Дийн Кунц
Брат Од (29)

Двайсет и девета глава

Стиснал под мишница якето си, което бях свалил от закачалката в приемната, слязох в сутерена, благодарен, че това не бяха истински катакомби, пълни с мухлясали трупове. С моя късмет някои от тях като нищо щеше да се окаже Коул Портър.

Братята, които не желаеха да почиват в земите на абатството, бяха погребани в един сенчест парцел в гората. Над малкото гробище цари покой. Духовете на всички, чиято тлен е било заровена тук, са направили прехода в следващото измерение.

Приятни са били часовете им сред надгробните камъни, без друга компания освен тази на Бу. Той обича да гледа катериците и зайците, докато го галя по врата и го чеша зад ушите. Понякога скоква весело след тях, но те не се плашат от него. Дори в дните на острозъбата си младост Бу не е бил убиец.

Като че ли призован от мислите ми, Бу ме чакаше на ъгъла между източния и северния коридор.

— Хей, момче, какво правиш тук?

Махайки с опашка, той дойде при мен, настани се на пода, обърна се по гръб и вирна лапите си във въздуха. Само коравосърдечните и безсмислено заетите могат да откажат на такава покана. Предлага ви се всичко, символизирано от беззащитното изложения корем, и в замяна ви искат само обич.

Кучетата ни приканват не само да споделяме радостите им, но и да живеем на мига, когато не сме дошли отникъде и не сме се запътили нанякъде, където сме неподвластни на магията, скрита от миналото и бъдещето, където свободата от ежедневно-баналното и спирането на обикновено безспирните ни действия ни разкриват истината за нашето съществуване, реалността на нашия свят и — ако ни стиска — нашата цел в живота.

Чесах Бу една-две минути по корема и продължих с обикновено безспирните действия не защото ме чакаха неотложни задачи, а защото, както беше написал един мъдрец: „Човечеството не може да понесе реалността в големи дози.“

В огромния гараж се чувствах като в бункер — бетонът ме заобикаляше отгоре и отдолу, от всички страни. Флуоресцентните лампи светеха с метален отблясък, но бяха разположени твърде далеч една от друга, за да разпръснат всички сенки.

Тук имаше общо седем автомобила: четири компактни седана, грамаден пикап, два продълговати джипа със солидни гуми с вериги. Рампата водеше към огромната врата на гаража.

На стената беше окачена кутия. В нея на седем гвоздея висяха четиринайсет комплекта ключове, по два за превозно средство, с регистрационния му номер, изписан на лепенка и на лентичка, прикрепена към ключодържателите.

Дотук никаква опасност от втори Чернобил.

Облякох якето, седнах зад волана на единия джип, включих двигателя и го оставих да ръмжи на празни обороти, колкото да схвана как се борави със снегорина.

Когато излязох от джипа, Бу беше там. Той вдигна поглед, вирна глава, наостри уши и сякаш ми каза: „Да не ти е запушен носът, готин? Не надушваш ли неприятности като мен?“ Изтича напред, обърна се, видя, че го следвам, изведе ме от гаража и още веднъж се насочихме към северозападния коридор.

Това не беше Ласи и не очаквах да се натъкна на елементарен проблем като „Тими е паднал в кладенец“ или „Тими е приклещен в горящ обор“.

Бу спря пред една затворена врата на същото място в коридора, където ми беше предложил да го почеша по корема.

Може би още първия път ме беше насърчил да поспра тук, да дам на пословичната си интуиция шанс да се задейства. Да, обаче ме беше завъртяла шайбата на разума и единственият ми подтик беше да отида в гаража. Съзнанието ми, заето с мисли за предстоящото пътуване, можа да се отпусне за кратко, но не можа да види и да почувства.

Добре де, нали сега чувствах нещо. Тънко и едва доловимо теглене, сякаш бях рибар, който е хвърлил въдицата в дълбокото и сега усеща, че кълве.

Бу влезе в подозрителната стая. След кратко колебание го последвах и оставих вратата отворена, защото в подобни ситуации, когато психическият магнетизъм ме влече, не мога да съм сигурен кой е рибарят и кой — рибата, която е налапала кукичката.

Намирахме се в котелното, изпълнено със съскането на огнените обръчи и боботенето на помпите. Четири огромни, изключително мощни бойлери подгряваха водата, която непрестанно пътуваше по тръбите на сградата към десетките радиатори, които я отопляваха.

Освен това тук се намираше и охладителната система за производство на студена вода, която също циркулираше из метоха и училището, доставяйки студен въздух там, където беше нужен.

На три от стените бяха разположени супермодерни монитори за изследване на въздуха, които щяха да задействат алармите във всяко ъгълче на сградата и да пресекат изтичането на газ от тръбата, която загряваше бойлерите, ако засечаха и най-малката следа от молекули несвързан пропан в помещението. Предполагаше се, че това е абсолютна гаранция срещу експлозии.

Абсолютна гаранция. И идиот да бърника, няма опасност. Непотопяемият „Титаник“. Несваляемият Хинденбург. Вечен покой на този свят, Господи.

Човечеството не само че не може да понесе реалност в твърде големи дози, ами и бяга от реалността, когато няма кой да го ръчка към огъня, за да почувства топлината на пламъците с лицето си.

Нито един от супермодерните монитори не показваше наличието на мерзки, бандитски молекули пропан, изплъзнали се от надзора на почтената тръба.

Трябваше да се осланям на мониторите, тъй като пропанът е безцветен и не мирише. Ако разчитах само на сетивата си, за да уловя евентуално изтичане, нямаше да разбера за наличието на проблем, докато не откриех, че издъхвам от липсата на кислород, или докато стаята не хвръкнеше във въздуха.

Всеки монитор беше поставен в заключена кутия с печат, носещ датата на последната инспекция от компанията, отговорна за правилното функциониране на системата. Прегледах всяка ключалка и всеки печат, без да открия признаци на насилване.

Бу беше отишъл в един далечен ъгъл. Установих, че и мен ме тегли натам.

Докато циркулира по тръбите, студената вода поглъща количество топлина. После се събира в огромен подземен резервоар близо до източната част на гората, където една охладителна кула превръща нежеланото количество топлина в пара и я издухва във въздуха; след това водата се завръща при охладителя в това помещение, за да се повтори цикълът.

Четири ПВЦ тръби с двайсетсантиметров диаметър потъваха в стената малко под тавана, близо до ъгъла, който ни беше привлякъл с Бу.

Бу подуши таблото от неръждаема стомана, което беше на петнайсет сантиметра от пода. Отпуснах се на колене и заех мястото на кучето.

До таблото, което беше шейсет на шейсет сантиметра, имаше електрически ключ. Натиснах го, но не се случи нищо — освен ако не бях запалил лампите на някакво помещение зад стената.

Въпросното контролно табло беше закрепено към стената с четири болта. Наблизо на една кука висеше отвертка, с помощта на която ги махнах. Дръпнах таблото настрана и надникнах в дупката, в която Бу вече беше изчезнал. Отвъд задницата и подвитата опашка на едно голямо бяло куче съзрях осветен тунел.

Пропълзях през тесния отвор. Не ме беше страх от кучешки пръдни. Страхувах се от това, което може би се криеше напред.

След като се промъкнах през дупката в бетонната стена, вече можех да се изправя. Пред мен се простираше правоъгълен коридор, висок два метра и широк метър и половина.

Четирите тръби минаваха непосредствено под тавана отляво. Сякаш се губеха в безкрая под светлината от вградените лампи.

Пак отляво, но по протежение на пода, имаше отделни редици медни тръби, стоманени тръби и подвижни изолационни тръби. Те вероятно пренасяха вода, пропан и електрически жици.

Тук-таме стените бяха покрити с варовикови наслагвания, но мястото не беше влажно. Миришеше на чисто, на бетон и варовик.

Като се изключи звукът о водата, която шуртеше по тръбите над главата ми, проходът беше тих. Погледнах часовника си. След трийсет и четири минути трябваше да бъда в гаража, за да се срещна с хузито на хузитата.

Бу припкаше напред, сякаш отиваше някъде с ясна цел, а аз го следвах, без да съм наясно накъде съм се запътил.

Вървях тихо, доколкото е възможно да се върви тихо с ботуши, и свалих лъскавото си термояке, когато ръкавите му започнаха да свистят. Бу не вдигаше никакъв шум.

Едно момче и кучето му са най-вярната дружина, възхвалявана в песни, книги и филми. Обаче когато момчето е под въздействието на психичния магнетизъм, а кучето му е безстрашно, шансът за щастлив финал на художественото произведение е горе-долу колкото гангстерски филм от Скорсезе да свърши захаросано, със светлина и щастливите песнопения на херувимчетата.