Дийн Кунц
Брат Од (50)

Петдесета глава

Медноцветната светлина създаваше уют. Периферията на стаята бе потънала в сенки, а извитата стена блещукаше мрачно. С Романович се настанихме на столовете, които очевидно бяха приготвени за нас.

На масичката до столовете, където обикновено на чаен поднос се мъдреха три топли бисквитки, нямаше и следа от подкрепително угощение. Може би брат Джон беше твърде зает, за да му е до печене.

Както винаги премрежените му виолетови очи гледаха проницателно, но без следа от подозрение или враждебност. Когато заговори, усмивката му беше топла, а гласът — дълбок:

— Необяснимо защо днес се чувствам уморен, а на моменти дори угнетен.

— Интересно. — Забележката на Романович беше насочена към мен.

— Радвам се, че дойде, Чудако Томас — продължи брат Джон. — Посещенията ти са толкова ободряващи.

— Уф, сър, понякога съм истинска досада.

Брат Джон кимна на Романович:

— А ти си нашият гост от Индианаполис. Виждал съм те само един-два пъти, и то отдалеч, без да имам удоволствието да разговаряме.

— Сега ще имате това удоволствие, доктор Хайнеман.

Брат Джон театрално вдигна голямата си десница в знак на протест:

— Господин Романович, вече не съм същият човек. Сега съм само Джон или брат Джон.

— Значи си приличаме, защото аз съм само агент Романович от Националната агенция по сигурност — каза синът на професионалната убийца и представи служебната си карта.

Вместо да се наведе и да погледне ламинираната карта, брат Джон се обърна към мен:

— Такъв ли е наистина, Од Томас?

— Бих казал, че това поприще му подхожда много повече от библиотекарството.

— Господин Романович, за мен преценката на Од Томас има много по-голяма тежест, от която и да е идентификационна карта. На какво дължа честта?

— Доста нашироко сте се разположили, брат Джон — подхвърли Романович, докато прибираше картата си.

— Не съвсем. Може би широтата, която усещате, се дължи на мащаба на заниманията ми, а не на съоръжението, в което го осъществявам.

— Сигурно са ви нужни много специалисти за поддръжката му.

— Едва шестима братя с висше техническо образование. Системите ми почти изцяло са в твърдо състояние.

— Случва се да получавате техническа помощ с хеликоптер от Силициевата долина.

— Да, господин Романович. Доволен съм, но и изненадан, че НАС проявява интерес към заниманията на един скромен монах.

— Аз самият съм религиозен, брат Джон. Когато чух, че сте създали компютърен модел, който според вас изважда наяве най-дълбоката и фундаментална структура на реалността, по-дълбока дори от равнище квантова пяна, бях силно заинтригуван.

— Трябва да допусна — изрече брат Джон след дълго мълчание, — че сте запознат с някои разговори, които си позволих да проведа преди няколко години с бивши колеги.

— Допускането ви е правилно, брат Джон.

— У, не бива да ги виня. — Монахът въздъхна намръщено. — В секуларизирания, доминиран от конкуренцията свят на науката подобни неща не остават поверителни.

— Следователно вярвате, че сте развили модел, който ви е разкрил най-дълбоката структура на реалността?

— Не вярвам, господин Романович. Знам, че резултатите от модела са истина.

— Каква увереност.

— Аз създадох модела, защото исках да избягна предубежденията към възгледите ми. Зададохме като входяща информация всичко съществено от квантовата теория и доказателствата, на които тя се крепеше. Така позволихме на армията от компютри да развие модела без субективна човешка намеса.

— Компютрите са човешки продукт, следователно в тях е вградена субективната човешка намеса — изтъкна Романович.

— Меланхолията, която ме е налегнала днес, не оправдава лошите ми маниери — извини се брат Джон. — Желаеш ли бисквитки?

Май само аз се трогнах от предложението за бисквитки:

— Благодаря ви, сър, но пазя место за две парчета кейк след вечеря.

— Да се върнем на вашата увереност — прекъсна ни Романович. — Откъде знаете, че резултатите от модела са истина?

По лицето на брат Джон се изписа щастливо блаженство. Когато заговори, в гласа му се усещаше леко треперене, което може би се дължеше на страх пред Бога:

— Приложих извода от модела… и се получи на практика.

— И какъв е изводът от модела, брат Джон?

Брат Джон сякаш усили десетократно мълчанието в стаята със силата на личността си. Той се приведе и тихо рече:

— Под последния слой привиден хаос се крие непонятен ред. Последното ниво на реда е мисълта.

— Мисълта?

— Коренът на цялата материя във вселената расте в основа, която има всички характеристики на мисловните вълни.

Той плесна с ръце и допреди малко мрачните стени засветиха ярко. Срещу тях и около нас, от пода до тавана, сложни преплитащи се линии в богата цветна палитра образуваха непрекъснато менящи се модели, които напомняха на топли течения в безкрайно дълбок океан. При цялата си сложност линиите бяха ясно подредени, а в моделите се усещаше преднамереност.

Тази демонстрация беше толкова красива и загадъчна, че едновременно привличаше погледа ми и ме караше да извръщам очи; бях поразен от удивление и ужас, от благоговение, но и от чувството, че съм недостоен; щеше ми се да падна ничком и да призная цялата си низост.

— Това, което виждате пред себе си, не са Божиите мисловни модели, които са основата и вътъка на реалността и които, разбира се, няма как да видим, а компютърната им възстановка, базирана върху споменатия модел — обясни брат Джон.

— Тази малка демонстрация има изключително мощно въздействие върху хората, защото резонира с нас на някакво толкова дълбоко ниво, че по-дълго съзерцание може да причини страхотно емоционално разстройство.

Предполагам, че съм изглеждал потресен колкото Родион Романович.

— Значи — рече руснакът, след като възвърна самообладанието си — изводът от модела е, че вселената — с цялата си материя и всички форми на енергия — е възникнала от мисълта.

— Бог си представя света и го сътворява.

— Е, знаем, че материята може да се превръща в енергия, както при горенето на нефт, когато се отделят светлина и топлина…

— Както при разпадането на атомното ядро, при което се образуват ядрата на още по-малки атоми, а също така се отделя голямо количество енергия — прекъсна го брат Джон.

— Но вие твърдите, че мисълта — или поне божествената мисъл — е форма на енергия, която може да се преобразува в материя, което е обратното на ядреното деление — настоя Романович.

— Не, не е обратното. Това не е просто ядрено сливане. Тук обичайните научни термини са неприложими. Това е… да си представиш материята и да я сътвориш със силата на волята си. И тъй като сме надарени с мислене, воля и въображение, макар и в човешки мащаб, ние също имаме силата да творим.

С Романович се спогледахме.

— Сър — подех аз, — гледали ли сте някога филма „Забранената планета“?

— Не, господин Томас, не съм.

— Мисля, че когато всичко това приключи, трябва да го гледаме заедно.

— Аз ще правя пуканките.

— Със сол и щипчица чили на прах?

— Както кажете.

— Сигурен ли си, че не искаш от бисквитките ми, Од Томас? — намеси се брат Джон. — Знам, че ги харесваш.

Очаквах да направи заклинателен жест и шоколадовите вкуснотийки да се появят на масичката край стола ми от въздуха.

Романович взе думата:

— Брат Джон, по-рано казахте, че сте приложили извода от компютърния модел, и той е, че всички прояви на материята са възникнали от мисълта. Вселената, светът ни, дърветата, цветята, животните… реалността е била въобразена, преди да възникне.

— Да. Както виждате, науката ме отведе в лоното на вярата.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че сте приложили наученото?

Монахът се приведе в стола си. Свитите му в юмруци ръце като че ли се бореха с обзелото го вълнение. Лицето му сякаш се бе подмладило с четирийсет години и брат Джон приличаше на момче, открило чудесата на юношеството.

— Аз — прошепна той — създадох живот.