. В крайна сметка не беше кръстен на масовия убиец Йосиф Сталин.

Когато Елвис стигна до мен, лицето му се беше изкривило в смешно подобие на намръщената физиономия на руснака. Докато наблюдавах как Краля ми се плези, осъзнах колко е странно, че нито аз, нито Романович отворихме дума за изчезналия брат Тимотей или за ченгетата, които го търсеха навсякъде. В затворена общност като манастир, където отклоненията от установения дневен ритъм са рядкост, тревожните тазсутрешни събития би трябвало да са първата ни тема за разговор.

Пропускът ни дори мимоходом да споменем за брат Тимотей, изглежда, предполагаше идентично възприемане на ставащото или поне сходно отношение спрямо развиващите се събития, което в известна степен ни поставяше на една плоскост. Нямах представа какво точно значи това, но интуитивно долавях, че е вярно.

Понеже Елвис не успя да изтръгне от мен усмивка с окарикатуряването на намусения руснак, той заби докрай пръст в лявата си ноздра, преструвайки се, че чопли засъхнали сополи.

Смъртта не го беше освободила от желанието да пее или да разказва вицове. Понякога се кълчеше, изпълнявайки прости стъпки от филмите си или от шоупрограмата си в Лас Вегас, но беше толкова танцьор, колкото абат Бернар — Фред Астер. За жалост в отчаянието си понякога Краля прибягваше до инфантилен хумор, който никак не му отиваше.

Той издърпа пръста си, правейки се, че е извадил секрет; после се оказа, че въображаемият сопол е изключително дълъг и Елвис трябваше да използва двете си ръце, за да го измъква метър след метър.

Потърсих справочния отдел и на крак прочетох кратко резюме за Индианаполис. Елвис ме погледна иззад отворената книга и продължи с представлението, но аз бях престанал да му обръщам внимание.

В Индианаполис има осем университета и огромна мрежа от библиотеки и читалища.

Когато Краля почука леко с пръст по главата ми, въздъхнах примирено и вдигнах поглед от книгата.

Показалецът му беше потънал докрай в дясната ноздра, само че този път крайчецът на пръста му се подаваше от лявото ухо. Елвис го завъртя.

Не можах да сдържа усмивката си. Той толкова искаше да ме развесели.

Доволен, че най-сетне съм се поддал на маймунджилъците му, той измъкна показалеца от носа си и избърса двете си ръце в якето ми, правейки се, че те са изцапани със сополи.

— Ходи, че вярвай — казах аз, — че ти си същият човек, който е изпял „Обичай ме нежно“.

Той се престори, че зализва косата си с останалия секрет.

— Смешен си — казах му. — Гротескно.

Присъдата ми го удовлетвори. Ухили се и изпълни серия от поклони, все едно се намираше пред публика, оформяйки с уста думите „Благодаря, благодаря, много ви благодаря“.

Седнах край една маса и прочетох, че през Индианаполис минават повече магистрали и шосета, отколкото през което и да е населено място в щатите. Някога градът е бил процъфтяващ център на гумената индустрия, но вече не е.

Елвис седеше край прозореца и наблюдаваше валящия сняг. Ръцете му ритмично почукваха по перваза, но не изтръгваха звук.

По-късно отидохме в отделението за гости, за да видим напредва ли полицейското разследване. Приемната, обзаведена като хотелско фоайе, което е видяло доста по-добри времена, беше празна. Тъкмо се бях запътил към централния вход, когато вратата се отвори и брат Рафаел влезе сред вихър блестящи снежинки под съпровода на вятърът, който ревеше дисхармонично като орган, акордиран в адските владения. Монахът с мъка затвори вратата и отупа снега от расото си. Навън вятърът продължаваше да стене приглушено.

— Какъв ужас — оплака се той с глас, треперещ от злочестина.

Студен страх плъзна пипалата си по цялото ми тяло, започвайки от темето.

— Полицаите откриха ли брат Тимотей?

— Не го откриха, но въпреки това си тръгнаха. — Брат Рафаел така беше ококорил огромните си кафяви очи от изумление, че спокойно можеше да се казва брат Бухал. — Тръгнаха си!

— Какво казаха?

— Били претоварени заради бурята. Пътни злополуки, недостиг на работна сила.

Елвис слушаше този диалог, очевидно съчувстваше на властите. Приживе той беше търсил и получил истински — а не почетни — значки на полицай от специалните части от няколко полицейски участъка, в това число и от шерифството на окръг Шелби, Тенеси. Освен друго значките му давали правото да носи оръжие. Елвис винаги се гордеел, че е част от силите на реда и закона.

В една мартенска нощ на 1976, натъквайки се на сблъсък между две возила на щатски път № 240, той извадил значката си и оказал първа помощ на пострадалите до пристигането на полицията. За щастие никога не застрелял някого при престрелка.

— Всички сгради ли претърсиха?

— Да — потвърди брат Рафаел, — и дворовете. Ами ако е отишъл да се поразходи в гората случило му се е нещо и той лежи там някъде?

— Някои братя обичат разходките в гората — отвърнах аз, — но не през нощта и не брат Тимотей.

Монахът обмисли казаното от мен и кимна.

— Брат Тим води ужасно заседнал живот.

При така създалото се положение думите на брат Рафаел можеха да се тълкуват многозначително, защото няма по-заседнало състояние от смъртта.

— Ако не е в гората, то къде е тогава? — продължи възбудено монахът. На лицето му се изписа ужас. — Полицията не проявява разбиране, въобще не проявява разбиране. Оттам ми казаха, че може да е изчезнал по своя воля.

— Изчезнал по своя воля? Но това е нелепо.

— Нелепо е меко казано. Аз го определям като обида. — Брат Рафаел не криеше възмущението си. — Един полицай намекна, че може би Тим е отскочил до Рино за двете Р-та: ром и рулетка.

Ако някой от полицаите в Пико Мундо беше изтърсил подобно нещо, Уайът Портър щеше да го накаже с общественополезен труд без заплащане и в зависимост от реакцията на офицера към суровото порицание, не бе изключено и да го уволни.

Брат Юмрука ми даде мъдър съвет, предлагайки ми да се покривам, докато ченгетата са тук.

— Какво да правим? — косеше се брат Рафаел.

Поклатих глава. Не разполагах с отговор.

— Какво да правим? — Брат Рафаел говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен, докато забързано излизаше от стаята.

Погледах ръчния си часовник и отидох до прозореца. Елвис премина на части през затворената врата и се изложи на снежната стихия. С черния си костюм за фламенко и червения си индийски пояс той представляваше поразителна гледка.

Часът беше осем и четирийсет.

Само следите от гуми на неотдавна заминалите полицейски коли бележеха входната алея. Иначе виелицата беше заличила различията и неравностите на пейзажа, покривайки го с бял юрган с мотив на геометрични шарки — загладени равнини и нежни хълмисти възвишения.

Както изглеждаше, двайсет или двайсет и пет сантиметра бяха натрупали за седем часа и половина. Снегът валеше много по-силно отпреди.

Навън Елвис беше наклонил глава назад в напразен опит да улови няколко снежинки с езика си. Разбира се, той бе само един дух, неспособен да усети студа или да вкуси снега. Нещо в усилието му обаче ме трогна… и натъжи.

С каква страст обичаме всичко мимолетно: ослепителните ледени кристали на зимата, цъфналата пролет, полета на изящните пеперуди, алените залези, една целувка, един живот.

Миналата вечер по телевизията даваха прогноза за минимум шейсет сантиметра снежна покривка. Снеговалежите във високите части на Сиера могат да бъдат бурни, непредвидимо дълги и като резултат да се образува по-голяма снежна покривка от прогнозата.

Със сигурност обаче преди здрачаване абатството „Свети Вартоломей“ щеше да е откъснато от света. Напълно.