Дийн Кунц
Брат Од (33)

Трийсет и трета глава

Бях пробягал близо трийсет метра, когато чух как вратата се отвори с трясък. В коридора грохотът отекна като пистолетен изстрел.

Дружката на Томи Ходещия по облаци, мохавският триглав симпатяга, пропагандиращ вредите от пушенето, ми изглеждаше по-правдоподобен персонаж от скелетостилизирания торбалан, който изгаряше от копнеж по костите ми. Но виж, страхът от това създание беше рационален.

Брат Тимотей беше сладък, мил, отдаден богу и ето какво го сполетя. Един безотговорен, безработен, безразсъден нехранимайко като мен, който никога не е упражнявал безценното си право на глас, приел комплимент за сметка на покойния Джеймс Дийн, би трябвало да очаква участ, по-достойна за окайване от тази на Тим — а каква ще е тя, умът ми не го побираше.

Хвърлих поглед през рамо.

Тъй като настъпваше през редуващи се осветени и неосветени пространства, не бях в състояние да видя ясно как се движи преследвачът ми, но стъпките си със сигурност не беше научил в балетно студио. Съществото подреждаше част от многобройните си кости и набити крака, но не от един и същи вид, което създаваше затруднения в координацията им и крайният резултат беше, че нетърпеливият ми преследвач се клатушкаше.

Аз непрекъснато поглеждах през рамо, докато тичах, но не съм спирал на едно място, за да разгледам звяра на спокойствие и да отбележа писмено впечатленията си, но ми се струва, че в ретроспективен план най-много ме уплаши фактът, че съществото напредваше не по пода, а по ръба между тавана и стената. Щом си имахме работа с чудовище-катерач, щеше да е по-трудно да опазим децата на втория етаж.

И още нещо: цялата структура от кости се въртеше непрекъснато, сякаш беше включена бургия. Сетих се за думата „машина“, докато наблюдавах през прозореца на приемната друго такова същество да се пренарежда от един сложен модел в друг.

Престъпвайки за кой ли път, преследвачът ми се сгромоляса на пода от високата си позиция. Повдигна се на режещи крикове от кости и продължи напред търпеливо, ала несигурно.

Може би опознаваше способностите си като всяка новородено. Може би това беше момент, достоен за увековечаване с „Кодак“: първи стъпки. Когато стигнах до пресечката с коридора, който очевидно водеше до новото абатство, почувствах увереност, че ще надбягам чудовището — освен ако напредъкът му в ученето не вървеше по лавинообразна геометрична прогресия.

Хвърлих поглед назад и видях, че освен тромаво то е станало и прозрачно. Светлината от лампите вече не играеше по контурите му, а минаваше през тях, сякаш съществото беше направено от млечнобяло стъкло.

За миг, когато спря несигурно, си помислих, че то ще се дематериализира — като дух, не като машина! Тогава то отново стана плътно и солидно и се втурна напред.

Един познат вой привлече вниманието ми към напречния коридор. Нагоре в далечината гласът, който бях чул по-рано, изразяваше искреното желание на друго от тези същества да се срещнем тет-а-тет^[1].

От това разстояние не можех да съдя за размера му, но подозирах, че големината му значително надвишава тази на чаровника, който беше изскочил от пашкула. Движенията му бяха уверени, грациозни блестящи глисанди по клавишите на пианото, краката му се редуваха в безпогрешен ритъм с бързината на стоножка.

Ето защо направих едно от нещата, които умея най-добре: обрах си крушите.

Нямах сто крака, а само два, и вместо с леки спортни обувки бях със скиорски ботуши, но дивото отчаяние и калориите от превъзходния сандвич с говеждо на сестра Реджина мари работеха в моя полза. Почти се бях добрал до коленото, с голяма преднина пред Сатана и Сатана Младши, или каквото там бяха.

И точно тогава нещо ми се замота в краката. Извиках, паднах и незабавно се изправих, забърсвайки похитителя си, преди да разбера, че съм спипал термоякето си, което бях захвърлил по-рано, защото шумеше.

Тракането и щракането на преследвача ми се издигнаха в кресчендо, сякаш хор обезумели скелети отмерваха финалните тактове от голямото обедно шоу.

Обърнах се и го видях до себе си.

Уродливите крака, различни от тези на щуреца, но също толкова ужасни, изтракаха и спряха като по команда. Предницата на дванайсетоногото ръбато, буцесто, настръхнало привидение се отдели от пода с изненадваща змийска елегантност.

Бяхме лице в лице, или по-точно щяхме да бъдем, ако не бях единствения с лице.

Мозайки от сложно подредени кости цъфтяха и прецъфтяваха, заменяха ги нови форми, но сега това ставаше в бързоструйната тишина.

Безмълвната демонстрация беше предназначена да ми покаже абсолютния си контрол над другоземната си физиология, да ме сплаши, да изтръгне относително по-слабата ми позиция. Както и при първата си среща с тези създания, усетих невероятната суета, по човешки зловеща арогантност, помпозност и самохвалство, които прехвърляха границата и които можеха да бъдат наречени единствено перчене.

Поотдръпнах се:

— Целуни му отзад, скапаняк грозен!

То ми се нахвърли в пристъп на всепомитащ гняв, безмилостно и студено като лед. Безчетните му максили и мандибули ме сдъвкаха, пищялките му бясно ме ритаха, остри като стилети фаланги ме изтърбушиха, бичоподобният му гръбнак с многобройни остри като бръснач прешлени ме разпори от корема до гърлото; сърцето ми беше изтръгнато от гърдите и оттогава насам помощта ми за децата от „Свети Вартоломей“ се обуславяше от ограничената власт на блуждаещите мъртви.

Да, нещата можеха да се развият по този страшен начин, но всъщност ви преметнах. Истината е по-странна от лъжата, но категорично не е чак толкова травмираща.

Всичко в разказа ми е самата истина до момента, в който казах на живите мощи да ми целунат задника. След като прочувствено издрънках тази ругатня, отстъпих крачка назад и още една.

Дръзко обърнах гръб на привидението, защото вярвах, че няма какво да губя, че животът ме вече е загубен. Паднах на колене и се запромъквах през тесния отвор между котелното и сервизния коридор.

Очаквах нещото да улови крака ми и да ме издърпа в царството си. Добрах се до котелното цял-целеничък, завъртях се по гръб и бързо се метнах настрани, предчувствайки костеливия, тънък като пинсета, търсещ израстък.

От другата страна не се разнесе познатият вой, но и отиващи си стъпки не се чуха, въпреки че грохотът на помпите заглушаваше всички по-слаби звуци.

Заслушах се в бумтящото си сърце, радостен, че още си е на мястото.

Вземайки предвид способността на ходещата мощехранителница да се подрежда до безкрай, не видях причина тя да не ме последва в котелното. Дори в сегашната й конфигурация отворът от триста и шейсет квадратни сантиметра не представляваше проблем за нея.

Ако съществото ме последваше, нямах оръжие, с което да го отблъсна. Но ако не чу окажех съпротива, това означаваше да му осигуря достъп до училището, където повечето деца в момента обядваха в трапезарията на първия етаж, а другите бяха по стаите си на втория.

Чувствах се глупаво и не на мястото си. Изправих се рязко, грабнах един пожарогасител от поставката му до стената и го насочих в бойна готовност, сякаш можех да убия онзи вързоп от кокали с мъгла от амониев фосфат, както в примитивните научнофантастични филми, в чиято последна сцена на героите им предстои да открият, че вилнеещото и привидно неуправляемо чудовище може да бъде ликвидирано с нещо толкова банално като сол, белина или пяна за коса.

Дори нямаше как да съм сигурен, че съществото е живо, в смисъл както са живи хората, животните и насекомите, или даже растенията. За мен беше необяснимо как един триизмерен колаж от кости, без значение колко е сложна структурата му, може да живее, при положение че му липсват плът, кръв и видими органи на осезанието. А щом нещо не е живо, то не може да бъде убито.

Ако имаше свръхестествено обяснение, то също ми убягваше. Нищо в теологията на някоя от главните религии не намекваше за съществуването на подобна цялост, нито пък фолклорните предания, с които бях запознат.

Бу изникна сред бойлерите, огледа ме, огледа амониевофосфатното ми оръжие, седна, килна глава и се ухили. Изглежда ме намираше за забавен.

Въоръжен с пожарогасителя и ако той не подействаше, само пакетче „Блекджак“, аз зачаках чудовището да излезе — минута, две, три.

Нищо не се показа иззад стената. Нищо не дебнеше на прага, тъпчейки нетърпеливо с безплътнококалестите си нозе.

Пуснах пожарогасителя.

Застанах на три метра от дупката, клекнах, опрях се на ръце и надзърнах вътре. Осветеният бетонен коридор се смаляваше към охладителната кула. Тук нямаше нищо за Ловците на духове.

Бу застана до отвора по-близо от мен, надникна в него и ме изгледа озадачено.

— Не знам — отвърнах. — Главата ми не го побира.

Поставих стоманеното табло на мястото му. Докато завинтвах първия болт със специалната отвертка, очаквах нещо да се появи с гръм и трясък, да издъни таблото и да ме извлече от котелното. Нищо подобно.

Не знам какво беше попречило на чудовището от кости да ме обрече на съдбата на брат Тимотей, но съм сигурен: то ме искаше и възнамеряваше да ми види сметката. Абсолютно съм уверен, че обидата, която му хвърлих — „Целуни ме отзад, скапаняк грозен!“, не го накара да отстъпи с наранени чувства.