Дийн Кунц
Брат Од (23)

Двайсет и трета глава

Като непосредствена реакция на срещата ми със самата смърт отидох да хапна нещо.

Бях пропуснал закуската. Ако смъртта ме беше прибрала, преди да съм обядвал нещо вкусно, наистина щях да се изям от яд.

Освен това не ставах за нищо на гладен стомах. Вероятно мисленето ми се нарушаваше от скачащото ниво на кръвната захар. Може би ако бях закусил, щях да разбера по-добре Джейкъб.

Кухнята на светата обител е голяма и патриархална. Въпреки това мястото е уютно, вероятно защото от божествените ухания ти потичат лигите.

Когато влязох, миришеше на канела, карамелизирана захар, печени свински котлети с резенчета ябълки, и цял куп други аромати, от които краката ми се подкосиха.

Лицата на осемте сестри по кулинарната част лъщяха от пот и усмивки, бузите на две-три от готвачките бяха изцапани с брашно, ръкавите на други две-три бяха навити, всички носеха сини престилки над белите си униформи и всички бяха заети с много задачи едновременно. Две от жените пееха, звънливите им гласове придаваха чар на веселата мелодия.

Чувствах се сякаш съм попаднал в стар филм и Джули Андрюс, в ролята на монахиня, всеки момент ще нахлуе в стаята, запяла на сладката църковна мишка, кацнала на дланта й.

Когато запитах сестра Реджина Мари дали мога да си направя сандвич, тя настоя лично да ми го приготви. Развъртя ножа със сръчност и удоволствие, почти неприлични за една монахиня, и отряза две дебели филии от пухкава погача, наряза цял куп тънки парчета сушено говеждо, обилно покри едната филия с горчица, а другата — с майонеза. Натрупа говеждо, швейцарско сирене, маруля, домати, маслини и хляб в едно чудо на чудесата, притисна го здраво с една ръка, оправи стърчащите краища, постави го в чиния, добави туршия и ми го поднесе за времето, което ми трябваше, за да се измия на чешмата.

Тук-там из кухнята до барплотовете има табуретки, на които можеш да изпиеш чаша кафе или да похапнеш, без да се пречкаш на готвачките. Отправих се към едно такова място — и се натъкнах на Родион Романович.

Руският мечок се трудеше над един дълъг плот, на който бяха наредени десет продълговати форми с кейкове. Той ги покриваше с глазура; близо до него на гранитния плот лежеше томчето за отровите и прочутите отровители в историята. Забелязах разделител, пъхнат към петдесетата страница.

Когато ме видя, той се намръщи и посочи една табуретка до себе си.

Понеже съм симпатяга и мразя да обиждам когото и да е, трудно ми е да отклоня покана, дори когато може би идва от руснак със смъртоносни намерения, който проявява нездраво любопитство относно причините, довели ме в абатството.

— Как върви духовното пречистване? — попита ме Романович.

— Бавно, но сигурно.

— По какво ще стреляте, господин Томас, след като нямаме кактуси тук, в Сиера?

— Не всички готвачи на аламинути размишляват на фона на полеви огън, сър. — Отхапах от сандвича си. Превъзходно. — Някои предпочитат ласката на сопата.

— Аз лично намирам, че печенето успокоява ума и благоприятства духовния размисъл. — Вниманието му си оставаше приковано към разпределянето на глазурата върху първия от десетте кейка-.

— Значи сте приготвили не само глазурата, но и кейковете.

— Правилно. Най-добрата ми рецепта… бадемов кейк с портокали и глазура от натурален шоколад.

— Звучи вкусно. Колко души сте убили с него към днешна дата?

— Отдавна им загубих бройката, господин Томас. Но всички умряха щастливи.

Сестра Реджина Мари ми донесе чаша кока-кола и аз й благодарих, при което тя обясни, че е добавила в напитката две капки ванилова есенция, защото знаела, че я предпочитам така.

— Навсякъде ви харесват — отбеляза Романович, когато сестрата си отиде.

— Не, сър, не и наистина. Те са монахини. Тяхно задължение е да бъдат любезни с всички.

В челото на Романович изглежда беше имплантиран хидравличен механизъм, който притискаше веждите му надолу, съвсем ниско над хлътналите му очи, при най-малкото понижаване на настроението.

— Обикновено съм подозрителен към хората, които навсякъде са харесвани.

— Освен че сте опасен — казах аз, — сте изненадващо сериозен за хузи.

— Руснак съм по рождение. Такива сме понякога руснаците.

— Все забравям за руския ви произход. Дотолкова сте загубили акцента си, че може да сте и ямайски марон.

— Сигурно ще се изненадате да научите, че никога не са ме вземали за такъв.

Той свърши с първия кейк, плъзна о настрана и придърпа втората форма пред себе си.

— Нали знаете какво е хузи? — попитах между другото.

— Хузи е всеки коренен жител на Индиана, както и всички, които пребивават постоянно на територията на този щат.

Той не каза нищо. Просто замръзна.

— След като сте потомствен руснак и понастоящем пребивавате постоянно на територията на Индиана, значи в момента сте хузи.

— Аз съм експатриран хузи, господин Томас. Когато след време се завърна в Индианаполис, отново ще бъда пълнокръвен хузи.

— Веднъж хузи, цял живот хузи.

— Да, така е.

Туршията беше страхотна. Чудно ми беше дали Романович не беше капнал нещо смъртоносно в буркана със саламурата. И да беше, все тая. Отново отхапах от сандвича.

— Индианаполис — вметнах аз — има доста добре развита система от библиотеки и читалища.

— Да, вярно.

— А също и осем университета със собствени библиотеки.

— По чорапи сте, господин Томас — изрече той, без да вдига поглед от кейка.

— За да издебвам по-добре хората. Сигурно библиотекарите в Индианаполис не страдат от липса на заетост с толкова много библиотеки.

— Конкуренцията за услугите ни е буквално жестока. Ако носите гумени ботуши с цип и влизате през задния вход, ще създавате по-малко главоболия на сестрите.

— Почувствах същинско унижение заради кашата, която забърках, сър. Боя се, че ми липсва предвидливост да си донеса гумени ботуши с цип.

— Колко нестандартно. Правите ми впечатление на младеж, който обикновено е подготвен за всичко.

— Не и в действителност, сър. Най-често се оправям както дойде. Та значи в коя от толкова многото индианаполски библиотеки работехте?

— В Щатската библиотека на Индиана срещу Капитола, на Четирийсет и първо северносенатско Авеню, където се съхраняват над трийсет и четири хиляди тома за Индиана или от местни писатели. Библиотеката и читалнята по генеалогия са отворени от понеделник до петък, работно време от осем до шестнайсет и трийсет, осем и трийсет до шестнайсет в съботите. Затворено е в неделя, както и в националните празници. Обиколките са с предварително записване.

— Точно така, сър.

— Разбира се.

— Третата събота на май — подхвърлих аз, — панаира в щатската палата на окръг Шелби. Струва ми се, че това е най-вълнуващото време през годината в Индианаполис. Не сте ли съгласен, сър?

— Не, не съм съгласен. През третата събота на май в окръг Шелби се провежда фестивалът „Дюлсимерите на Синята река“. Ако ви се струва, че концертите и ателиетата на местните и чуждите цимбалисти са вълнуващи, значи сте още по-нестандартен младеж, отколкото си мислех.

Млъкнах колкото да си довърша сандвича. Тъкмо си облизвах пръстите, когато Родион Романович каза:

— Нали знаете какво е дюлсимер, господин Томас?

— Дюлсимерът е старинен музикален инструмент от рода на псалтира, френският предшественик на цимбала, който в сегашния си вид е струнен музикален инструмент от дървен резонатор в правоъгълна или трапецовидна форма, с опънати тройни или четворни струни, върху които се удря с дървени палки или чукчета.

Въпреки навъсеното си изражение Романович сякаш се забавляваше.

— Обзалагам се, че дефиницията е взета дословно от речника.

Не отговорих нищо и си дооблизвах пръстите.

— Господин Томас, знаете ли, че при експерименти със субатомните частици се оказва, че поведението им зависи от отношението на наблюдателя?

— Да. Всеки го знае.

— Всеки казвате? — Той свъси рунтавите си вежди. — Виж ти, значи знаете какво означава това.

— Поне на субатомно ниво ние можем да моделираме реалността.

Романович ме изгледа така, че ми се дощя да увековеча погледа му на снимка.

— Но какво общо има това с кейка ви? — не издържах аз.

— Квантовата теория, господин Томас, твърди, че между всички точки на вселената има пряка връзка, без значение от разстоянието помежду им. По някакъв мистериозен начин която и да е точка от една планета в далечна галактика е толкова близо до мен, колкото сте и вие в момента.

— Не се засягайте, но аз наистина не се чувствам толкова близък с вас, сър.

— Което означава, че е възможно информацията, обектите или дори хората да се придвижват незабавно от тук до Ню Йорк, или дори от тук до онази далечна планета.

— А от тук до Индианаполис?

— Също.

— О!

— Все още не сме вникнали достатъчно в квантовата структура на реалността, за да постигаме такива чудеса.

— Повечето от нас не знаят как да настроят едно просто видео на запис, което вероятно значи, че има дълъг път да извървим от тук до онази галактика.

Той свърши с глазурата на втория кейк.

— Квантовата теория ни дава основания да вярваме, че на дълбоко структурно ниво всяка точка от вселената по някакъв невъобразим начин е една и съща точка. Устата ти е изцапана с майонеза.

Обърсах майонезата с пръст и го облизах.

— Благодаря ви, сър.

— Взаимосвързаността на всичко във вселената е толкова съвършена, че ако огромно ято птици се сблъска с щъркели от някое испанско мочурище, въздухът така ще се раздвижи от крилата им, че това ще доведе до промени във времето в Лос Анджелис. И да, господин Томас, в Индианаполис също.

— Все още не мога да разбера какво общо има това с кейка — въздъхнах аз.

— Нито пък аз — отвърна Романович, — защото има нещо общо с нас, а не с кейка.

Последното му изказване ме озадачи. Когато срещнах абсолютно непроницаемия му поглед, се почувствах различен на субатомно ниво. Разтревожих се, че може би още съм изцапан с майонеза или може би с горчица, но след като прокарах пръст по устата си, не открих нищо.

— Ами — изпелтечих — отново се чудя.

— Бог ли ви доведе тук, господин Томас?

— Не ме е спирал. — Свих рамене.

— Вярвам, че Бог ме доведе тук — заяви Романович. — Вълнува ме дълбоко дали Господ и теб е довел тук.

— Мога да гарантирам, че не ме е довел Сатаната — уверих го. — Докара ме един стар приятел, който няма рога или копита.

Станах от табуретката, пресегнах се над кейковете и вдигнах книгата, която беше взел от библиотеката.

— Това не е за отровите и известните отровители — възмутих се аз.

Истинското заглавие на книгата не ме успокои: „Острието на убиеца: Ролята на кинжалите, камите и стилетите в смъртта на князе и духовници“.

— Имам всестранни интереси в полето на историята — заяви той.

Цветът на подвързията беше като този на книгата, която държеше в библиотеката. Не се съмнявах, че това е същият том.

— Искаш ли едно парче?

Оставих книгата и поклатих глава.

— Може би по-късно.

— По-късно може и да не остане. Всички обожават бадемовия ми кейк с портокали.

— Имам алергия към бадемите — казах аз и си напомних да се отчета пред сестра Анджела за тази опашата лъжа, с цел да й докажа, че мога да бъда изпечен лъжец, пък тя каквото ще да си мисли.

Отнесох чашата и чинията си в умивалника и започнах да ги изплаквам.

— Аз ще ги измия, Оди. — Сестра Реджина Мари се появи като повикана с вълшебна лампа от „Хиляда и една нощи“.

— Виждам, че господин Романович е изпекъл достатъчно кейкове за обедния десерт — подметнах аз, докато тя атакуваше чинията с гъбата.

— За вечерния — поправи ме тя. — Толкова апетитно миришат, чак упадъчно.

— Руснакът не ми прилича на човек, който се занимава със сладкиши в свободното си време.

— Може би не ти прилича — съгласи се тя, — но обича да се занимава със сладкарство. Невероятно му се удава.

— Значи сте яли десертите му и преди?

— Многократно, както и ти.

— О, не съм убеден.

— Кейкът с лимонов сироп и кокосовата глазура миналата седмица. Шедьовър на господин Романович. А по-миналата седмица — кейкът от овесени ядки с бадеми и шамфъстък.

— О!

— Не може да не си спомняш и банановия кейк с глазура от сока на зелени лимони.

— О, да — кимнах. — Помня. Беше много вкусен.

Внезапно старото абатство се разтресе от мощен камбанен звън, сякаш Родион Романович беше поръчал цялата тази медногласна дандания, за да се подиграе на лековерието ми.

В новото абатство камбаните биеха за много и различни служби, но тук рядко и никога в този час.

Сестра Реджина мари се намръщи и първо погледна към тавана, а после към църквата и камбанарията.

— Ох, миличък. Мислиш ли, че това е пак брат Константин?

Брат Константин беше мъртвият монах, мерзкият самоубиец, който се е запънал в този свят като магаре на мост.

— Извинете ме, сестро — сбогувах се аз и припряно излязох от кухнята, бъркайки в джоба си за универсалния ключ.