Р. А. Салваторе
Изгнание (12)

11
Информаторът

Съветник Фърбъл от Блингденстоун навлезе предпазливо в малката, грубовато оформена пещера — уговореното място на срещата. Цяла армия от свиърфнебли, включително и няколко магьосника, държащи в ръцете си камъни за призоваване на земни духове, заеха отбранителни позиции из всички тунели на запад от стаята. Но въпреки това, Фърбъл не се чувстваше спокоен. Той погледна надолу по източния тунел — единствения вход към тази пещера — и се зачуди каква ли информация ще му донесе този път неговият агент. Притесняваше се и за цената, която ще му струва тя.

Изведнъж мрачният елф се появи с наперената си походка, а черните му ботуши шумно зачаткаха по камъка. Погледът му се стрелна наоколо — трябваше да се увери, че Фърбъл е единственият свиърфнебъл в тази пещера. Това условие винаги беше част от сделката. Накрая елфът се приближи към съветника на лукавите гномове и се поклони ниско.

— Привет малки ми приятелю с голяма кесия — каза мрачният елф и се засмя. Той владееше толкова добре езика на свиърфнеблите, техният говор, с характерната за него интонации и паузи, че Фърбъл винаги се изумяваше. Този мрачен елф използваше езика им така, сякаш бе живял в Блингденстоун цял век.

— Не е зле да си малко по-предпазлив — отвърна гномът, оглеждайки се на всички страни.

— Така ли!? — изсумтя мрачният елф и удари един в друг токовете на ботушите си. — Имаш цяла армия от лукави гномове — войни и магьосници, а аз… е да кажем, че и аз не съм сам.

— Не се съмнявам в това, Джарлаксъл — отвърна Фърбъл. — Но все пак предпочитам срещата ни да си остане тайна и поверителна.

— Всичко, с което се захванат Бреган Д’аерте е строго поверително, скъпи ми Фърбъл — отвърна информаторът и отново се поклони, като направи изящен реверанс с широкополата си шапка.

— Стига толкова любезности — отсече припряният гном. — Да приключваме с това. Искам скоро да се прибера в Блингденстоун.

— Питай тогава — каза Джарлаксъл.

— Напоследък около града ни се навъртат мрачни елфи, присъствието им се усеща все повече — започна лукавият гном.

— Така ли? — престори се на изненадан наемникът, но от самодоволната му усмивка си пролича, че знае нещо. Вече предчувстваше, че ще спечели без много усилия от сделката, защото същата онази матрона-майка, която наскоро бе ползвала услугите му несъмнено имаше пръст в това. Джарлаксъл обичаше съвпаденията — те правеха печалбата му по-лесна и по-бърза. Фърбъл добре познаваше „изненаданата“ физиономия на информатора си и отсече твърдо:

— Да, така!

— И ти се иска да знаеш причината? — продължи да се преструва наемникът.

— От наша гледна точка този ход изглежда съвсем разумен — изпухтя съветникът, отегчен от номерата на Джарлаксъл. Фърбъл беше сигурен, че неговият информатор знае защо мрачните елфи се навъртат около границите на Блингденстоун. Джарлаксъл беше скиталец — наемник; той не принадлежеше към никой дом в Мензоберанзан — в света на тези злобни създания положението му не беше завидно. Но въпреки всичко, този ненаситен елф беше оцелял, дори беше натрупал състояние. Неговата сила бе информацията — той разполагаше със сведения за всяко събитие, случващо се в Мензоберанзан и в близките райони.

— Колко време ще ти е необходимо? — попита Фърбъл. — Крал Шниктик желае да приключим с това възможно най-бързо.

— Носиш ли отплатата ми? — попита мрачният елф и протегна ръка.

— Плащането става при предаване на информацията — възрази гномът. — Уговорката ни винаги е била такава.

— Не я променям — съгласи се Джарлаксъл. — Просто този път не се нуждая от време, за да събера необходимите ви сведения. Ако носиш скъпоценните камъни, ще приключим със сделката още сега.

Фърбъл измъкна от колана си кесийката със скъпоценности и я подхвърли на наемника.

— Петдесет ахата, идеално шлифовани — изръмжа гномът, както винаги недоволен от високата цена, която заплащаше за сведенията. Фърбъл, подобно на всеки друг свиърфнебъл, не обичаше да се разделя с такива съкровища и тайничко се бе надявал да избегне срещата с Джарлаксъл.

Ексцентричният мрачен елф погледна в кесийката, после я пусна в дълбокия си джоб.

— Успокой се, малки ми гноме — започна той. — Управляващият съвет на Мензоберанзан не планира нападение срещу твоя град. Само един от домовете се интересува от този район.

— Но защо? — след дълъг размисъл попита съветникът. Той мразеше да пита, защото знаеше какво ще му струва това. Джарлаксъл отново протегна ръка и взе още по-красивите ахати.

— Домът търси един от членовете си — обясни наемникът. — Беглец, чиито действия са довели до загубата на благоволението на Лот за цялото му семейство.

Още няколко безкрайни мига изминаха в тишина. Фърбъл не можа да се сети кой е преследваният мрачен елф, а крал Шниктик щеше да го нахока хубаво, ако не му съобщи самоличността на беглеца. Гномът извади още десет скъпоценни камъка от кесийката си и попита:

— Кой е домът?

— Даермон Н’а’шезбаернон — отвърна Джарлаксъл, докато пускаше ахатите в дълбокия си джоб. Фърбъл сърдито скръсти ръце. Отвратителният мрачен елф отново го бе хванал натясно.

— Не древното название на дома! — изрева съветникът и без охота извади още десет камъка.

— Наистина, Фърбъл — измъчваше го наемникът, — трябва да се постараеш да бъдеш малко по-конкретен във въпросите си. Тези грешки ти струват толкова много!

— Кажи ми името на този дом, така че да го разбера — нареди Фърбъл. — И името на беглеца. Няма да ти плащам повече за днес, Джарлаксъл.

Мрачният елф вдигна ръце и се усмихна, за да накара лукавият гном да замълчи.

— Съгласен съм — изсмя се той, предоволен от полученото. — До’Урден, осмият дом на Мензоберанзан. Търсят втория син — заяви наемникът, а изражението на Фърбъл му подсказа, че гномът е чул нещо познато. Дали все пак нямаше да успее да измъкне поне малко информация от този съветник, която да му донесе още печалба от съкровищата на матрона Малис?

— Името на втория син е Дризт — продължи мрачният елф, докато внимателно следеше реакцията на Фърбъл. После добави дяволито: — Информацията за местонахождението му може да донесе много печалба в Мензоберанзан.

Съветник Фърбъл дълго се взира в наглия наемник. Нима се бе издал, когато Джарлаксъл му съобщи самоличността на беглеца? Ако мрачният елф се досещаше, че Дризт се намира в града на лукавите гномове, това можеше да доведе само до лош край. Възрастният свиърфнебъл се бе озовал в затруднено положение. Трябваше ли да признае грешката си и да се опита да я поправи? Колко ли щеше да му струва да измъкне обещание от Джарлаксъл, че ще си мълчи? Но не само цената бе важна — нима наистина можеше да вярва на безскрупулния наемник?

В края на краищата, Фърбъл сметна, че Джарлаксъл не е научил достатъчно, за да се свърже с дома До’Урден.

— Сделката ни приключи — заяви лукавият гном, завъртя се на пети и се запъти към изхода на пещерата.

Вътрешно Джарлаксъл се възхити от решението на съветника. Винаги бе смятал, че този свиърфнебъл е достоен конкурент, с когото могат да се сключват добри сделки, и сега за пореден път се убеждаваше в това. Фърбъл бе разкрил съвсем малко, недостатъчно, за да бъде дадено като информация на матрона Малис, и ако гномът премълчаваше нещо, то решението му да прекрати срещата беше съвсем на място. Въпреки расовите им различия, Джарлаксъл трябваше да си признае, че харесва Фърбъл.

— Малки гноме — извика след него той. — Трябва да те предупредя.

Фърбъл се обърна, закрил кесията си с ръка.

— Безплатно — засмя се наемникът и поклати голата си глава. Изведнъж, обаче, изражението му се смени. Лицето на Джарлаксъл стана сериозно, дори зловещо. — Ако познаваш Дризт До’Урден — продължи той, — дръж го настрана от себе си. Лот сама е пожелала смъртта на втория син и Малис ще направи каквото е нужно, за да изпълни искането на богинята. А ако тя се провали, други ще започнат да го преследват, защото знаят, че смъртта на този До’Урден ще достави огромно удоволствие на Кралицата на Паяците. Той е обречен, Фърбъл, и обрича на смърт всеки, дръзнал да застане до него.

— Благодаря за предупреждението, но не беше нужно — отвърна Фърбъл, опитвайки се да запази спокойствие. — Никой в Блингденстоун не знае нищо за този беглец, нито пък се интересува от него. И уверявам те — няма гном в нашия град, който да желае благоволението на вашето божество!

Джарлаксъл се усмихна. Знаеше, че възрастният свиърфнебъл блъфира.

— Разбира се — отвърна наемникът, поклони се и за пореден път направи реверанс с огромната си шапка.

Фърбъл спря за миг, за да обмисли думите на елфа и значението на последния му поклон. Чудеше се дали все пак не трябва да купи мълчанието на Джарлаксъл, но не се наложи. Информаторът го нямаше, само силното чаткане на токовете му отекваше в далечината.

Бедният Фърбъл. Беше оставен да се тревожи сам, а не биваше. Джарлаксъл наистина харесваше малкия гном — установи го на излизане от пещерата. При тези обстоятелства не можеше да разкрие подозренията си за местонахождението на Дризт пред матрона Малис.

Разбира се, само при условие, че офертата й не беше прекалено изкусителна.

Притеснен и замислен, Фърбъл дълго се взира с празен поглед в малката пещера.

* * *

Дните на Дризт бяха заети с приятели и веселие. Беше се превърнал в герой, който бе излязъл в тунелите заедно с миньорите свиърфнебли. Историята за хитрата измама, с която бяха избягнали гоблините, се предаваше от уста на уста и с всяко ново разказване се разкрасяваше все повече.

Дризт и Белвар излизаха често. Всеки път, когато решаваха да посетят някоя гостилница, ги приветстваха с наздравици, черпеха ги с храна и питиета.

Двамата приятели бяха много щастливи един с друг. Заедно бяха открили своето място сред обществото на свиърфнеблите и заедно бяха намерили покой за душите си.

Надзирател Брикърс и Белвар бяха заети с подготовката на нова миньорска експедиция. Най-важната им задача бе да намалят списъка от доброволци. Свиърфнебли от всички краища на града се свързваха с тях, за да се запишат за участие. Всички желаеха да пътуват редом с мрачния елф и най-почетния надзирател.

Една сутрин на вратата на Белвар се потропа силно. Дризт и неговият домакин помислиха, че са дошли още доброволци, търсещи място в експедицията, но бяха крайно изненадани, когато видяха, че на прага им стои градската стража. Войниците обградиха Дризт с копията си и го предупредиха, че трябва да отиде с тях в покоите на крал Шниктик и да се срещне с него.

Белвар изглеждаше спокоен.

— Предпазна мярка — увери той Дризт и побутна закуската си — гъби в сос от мъхове. Възрастният гном отиде до стената и свали наметалото си. Дризт не изпускаше от очи копията и стражата и не забеляза нервната и несигурна походка на своя приятел.

С бърза крачка те прекосиха града на лукавите гномове. Охраната непрекъснато побутваше с копията си мрачния елф и възрастния му приятел. През целия път Белвар не престана да уверява Дризт, че това е само рутинна предпазна мярка. Плътният му глас наистина звучеше успокоително, но когато стигнаха до покоите на краля, Дризт престана да си дава напразни надежди. Целият му живот беше изпълнен с обнадеждаващи начала и тежки разочарования.

Крал Шниктик седеше неспокоен в каменния си трон, а разтревожените му съветници се бяха скупчили около него. Хич не му харесваха тези задължения, с които го натоварваше постът му на владетел. Свиърфнеблите обикновено не предаваха приятелите си, но разкритията на съветник Фърбъл бяха много обезпокоителни и опасността, надвиснала над Блингденстоун, не биваше да се подценява.

Не и за благото на мрачните елфи.

Дризт и Белвар се приближиха и застанаха пред краля. Мрачният елф беше изпълнен с любопитство, но и готов да се примири с всичко, което бе на път да се случи. За разлика от своя приятел, възрастният гном едва сдържаше нервите си.

— Благодаря ви, че пристигнахте навреме — поздрави ги кралят, после прочисти гърлото си и погледна към съветниците си за подкрепа.

— Копията определено те карат да бързаш — саркастично изръмжа Белвар. Кралят на свиърфнеблите отново прочисти гърлото си. Очевидно се чувстваше неудобно, защото не можеше да си намери място на трона.

— Пазачът ми понякога се увлича — извини се той. — Моля ви, не се обиждайте.

— Не сме се обидили — успокои го Дризт.

— Харесва ли ти престоя в нашия град? — попита Шниктик. — Твоето присъствие наистина разнообрази и обогати живота ни.

Мрачният елф се поклони ниско, целият изпълнен с благодарност за милите думи на владетеля, ала Белвар присви тъмносивите си очи и сбърчи кривия си нос. Беше започнал да разбира накъде бие кралят.

— За съжаление — започна Шниктик и погледна с молба към съветниците си, като се стараеше да отбягва погледа на Дризт, — сме поставени в много неудобно положение…

— Магга каммара! — изкрещя Белвар и накара всички присъстващи в залата да зяпнат от учудване. — Не!

Кралят и Дризт погледнаха невярващи към надзирателя.

— Искаш да го изгониш — изръмжа обвинително Белвар.

— Белвар! — възрази Дризт.

— Многопочитаеми надзирателю — строго започна кралят, — нямаш правото да се намесваш. Ако го направиш още веднъж, ще бъда принуден да те изгоня.

— Значи все пак е истина — изстена възрастният свиърфнебъл и погледна встрани.

Объркан и неосъзнаващ целта на това събрание, Дризт местеше погледа си ту към краля, ту към Белвар.

— Чул си за подозренията ни, че група мрачни елфи се навъртат в тунелите близо до източната ни граница — обърна се Шниктик към Дризт.

Елфът кимна.

— Научихме причината за появата им — продължи владетелят и за пореден път погледна към съветниците си. По гърба на Дризт полазиха тръпки. Без съмнение елфът се досещаше какво ще последва, но въпреки това думите на краля успяха да го засегнат дълбоко.

— Ти, Дризт До’Урден. Ти си причината.

— Майка ми ме търси — обясни спокойно Дризт.

— Но тя няма да те открие! — изръмжа Белвар, сякаш за да защити новия си приятел от собствената му майка и от крал Шниктик. — Не и докато гостуваш на свиърфнеблите от Блингденстоун!

— Белвар, спри! — сгълча го Шниктик. После погледна към мрачния елф и погледът му се смекчи. — Моля те, приятелю Дризт, трябва да ни разбереш. Не мога да рискувам. Опасявам се, че може да влезем във война с Мензоберанзан.

— Разбирам ви — искрено го увери Дризт. — Ще си събера нещата.

— Не! — възрази Белвар и се втурна към трона. — Ние сме свиърфнебли. Не излагаме приятелите си на опасност!

Възрастният надзирател тичаше от съветник на съветник и молеше за справедливост.

— Досега Дризт ни е засвидетелствал само приятелството си, а какво правим ние?! Прогонваме го! Магга каммара! Ако нашата вярност е толкова преходна, нима наистина сме по-добри от мрачните елфи в Мензоберанзан?

— Достатъчно, много почитаеми надзирателю! — изкрещя крал Шниктик с такъв тон, че успя да затвори устата дори и на упорития Белвар. — Решението ни не беше лесно, но е окончателно! Няма да изложа на риск целия Блингденстоун заради безопасността на един мрачен елф, независимо от това, че той ни е доказал приятелството си — отсече владетелят и погледна към Дризт. — Искрено съжалявам.

— Недейте — отвърна мрачният елф. — Правите само това, което е нужно, това, което направих и аз в деня, в който реших да изоставя собствения си народ. Тогава сам взех решение и не съм искал нито одобрението, нито помощта на някого. Добри кралю на свиърфнеблите, вие и вашият народ ми дадохте толкова много от онова, което бях изгубил. Повярвайте ми, не съм искал да предизвикам гнева на Мензоберанзан. Никога няма да си простя, ако заради мен се случи нещо ужасно. Ще напусна прекрасния ви град до един час. На сбогуване мога да ви изкажа само признателността си.

Тези думи размекнаха душата на краля на свиърфнеблите, но решението му остана непроменено. Той направи знак стражата да придружи Дризт навън. Мрачният елф прие въоръжения си ескорт с пораженческа въздишка, погледна за последен път към безпомощния Белвар, застанал до съветниците на краля, и напусна покоите му.

* * *

Стотина лукави гномове, включително надзирател Крайгър и останалите миньори от експедицията, в която бе участвал Дризт, дойдоха при огромните порти на Блингденстоун, за да се сбогуват с мрачния елф. За учудване на всички Белвар Дисенгалп не се появи. През последния час, откакто бе напуснал тронната зала, Дризт също не го беше виждал, но въпреки това, елфът се чувстваше много признателен, че толкова свиърфнебли бяха дошли да се сбогуват с него. Милите им думи го успокоиха и му дадоха сила, която щеше да му е нужна в премеждията, които го очакваха. Щяха да му останат много спомени от Блингденстоун, но мрачният елф се закле, че ще пази винаги в сърцето си тези прощални думи.

Дризт стъпи на малката площадка и, докато слизаше надолу по стълбите, в главата му отекваше само трясъка на огромните врати. Мрачният елф потрепери, когато пред очите му се разкриха тунелите на Подземния мрак. Чудеше се как ли ще оцелее този път? Блингденстоун беше неговото убежище, скривалище от ловеца, който Дризт таеше в себе си. Колко ли време щеше да е нужно на мрачната му същност, за да се разбуди отново и да завладее душата му?

Но нима имаше друг избор? Да напусне Мензоберанзан беше негово решение и то бе съвсем правилно. Сега обаче, когато знаеше какви бяха последствията от този избор, Дризт се чудеше как да ги преодолее. Даваше му се възможност да опита втори път, но дали щеше да намери в себе си силата да стои настрана от миналото си и живота на мрачните елфи.

Надяваше се, че ще успее.

Някакво шумолене встрани накара Дризт да застане нащрек. Той се сниши и извади ятаганите си, подозирайки, че матрона Малис е изпратила шпионите си да го причакат на изхода на Блингденстоун. Миг по-късно към мрачния елф се приближи сянка, но тя не принадлежеше на убиец от мрачните елфи.

— Белвар! — с облекчение изкрещя Дризт. — Опасявах се, че няма да дойдеш да се сбогуваме.

— Няма да се сбогуваме — отвърна гномът.

Мрачният елф вторачи поглед в своя приятел и целия му багаж:

— Не, Белвар, не! Не мога да ти позволя…

— Не помня да съм ти искал разрешение — прекъсна го лукавият гном. — Отдавна търся нещо вълнуващо, с което да разнообразя живота си. Помислих си, че мога да попътувам и да видя какво ще ми предложи широкият свят.

— Не е толкова голям, колкото си мислиш — отвърна мрачно Дризт. — Върви при народа си, Белвар. Те те приемат, милеят за теб. Този дар е много по-ценен от всичко, което можеш да си представиш.

— Съгласен съм — отвърна надзирателят. — И ти, Дризт До’Урден, имаш един приятел, който те приема и е загрижен за теб. И трябва да е до теб. Сега какво — ще се впуснем ли в това приключение или ще си стоим тук и ще чакаме злобната ти майка да дойде и да ни заколи?

— Дори не можеш да си представиш опасностите, които ни дебнат — предупреди го Дризт.

Белвар забеляза, че самоувереността на мрачния елф е започнала да чезне малко по малко. За да му вдъхне кураж, възрастният свиърфнебъл удари митрилните си ръце една в друга и заяви:

— А ти, мрачни ми елфе, не можеш да си представиш как се справям аз с всички опасности! Няма да те оставя да се скиташ сам из тази пустош. Приеми го като даденост, магга каммара, и ще се разбираме идеално.

Дризт сви безпомощно рамене, погледна към гнома, на чието лице беше изписана такава решителност, и тръгна надолу по един тунел. Упоритият свиърфнебъл го последва.

Поне този път щеше да си има другар, с когото да разговаря, оръжие срещу появата на ловеца. Мрачният елф бръкна в джоба си и напипа малката фигурка от черен оникс. Надяваше се тримата да оцелеят заедно в земите на Подземния мрак, дори нещо повече.

Дълго след като потеглиха, Дризт не преставаше да се чуди дали не бе постъпил егоистично, като прие толкова лесно решението на Белвар. Но каквато и вина да изпитваше, тя не можеше да се сравни с чувството на облекчение, което го заливаше всеки път, когато се обърнеше и видеше голата глава на най-почетния надзирател — Белвар Дисенгалп.