Дийн Кунц
Брат Од (21)

Двайсет и първа глава

Графитът добави отенък на любов в женските очи.

Като човек без други таланти освен скарата и грила наблюдавах с уважение как Джейкъб извикваше спомена за нея и го претворяваше на хартия, спомен, съхранил се в паметта му благодарение на изкуството.

Дадох му достатъчно време да продължи, но след като той не отрони и дума, поех нещата в свои ръце:

— Кой иска да умреш, Джейкъб?

— Небивалото.

— Моля те, обясни.

— Небивалото веднъж дошло да види, когато Джейкъб бил изпълнен с чернотата, и Небивалото казало: „Остави го да умре.“

— Дошъл е в тази стая?

Той поклати глава.

— Много отдавна Небивалото дошло, преди океана, камбаната и носенето по вълните.

— Защо го наричаш Небивалото?

— Така се казва.

— Той трябва да си има друго име.

— Не. Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Никога не съм чувал някой да се казва Небивалото.

— Никога не съм чувал някой да се казва Чудакът Томас.

— Добре де, ти печелиш.

Джейкъб започна да подостря молива с джобното си ножче.

Като го наблюдавах, ми хрумна, че щеше да е много хубаво, ако можех да подостря затъпелия си ум. Веднъж проумеех ли частица от схемата на простите метафори, с които говореше, може би щях да дешифрирам посланията му.

Бях постигнал известен напредък, когато разбрах, че „И мракът ще настъпи с мрака“ означава, че тази или някой от близките вечери смъртта ще ни сполети.

Въпреки че уменията му с молива предполагаха всестранен поглед върху нещата, специалният му талант се простираше дотук. Джейкъб не беше ясновидец. Убеждението му, че смъртта е на път, се базираше на солидни доказателства, а не на свръхестествено възприятие.

Когато дървената част беше одялкана, той остави настрана ножчето и използва малко шкурка, за да подостри графита.

Потънал в мрачни размишления върху загадката Джейкъб, забелязах, че фъртуната се вихри по-бурно отвсякога; снежните парцали падаха с такава скорост, че може би човек наистина можеше да се удави, защото вместо въздух дробовете му щяха да поемат разтопен сняг.

— Джейкъб може умствено изостанал — каза той, — но не тъп.

Извърнах поглед от прозореца и открих, че Джейкъб за пръв път ме гледа.

— Това трябва да е някой друг Джейкъб — отговорих му. — Не виждам тъпи хора тук.

Той незабавно заби поглед и остави шкурката. С различен, напевен глас изтананика:

— Тъп като псе, което пасе.

— Тъпаците не могат да рисуват като Микеланджело.

— Тъп като патка, която се шматка.

— Повтаряш нещо, което си чул, нали?

— Тъп като птичка с оцвъкана пичка.

— Стига вече — прекъснах го тихо. — Става ли? Стига вече.

— Има още много.

— Не искам да го слушам. Сърцето ми се къса, като слушам такива работи.

— Защо се къса? — Той изглеждаше изненадан.

— Защото те харесвам, Джейк. За мен ти си специален.

Джейкъб утихна. Ръцете му трепереха и моливът тракаше по масата. Той свенливо сведе поглед.

— Кой ти наговори тези неща?

— Нали знаеш. Децата.

— Децата от „Свети Вартоломей“?

— Не. Децата преди океана, камбаната и понасянето по вълните.

На този свят, в който мнозина са желаещите да отворят очи за зримото и да затворят душата си за незримото, има една тъмница, част от деня, която наричаме нощ; от време на време, най-вече когато си отидат любимите ни същества, попадаме в друга тъмница, от която не излизаме за ден, за час, за миг; в която доброволно сме се оковали и плащаме с лихвите това скъпо удоволствие, е тъмницата на ума, където царуват подлостта, дребнавостта и омразата.

— Преди океана, камбаната и понасянето по вълните — повтори Джейкъб.

— Онези деца просто са ти завиждали. Виж, Джейк, ти си ги превъзхождал в едно отношение.

— Не и Джейкъб.

— Да, ти.

— В какво съм ги превъзхождал? — Гласът му беше изпълнен със съмнение.

— В рисуването. Всичко, което те са можели да правят, не е стъпвало на малкия пръст на твоето рисуване. Затова са ти завиждали, подигравали са ти се, измъчвали са те — за да се почувстват по-добре.

Той се вгледа в ръцете си, докато не спряха да треперят и моливът застана стабилно в пръстите му, след което продължи работата по портрета.

Силата му не беше силата на тъпака, а на агънцето, което помни болката, но не може да поддържа пламъците на гнева и огорчението, които ожесточават сърцето.

— Не глупав — каза той. — Джейкъб знае какво видял.

Почаках малко, но не се стърпях:

— Какво си видял, Джейк?

— Тях.

— Кои?

— Мен не страх.

— От кого?

— От тях и от Небивалото. Мен не страх. Джейкъб само страх, че ще се понесе не където трябва с настъпването на мрака. Никога не виждал къде камбаната забила, не бил там, когато камбаната забила, а океанът тече ли тече, винаги тече, и камбаната се е преместила с него, звъни на ново място.

Описахме пълен кръг. В действителност чувствах, че отдавна тъпчем на едно място.

Часовникът ми показваше десет и шестнайсет.

Желаех да направя няколко кръгчета с надеждата, че ще се почувства просветлен, а не замаян.

Понякога прозрението те осенява, когато най-малко го очакваш: например когато с един японски хиропрактор, който освен друго беше и билкар, висяхме един до друг, окачени на една кука в хладилна камера за месо.

Няколко груби момчета без респект към алтернативната медицина или човешкия живот възнамеряваха да се върнат в хладилната камера и да изтръгнат с мъчения информацията, от която се нуждаеха. Не ги интересуваше най-ефективната билкова рецепта за лечение на навехнат глезен или нещо подобно. Искаха да им кажем къде е скрита една доста голяма сума.

Положението ни се усложняваше от факта, че грубите момчета грешаха; не разполагахме с търсената информация. След като ни измъчваха часове наред, усилието им беше възнаградено с нашите писъци, което вероятно щеше да ги устрои, ако имаха каса бира и няколко пакета чипс.

Хиропракторът-билкар знаеше може би четирийсет и седем думи на английски, а под влияние на напрежението аз успях да се сетя за две японски. Въпреки че мотивацията ни да избягаме преди нашите похитители да се завърнат с набор от щипци, горелки, остени, сиди с музика от Вагнер в изпълнение на „Вилидж Пийпъл“ и други сатанински инструменти, беше доста силна, не виждах как ще сътворим конспирация, при положение че двете думи, които знаех на японски, бяха „суши“ и „саке“.

В течение на половин час взаимоотношенията ни се развиха под знака на неговото непоколебимо търпение и моята пръскаща плюнки фрустрация. За моя изненада със серия находчиви гримаси, осем думи, сред които спагети, лингвини, Худини и хлъзгав, той успя да ми втълпи, че освен хиропрактор и билкар е бил и акробат, който се е измъквал от вериги и затворени пространства и дори е имал свой шоуномер като по-млад.

Пластичността му вече не беше същата, но с мое съдействие успя да използва разнообразния ми телесен релеф като опора, за да се изхлузи назад и нагоре към куката, на която бяхме провесени, да прегризе възела, да се измъкне от въжетата и да ме освободи.

Поддържаме връзка. От време на време той ми изпраща снимки от Токио най-вече на децата му. Аз пък му изпращам кутийки с калифорнийски фурми, покрити с шоколад, които той обожава.

Сега, докато седях срещу Джейкъб, си мислех, че ако мога да проявя поне половината търпение на усмихнатия хиропрактор-билкар-акробат и ако не забравям, че за японския ми приятел съм бил затворена книга, каквато е Джейкъб за мен, бих могъл не само да разгадая неясните му отговори, но и да изкопча онова, което ми се струваше, че той знае, жизненоважните подробности, чрез които щях да разбера каква беда е надвиснала над „Свети Вартоломей“.

За нещастие Джейкъб вече отказваше да говори. Ако в началото, когато седнах на масата, той беше неразговорлив, сега беше неразговорлив до десет на двайсета степен. Целият свят се свеждаше до рисунката пред него.

Прибегнах до по-комуникативни гамбити от тези на логоманиак^[1] в бар за запознанства. Някои хора се опиват от звука на собствения си глас, но аз предпочитам собственото си мълчание. След пет минути изчерпах запасите си от поносимост към празните дрънканици.

Въпреки че Джейкъб седеше тук в сегашния момент, който е мост между миналото и бъдещето, съзнанието му беше ангажирано с онзи ден преди океана, камбаната и понасянето по вълните, каквото и да значеше това.

Вместо да го разпитвам, реших да не си губя времето и се изправих.

— Джейкъб, следобед отново ще намина при теб.

Ако очакваше с нетърпение да му дойда на гости, той го прикрива с блестяща актьорска игра.

— Това е майка ти, нали? — разглеждах портретите по стените.

Дори този въпрос не предизвика реакция у него. Той неуморно я възкресяваше със силата на молива си.