Р. А. Салваторе
Изгнание (9)

8
Непозната

Както всеки ден от последните няколко седмици, Дризт наблюдаваше ежедневния труд, кипящ в града на свиърфнеблите, през отворената врата на Белвар. Имаше чувството, че животът му се намира в застой, че нищо не се случва. Откакто бе дошъл в този дом, не беше виждал Гуенивар, нито бе чувал нещо за нея; нямаше надежда, че скоро ще му върнат плаща пиуафуи, ризницата от митрил или оръжията. Дризт търпеливо приемаше всичко това, защото знаеше, че сега и той, и Гуенивар са много по-добре, отколкото, когато живееха в тунелите на Подземния мрак; знаеше, че свиърфнеблите няма да повредят статуетката, нито вещите му. Мрачният елф стоеше, наблюдаваше и оставяше събитията да се развиват по правилния и естествен начин.

Този ден Белвар беше излязъл и това беше един от редките случаи, в които надзирателят, който обичаше уединението, напускаше жилището си. Въпреки че рядко разговаряха — Белвар не беше от онези, които говореха само за да чуват звука на собствения си глас — Дризт осъзна, че гномът му липсва. Между тях бе възникнало силно приятелство.

Група млади свиърфнебли минаха наблизо и изкрещяха няколко думи на елфа, живеещ в къщата на Белвар. Това се бе случвало много пъти — по-често през първите дни след настаняването на Дризт. В началото се чудеше дали го поздравяват или обиждат, но сега мрачният елф разбра основното значение на приятелския поздрав. Белвар беше посветил част от времето си, за да го научи на основните думи от езика на гномите.

Надзирателят се върна няколко часа по-късно и завари Дризт да седи на каменното столче и да наблюдава света през прозорчето.

— Кажи ми, мрачни елфе — попита със сърдечния си, мелодичен глас гномът, — какво виждаш, когато ни гледаш? Толкова ли сме различни от теб?

— Виждам надежда — отвърна Дризт, — но виждам и отчаяние.

Белвар разбра думите му. Той знаеше, че според разбиранията на мрачните елфи обществото на свиърфнеблите беше устроено добре, но новият му приятел наблюдаваше оживения Блингденстоун само отдалеч и това навяваше тъжни спомени в сърцето му.

— Днес се срещнах с крал Шниктик — сподели надзирателят. — Да ти кажа право, той е доста заинтересован от теб.

— Любопитен сигурно е по-подходяща дума — отвърна Дризт и докато го казваше на лицето му се изписа усмивка. Белвар се почуди колко ли болка се крие зад нея.

— Любопитен, щом казваш — промълви той и се поклони леко и извинително, отстъпвайки пред прямотата на Дризт. — Трябва да знаеш, че много се различаваш от представата ни за мрачните елфи, затова, моля те, не се обиждай.

— Не се обиждам — искрено отвърна Дризт. — Ти и твоят народ направихте толкова много за мен, колкото не съм се и надявал. Дори и да ме бяхте убили още на първия ден щом влязох в града, аз щях да приема съдбата си, без да обвинявам свиърфнеблите.

Белвар проследи погледа на Дризт, вперен в събралите се отвън младежи.

— Иди при тях — предложи му надзирателят.

Елфът го погледна изненадано. Откакто бе тук, в тази къща, гномът никога не му бе предлагал подобно нещо. Дризт предположи, че ще продължи да бъде гост на своя приятел и че Белвар, от своя страна, ще трябва да отговаря за всичките му действия.

Надзирателят кимна към вратата, мълчаливо повтаряйки предложението си. Дризт отново погледна навън. В средата на пещерата групата младежи се състезаваха кой ще хвърли огромната скала върху една статуя на василиск, направена от камък и остарели брони, която приличаше досущ на чудовището. Свиърфнеблите владееха майсторски изкуството на илюзиите и един магьосник беше използвал мъничко вълшебство, за да заглади всички ръбове по статуята и да я направи да изглежда още по-истинска.

— Мрачен елфе, трябва да започнеш да излизаш понякога — посъветва го Белвар. — Докога ще стоиш вътре? Нима голите стени на моя дом са ти достатъчни?

— На теб ти подхождат идеално — отвърна Дризт малко по-остро, отколкото бе искал.

Надзирателят кимна и бавно се завъртя, за да огледа стаята си.

— Значи така било — тихо промълви той и по тона му мрачният елф разбра, че го е наранил доста с думите си. Гномът се обърна към Дризт: — Магга каммара, мрачни елфе — въздъхна той, а на кръглото му лице се изписа смирено изражение. — Нека това да ти е за урок.

— Но защо? — развълнува се гостът. — Защо Белвар Дисенгалп, най-почетният надзирател — гномът отново потръпна, като чу титлата си, — предпочита да стои затворен в сенките на собствената си къща?

Възрастният свиърфнебъл решително стисна устни и присви тъмните си очи.

— Излизай — отекна гласът му. — Ти си млад, мрачен елфе, целият ти живот лежи пред теб. Аз вече съм стар, дните ми са преброени.

— Не си толкова стар — възрази Дризт, убеден, че този път ще притисне упорития свиърфнебъл и той, ще му разкаже кое е това, което така силно го тревожи. Но Белвар просто се обърна, мълчаливо влезе в спалнята си и спусна след себе си завесата, която му служеше за врата.

Мрачният елф поклати глава и от безсилие удари с юмрук по дланта си. Белвар беше направил толкова много за него — беше го избавил от тежката присъда на крал Шниктик, през последните седмици бяха станали приятели, той го бе научил на езика на свиърфнеблите и на техните привички. Дризт виждаше, че гномът страда от нещо и искаше да му помогне по някакъв начин, да му се отблагодари. Искаше да се затича към стаята, да махне завесата и да поговори с надзирателя, да го накара да сподели мрачните си мисли.

Но елфът все още не можеше да се държи така дръзко с новия си приятел. Закле се, че с времето ще се опита да разбере болката му, но сега трябваше да се справи със собствената си нерешителност. Белвар му бе дал разрешението си да излезе навън в Блингденстоун!

Дризт погледна към групичката. Трима младежи стояха неподвижни пред статуята на василиска, сякаш се преструваха на вкаменени от чудовището. От любопитство мрачният елф се приближи към вратата, за да погледа от там, и преди да е усетил какво прави, вече беше излязъл навън и вървеше към гномовете.

Щом се приближи, те прекъснаха играта си. Искаха да се запознаят с мрачния елф, за когото се говореше от седмици. Младежите се втурнаха към него, наобиколиха го и тихичко започнаха да го обсъждат.

Когато свиърфнеблите се струпаха около него, Дризт усети, че мускулите му се напрягат. Първичните инстинкти на ловеца в него го накараха да се почувства уязвим и застрашен. Мрачният елф събра всичките си сили и се помъчи да овладее чувствата си — започна непрекъснато да си повтаря, че тези гноми няма да го наранят и не са му врагове.

— Привет, мрачни елфе, приятелю на Белвар Дисенгалп — поздрави го един от тях. — Аз съм Селдиг. Сега съм само многообещаващ начинаещ, но след три години ще стана миньор — откривател.

Дризт не успя да разбере всичко казано от младежа — така бързо говореше той, — но разбра каква ще е бъдещата му професия. Белвар му бе разказвал за миньорите — откриватели, които пътуваха из тунелите на Подземния мрак, търсеха находища на минерали и скъпоценни камъни и се ползваха с най-голямо уважение в целия град.

След кратко мълчание елфът отвърна на поздрава:

— Здравей, Селдиг. Аз съм Дризт До’Урден — каза той и скръсти ръце пред гърдите си — не знаеше какво друго да направи. В Мензоберанзан, пък и навсякъде из Подземния мрак, този жест означаваше „мир“ и Дризт се надяваше, че гномовете ще разберат намеренията му.

Свиърфнеблите се спогледаха един друг, отвърнаха със същия жест и се усмихнаха, когато чуха облекчената въздишка на мрачния елф.

— Казват, че си живял в тунелите на Подземния мрак — продължи Селдиг и направи знак на Дризт да го последва до мястото, където играеха.

— Да, дълги години — отвърна той и закрачи след младия гном. Останалата част от групичката го последва почти плътно и това веднага събуди инстинктите му на ловец, но мрачният елф успя да ги овладее.

Компанията достигна до статуята на василиска, Селдиг седна върху нея и помоли Дризт да му разкаже няколко истории от своя живот.

Мрачният елф не беше сигурен, че ще се справи с разказа на езика на свиърфнеблите, но Селдиг и останалите не спираха да настояват. Накрая го убедиха. Дризт кимна и се изправи. Замисли се малко — опитваше да си спомни история, която ще се хареса на младежите — оглеждаше се наоколо из пещерата, търсеше нещо, което да го подсети… Погледът му се спря върху статуята на василиска.

— Това е василиск — обясни Селдиг.

— Знам. Срещал съм това същество — отвърна Дризт и се сепна от израженията на младите свиърфнебли. Всички, включително и Селдиг, се бяха наклонили леко напред, зяпнали от учудване, а в погледите им се четеше любопитство, ужас и възхищение.

— Мрачни елфе! Виждал си василиск? — скептично попита един от тях. — Истински, жив василиск?

Дризт се засмя, когато започна да разбира изумлението на младежите. Свиърфнеблите, за разлика от мрачните елфи, предпазваха най-младите членове на обществото си. Въпреки че тези гномове не бяха по-възрастни от Дризт, едва ли бяха напускали границите на Блингденстоун. На тяхната възраст мрачните елфи вече разполагаха с години практика в патрулните отряди, кръстосващи земите около Мензоберанзан. Това донякъде обясняваше поведението на гномовете, а и огромното чудовище не се срещаше често.

— Нали каза, че василиските не съществуват?! — ядоса се един свиърфнебъл и грубо блъсна друг по рамото.

— Не съм казвал подобно нещо! — отрече обвиненият гном и си върна за удара.

— Чичо ми е виждал василиск — похвали се друг.

— Драскулки по камъка, това е видял чичо ти! — изсмя се Селдиг. — Разправя, че това били следите на чудовището.

Дризт се усмихна още по-широко. Василиските бяха магически същества и се срещаха много по-често в другите измерения. Мрачните елфи, особено върховните жрици, често отваряха портали към тях и призоваваха чудовища, но в живота на лукавите гномове това едва ли се случваше. Малко бяха виждали истински василиск. Дризт се засмя с глас. Без съмнение още по-малко бяха тези, които се бяха завърнали, за да разкажат за срещата си с него.

— Ако чичо ти беше проследил следата и беше открил чудовището — продължаваше Селдиг, — сега щеше да си стои вкаменен някъде там из тунелите! А те уверявам — камъните не разказват подобни истории!

Набеденият елф се огледа наоколо за някакво опровержение.

— Дризт До’Урден е виждал василиск, а дори не прилича на вкаменен! — възрази той и всички насочиха погледите си към Дризт.

— Наистина ли, мрачни елфе? — попита Селдиг. — Но, умолявам те, кажи ми истината.

— Видях. Само един.

— И му се изплъзна, преди да те е погледнал? — продължи да пита Селдиг, но всички възприеха вън роса му като реторичен.

— Изплъзна? — повтори думата Дризт, несигурен в значението й.

— Изплъзна, ъ-ъ, избяга — обясни Селдиг и поглед накъм един от младежите, който се престори на ужасен, после се олюля няколко крачки назад и побягна като обезумял. Когато се завърна, всички аплодираха изпълнението му и се посмяха заедно с Дризт.

— Избягал си преди василискът да те погледне? — повторно опита Селдиг.

Мрачният елф сви рамене, леко притеснен, и Селдиг разбра, че той премълчава нещо.

— Не си?

— Не можех да… избягам — обясни Дризт. — Василискът беше нахлул в дома ми, беше избил част от добитъка ми. Къща — започна той, но спря, за да ся спомни правилната дума, — убежище не се намира лесно в дивия Подземен мрак. Веднъж открити и присвоени, тези земи трябва да се защитават на всяка цена.

— Би ли се с него? — извика някой от края на групичката.

— Замеря го отдалече с камъни? — попита Селдиг. — Това е най-сигурният начин.

Дризт погледна към купчината от огромни камъни, които гномове хвърляха по статуята, после погледна към крехката си фигура и се засмя:

— Не мога да вдигна и един от тези камъни.

— Как тогава? — настояваше Селдиг. — Трябва да ни кажеш.

Сега вече Дризт знаеше каква история да им разкаже. Мрачният елф помълча за миг, за да подреди мислите си. Изведнъж разбра, че думите, които бе научил на езика на свиърфнеблите не бяха достатъчни, за да опише заплетената история и реши да я илюстрира с движения. Намери две колчета, донесени от гномите; обясни им, че това ще бъдат неговите ятагани и накрая провери дали статуята е достатъчно здрава, за да издържи тежестта му.

Нетърпеливи, младежите наобиколиха Дризт, докато той подготвяше сцената, докато спускаше кълбото от мрак върху главата на василиска и определяше мястото, което бе заемала неговата приятелка — пантерата Гуенивар. Свиърфнеблите седнаха с подвити колене, приведоха се напред и ахкаха от учудване при всяка дума. Във въображението им статуята сякаш оживя и се превърна в бродещо наоколо чудовище, а Дризт — този странник в техния свят — се спотайваше в сянката на василиска.

Драмата се разигра, когато Дризт трябваше да изиграе битката с чудовището. С лекота той скочи върху гърба на василиска и внимателно започна да се изкачва по главата му. Младежите ахнаха от възхищение, мрачният елф се почувства грабнат от възбудата им и това подсили влиянието на спомените му.

Всичко изглеждаше толкова истинско.

Свиърфнеблите се приближиха още, нетърпеливи да станат свидетели на ослепителното майсторство с меча, което щеше да им покаже този забележителен мрачен елф, дошъл от земите на Подземния мрак. Но тогава се случи нещо ужасно.

Преди миг Дризт беше в ролята си на актьор, който забавлява публиката с една история за смелост и бойна техника. В следващия момент, когато елфът насочи дървения си „меч“ към статуята на чудовището, той вече не беше Дризт. Върху главата на василиска стоеше ловецът, точно както се бе случило през онзи ден в тунелите отвъд пещерата на мъха.

Колчетата се забиха в очите на чудовището, удари започнаха да се сипят по каменната му глава.

Свиърфнеблите се отдръпнаха назад, някои от страх, други от предпазливост. Ожесточен ловецът продължаваше да удря и блъска, и накрая камъкът се пропука. Главата на василиска се отчупи и падна на земята, а мрачният елф загуби равновесие, търколи се надолу на кълбо, скочи на крака и отново се хвърли срещу чудовището, размахвайки колчетата си. Дървените остриета се натрошиха, дланите на Дризт се обляха с кръв, но ловецът не се предаваше.

Силни гномски ръце сграбчиха елфа за раменете и се опитаха да го спрат, но той се обърна към новите си противници. Те бяха по-силни от него, двама го държаха здраво, но загубиха равновесие след няколко сръчни извивания. Ловецът ги изрита в коленете, падна на своите, търколи се на кълбо и хвърли двамата пазачи на земята.

Ловецът вече беше на крака, заел позиция със счупените си остриета, когато към него се приближи поредният неприятел.

Безстрашният Белвар, разперил ръце, за да му покаже, че няма да се отбранява и няма да го нарани, не спираше да вика:

— Дризт! Дризт До’Урден!

Погледът на ловеца се спря върху чука и кирката на възрастния свиърфнебъл и в главата му изникнаха бледи спомени. Изведнъж той отново беше Дризт До’Урден. Ужасен и засрамен той пусна колчетата на земята, погледна разкъсаните си длани и изпадна в несвяст.

Преди да падне, Белвар успя да го хване, вдигна го на ръце, отнесе го в дома си и го положи в хамака.

* * *

Дризт спа неспокойно, пробуждан от кошмари — спомени за Подземния мрак и за онази негова тъмна страна, от която не можеше да избяга.

По-късно през нощта Белвар влезе в стаята и завари мрачният елф седнал на ръба на каменната масичка.

— Как бих могъл да ти обясня? — заговори гостът. — Как бих могъл да се извиня?

— Не е нужно да го правиш — заяви гномът.

Дризт го изгледа скептично.

— Ти не разбираш — започна той, чудейки се как да обясни на надзирателя какво бе надделяло над разума му.

— Дълги години си живял в Подземния мрак. Оцелял си там, където другите не могат — промълви Белвар.

— Наистина ли съм оцелял? — зачуди се Дризт.

Белвар леко потупа мрачния елф по рамото и седна до него на масата. Там останаха през цялата нощ. Дризт не продума нищо, гномът също не настоя да продължат разговора си. Той знаеше какво трябва да стори сега — да бъде до него и мълчаливо да го подкрепя.

Не усетиха колко време е минало така, но накрая гласът на Селдиг ги извади от унеса:

— Излез, Дризт До’Урден — викаше момчето отвън. — Излез и ни разкажи още истории от Подземния мрак.

Дризт погледна учудено към Белвар — не знаеше дали молбата на младежа не е някаква шега или гаден номер.

Усмивката на надзирателя разсея опасенията му.

— Магга каммара, мрачни елфе — засмя се той. — Няма да те оставят на спокойствие.

— Кажи им да си вървят — настоя Дризт.

— Нима ще се оставиш така? — запита възрастният гном, а гласът му вече не звучеше така мек. — Ще се предадеш?! Ти, който си оцелял в необитаемите тунели на Подземния мрак?

— Прекалено съм опасен — отчаяно обясни елфът, опитвайки се да намери подходящите думи. — Не мога да го владея… не мога да се отърва от…

— Върви при тях, мрачни елфе — заяви Белвар. — Този път те ще внимават повече.

— Но този… звяр… той ме преследва — опитваше се да му обясни Дризт.

— Може би, но не задълго — спокойно отвърна надзирателят. — Магга каммара, Дризт До’Урден! Пет седмици не са достатъчни в сравнение с годините, които си преживял в дивото. Ще имаш свободата си, ще се отървеш от този… звяр.

В тъмносивите очи на възрастния гном елфът откри загриженост и прямота.

— Само трябва да го поискаш — добави той.

— Хайде, Дризт До’Урден — завика отново Селдиг.

Този път Дризт отговори на повикването и занапред го правеше само той.

* * *

Кралят на миконидите наблюдаваше мрачния елф, кръстосващ из долчинката на мъха. Владетелят познаваше само един мрачен елф и това бе Дризт — неговият съюзник, който си бе тръгнал. Този тук не приличаше на него. Без да съзнава риска, който поема, единайсетфутовият миконид се спусна надолу, за да пресрещне непознатия.

Стиснал в ръце мечовете си, неживият Закнафейн не отстъпи назад, нито се опита да се скрие, когато Съществото, приличащо на жива гъба се приближи към него. Кралят на миконидите избълва облак спори, за да установи телепатична връзка с новодошлия.

Но неживите съществуваха в две различни измерения и съзнанията им не се поддаваха на такива опити. Тялото на Закнафейн стоеше срещу миконида, но духът беше далеч, свързан с материалната обвивка, посредством волята на матрона Малис. Зомбито прекрачи последните няколко стъпки, които го деляха от гъбичния човек.

Миконидът избълва втори облак — този път от спори, предназначени да спрат мрачния елф — но и той не подейства. Зомбито настъпваше бавно и гигантът вдигна мощните си ръце, за да го спре. Закнафейн го блокира с два светкавични удара на остриетата си и отряза крайниците на миконида. После заби мечовете в трупа му, наподобяващ пънче на гъба, и го прониза дълбоко. Кралят полетя назад и се строполи на земята.

От горичката на гъбите, множество стари и по-силни микониди се спуснаха надолу, за да спасят ранения си владетел. Неживото чудовище видя, че се приближават, но не реагира — то не знаеше какво е страх. Закнафейн довърши гиганта и спокойно се обърна, за да посрещне атаката на другите микониди. Те настъпваха напред, бълвайки най-различни видове спори. Зомбито не обърна внимание на облаците, които не можеха да му навредят, а съсредоточи вниманието си върху здравите като бухалки ръце на миконидите.

Гъбичните хора наобиколиха мрачния елф от всички страни и всички паднаха мъртви около него от безброй векове тази раса се грижеше за своята гора, живееше в мир и се интересуваше само от собствените си дела. Но когато зомбито се завърна от мъничкия тунел, отвеждащ до изоставената пещера, в която някога бе живял Дризт, гневът му не можеше да бъде спрян с молби и мирни предложения. Неживият се втурна нагоре по стената към горичката на гъбите и посичаше всичко, изпречило се на пътя му.

Гигантските гъби падаха като отсечени дървета! Отдолу, малкото стадо уплашени роти хукна в панически бяг и се изгуби в тунелите на Подземния мрак. Няколкото останали микониди, видели могъществото и силата на мрачния елф, се разтичаха, за да се махнат от пътя му. Но гъбичните хора не се славеха с бързината си и Закнафейн ги подгони като обезумял. Толкова дълго бяха властвали в пещерата на мъха, толкова дълго се бяха грижили за горичката на гъбите, а сега само за миг всичко бе свършило.