Р. А. Салваторе
Изгнание (14)

13
Нов дом

— Стига. Стига толкова! — задъхваше се измореният свиърфнебъл. — Магга каммара, мрачни елфе! Избягахме им вече.

С извадени ятагани, Дризт се обърна към приятеля си. В лилавите очи на елфа още гореше зловещият пламък и Белвар побърза да отскочи назад.

— Успокой се, приятелю — тихо промълви той. Въпреки своята увереност, гномът вдигна ръце пред гърдите си, за да се защити, ако е необходимо. — Опасността е далече, никой не ни заплашва.

Дризт си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. После осъзна, че ятаганите са още в ръцете му и внимателно ги прибра в ножниците им.

— Добре ли си? — попита Белвар и се приближи. Лицето на елфа — там, където се бе ударил в скалата — бе обагрено в кръв.

Дризт кимна.

— Заради битката е — опита се обясни той. — Вълнението. Трябваше да се освободя от…

— Не е нужно да ми обясняваш — прекъсна го гномът. — Ти се справи добре, мрачни елфе. Повече от добре. Ако не беше ти, досега и тримата да сме мъртви.

— Той се върна при мен — почти проплака Дризт, търсейки подходящите думи. — Тъмната половина от моето аз. Мислех си, че си е отишъл.

— Отишъл си е — увери го Белвар.

— Не — възрази елфът. — Това жестоко чудовище, в което съм се превърнал, завладя изцяло душата ми, докато се сражавах с птицеподобните хора. То насочваше оръжията ми съвсем безмилостно и жестоко.

— Ти сам направляваше оръжията си — заяви гномът.

— А яростта? — отвърна Дризт. — Неконтролируемата ярост. Единственото, което желаех бе да убивам, да посичам телата им и да ги хвърлям в бездната.

— Ако това, което казваш, е вярно, щяхме още да сме там. Но ние избягахме благодарение на твоите действия. Останаха много не убити корбити, но въпреки това ти пръв побягна в тунела. Изпитвал си ярост? Може би, но не и неконтролируема. Ти направи това, което бе нужно. Справи се отлично, мрачни елфе. Много по-добре от всички, които съм виждал. И не се извинявай — нито на себе си, нито на мен!

Дризт се облегна на стената и се замисли. Думите на лукавия гном го успокояваха и той му бе искрено благодарен за разбирането. Но въпреки това, изгарящата ярост, която бе изпитал, когато пантерата падна в езерото, не спираше да го преследва. Чувството беше толкова всепоглъщащо, че Дризт не можеше да го преодолее. Чудеше се дали някога въобще ще успее.

Въпреки притесненията, обаче, мрачният елф се чувстваше по-спокоен в присъствието на своя приятел. Започна да си припомня случки от изминалите години, битки, които беше принуден да води сам. Тогава, както и сега, ловецът се бе надигал в него, обземал бе душата му и бе насочвал смъртоносните му ятагани. Но Дризт не можеше да отрече, че този път бе малко по-различно. Преди, когато бродеше сам из земите на Подземния мрак, ловецът не го напускаше така лесно. Сега, в присъствието на Белвар, мрачният елф отново можеше да се контролира.

Дризт разтърси гъстата си бяла коса, опитвайки се да отмахне от себе си и последните следи от ловеца. Помисли си колко глупаво бе постъпил — да започне битката с птицеподобните хора по такъв начин — с плоското на остриетата си. Ако инстинктите му не се бяха събудили, ако не беше разбрал, че Гуенивар е паднала в езерото, той и Белвар можеха да не се измъкнат живи от пещерата.

Припомнил си това, което бе предизвикало гнева му, мрачният елф се сепна изведнъж и погледна към приятеля си:

— Статуетката! — извика той. — У теб е.

Белвар извади черния предмет от джоба си.

— Магга каммара! — извика уплашено той. — Ами ако Гуенивар е ранена? Ако киселината й е навредила по някакъв начин… дали е могла да се прибере в измерението си?

Дризт взе фигурката и я огледа с треперещи ръце. Поуспокои се едва, когато видя, че гладката й повърхност не е повредена. Знаеше, че трябва да изчака, преди да повика Гуенивар, защото ако пантерата беше ранена, със сигурност щеше да се възстанови много по-бързо, ако останеше в родното си измерение. Но елфът не можеше да чака повече, трябваше да научи какво се е случило с любимата му котка. Той положи статуетката на земята и нежно повика пантерата.

Двамата приятели въздъхнаха едновременно, когато тънката мъгла започна да се вие около фигурката. Белвар извади вълшебната си брошка, за да може да огледа по-добре котката.

Пред очите им се разкри ужасяваща гледка. Вярната пантера се бе отзовала покорно на призива на своя господар, но веднага щом я зърна, елфът разбра, че не е трябвало да я вика, докато раните й не зараснат. Черната копринена козина на Гуенивар бе обгорена, на много места дори се беше свалила. Гладките й мускули висяха разкъсани и обгорени до кокал, а едното око на злощастното животно стоеше затворено и изглеждаше ужасно зле.

Залитайки, пантерата тръгна към Дризт, но мрачният елф се затича към нея, падна на колене и нежно обви с ръце шията на голямата котка.

— Гуен — прошепна той.

— Дали ще се оправи? — с тих, трепещ глас попита Белвар.

Дризт поклати глава. В действителност, не знаеше много за пантерата, освен това, което тя сама му бе показала. И преди я бе виждал ранена, но никога толкова сериозно. Сега можеше само да се надява, че магическите й качества ще й помогнат да се възстанови напълно.

— Върни се у дома — каза Дризт. — Почини си и се оправяй, приятелко моя. Ще се видим след няколко дни.

— Дали не бихме могли да й помогнем още сега? — попита Белвар.

Елфът знаеше, че няма какво да сторят.

— Гуенивар ще се възстанови. Трябва да си почине — обясни той, след като котката изчезна в мъглата. — Не можем да направим нищо за нея. Тя е от друго измерение. Когато е тук, в нашия свят, всяка минута отнема от силите й.

Пантерата си отиде и на земята остана само фигурката. Дризт я вдигна и дълго я разглежда, преди да посмее да я прибере в джоба си.

* * *

Двата меча направиха завивките на пух и прах, удряха и късаха, докато накрая одеялото заприлича на дрипав парцал. Закнафейн се загледа в сребърните монети на пода. Измамата бе прекалено очебийна, но лагерът и мисълта, че Дризт може да се върне там, бяха задържали зомбито няколко дни.

Дризт До’Урден си беше отишъл. Костваше му много да обяви новината, че елфът е напуснал района на Блингденстоун. Неживото създание спря и се замисли над новата информация. Необходимостта от размислите, от проникването в разума на Закнафейн, това по-високо ниво, подчинено не само на инстинктите, несъмнено поставяше мъртвото създание в конфликт с неговия дух, хванат в капан в собственото му тяло.

* * *

В преддверието на големия параклис матрона Малис До’Урден усети колебанието на своето творение. При Зин-Карла контролът, който трябваше да се упражни върху зомбито беше задължение единствено на матроната — майка, дарена със заклинанието от Кралицата на Паяците. Малис трябваше да се труди здраво, за да изпълни поставената й задача. Трябваше непрекъснато да пее молитви и да прави заклинания, за да прониква в съзнанието на мъртвеца и да блокира емоциите и мислите на Закнафейн До’Урден.

* * *

Неживото създание залитна, когато усети намесата на чужда воля — тази на матрона Малис — но не се възпротиви. Само след секунда то вече оглеждаше малката пещера, оборудвана като лагер от Дризт и някакво друго същество — най-вероятно лукав гном. Бяха си тръгнали — може би преди няколко седмици — и без съмнение бяха бързали да се отдалечат от Блингденстоун.

— Както и от Мензоберанзан — предположи неживият.

Закнафейн напусна малката пещера и излезе в главния тунел. Той подуши въздуха в едната посока — на изток към Мензоберанзан, после се обърна на другата, коленичи и подуши отново. Заклинанията за определяне на местоположението, с които Малис бе надарила творението си, не можеха да покрият такива огромни разстояния, но мигновените усещания, които получи то, потвърдиха подозренията му. Дризт беше тръгнал на запад.

Зомбито продължи надолу по тунела. В походката му нямаше и следа от накуцване, сякаш копието на гоблина никога не го бе ранявало, а то би могло да осакати всяко живо същество. Намираше се на седмица път от Дризт, може би на две, но и това никак не притесняваше неживия. Жертвата му трябваше да спи, да се храни и да си почива. Тя беше от плът и кръв, притежаваше слабостите на всеки смъртен.

* * *

— Какво е това същество? — прошепна на Белвар — Дризт, докато наблюдаваха странното двукрако създание, което пълнеше съдовете си с вода от бързия поток. Целият район наоколо беше осветен в магическа светлина, но тя не пречеше на двамата приятели. Те се чувстваха в безопасност, скрити в сянката на едни скали на няколко метра от изправената, загърната в мантия фигура.

— Човек — отвърна Белвар. — Човек от Повърхността.

— Какво ли прави тук, толкова далече от дома си? — попита Дризт. — Изглежда привикнал към това, което го заобикаля. Не мога да повярвам, че един обитател на Повърхността може да оцелее тук в земите на Подземния мрак. В Академията винаги са ни учили друго.

— Вероятно е магьосник — предположи Белвар. — Това обяснява и светлината в този район. Тя, от своя страна, обяснява неговото присъствие тук.

Дризт изгледа с любопитство възрастния свиърфнебъл.

— Магьосниците са странни същества — продължи гномът, въпреки че това бе очевидно. — Особено магьосниците от расата на хората, поне така съм чувал. Магьосниците на мрачните елфи се борят за власт. Магьосниците свиърфнебли се трудят, за да опознаят свойствата на камъка, но магьосниците от расата на хората… — Белвар замълча и продължи с презрителен тон: — Магга каммара, мрачни елфе, тези магьосници са по-различни от всички други взети заедно!

— А защо практикуват изкуството на магията? — попита Дризт.

Гномът поклати глава.

— Не вярвам, че и мъдреците знаят отговора на този въпрос — искрено отвърна той. — Странна и опасна, непредсказуема раса са хората. Най-добре е да стоиш по-настрана от тях.

— Срещал ли си такива?

— Да, няколко — Белвар Дисенгалп потрепери така, сякаш споменът не бе от най-приятните. — Търговци от Повърхността. Грозни, арогантни същества, държат се така, сякаш целият свят им принадлежи.

Без да иска гномът бе повишил глас — загърнатата в мантия фигура до потока надигна глава и погледна към двамата приятели.

— Излизайте, малки гризачи — извика той на някакъв неразбираем език. Магьосникът повтори думите си на друг език, после на езика на мрачните елфи, на още два непознати езика и накрая на езика на свиърфнеблите. Така продължи доста време и двамата приятели се спогледаха учудени.

— Явно е добре образован — прошепна Дризт.

— Сигурно са били плъхове — промърмори на себе си човекът. После се огледа наоколо, чудейки се как да накара шумолящите животинки да изскочат от скривалището си — можеха да се окажат добра храна.

— Да разберем дали е приятелски настроен или е враг — прошепна Дризт и понечи да излезе от укритието. Белвар го спря, изгледа го озадачено, но после се замисли и реши да послуша собствените си инстинкти. Гномът сви рамене и пусна своя приятел.

— Привет страннико — каза елфът на родния си език и излезе от скривалището си.

Човекът го зяпна с широко отворени, уплашени очи и потърка бялата си рошава брада.

— Ти нее сии никакъв плъх — изкрещя той на неправилен, но разбираем елфически език.

— Не — промълви Дризт, после погледна към гнома, който тъкмо излизаше иззад скалите.

— Крадци! — изкрещя човекът. — Идвате да откраднете мой дом, нали?

— Не — повтори елфът.

— Тръгв’ити си! — крещеше странното същество и размахваше ръце, сякаш пъдеше добитъка си. — Адий! Върви ти, бързо и веднага!

Двамата приятели се спогледаха учудени.

— Не — потрети Дризт.

— Това си е мой дом, глупав мрачен елфски! — изруга човекът. — Да съм викал вас тук? Да съм пращал писмо с покана да ми дойдете гости? Или може би ти и твой странен малък приятел решили, че вас дълг да ме приветствате с добре дошъл?

— Внимавай, мрачни елфе — прошепна Белвар, докато човекът продължаваше да се ядосва. — Магьосник е, убеден съм, при това доста подозрителен дори и за човек.

— Или може би двама мрачен елф и гном страхува се от мен? — заговори странникът сякаш повече на себе си, отколкото на двамата новодошли. — Да, разбира се. Те знаят, че аз — Бристър Фендълстик — съм решил да завзема тунелите на Подземния мрак и са обединили силите си, за да ми попречат! Да, да, точно така, колко са жалки!

— И преди съм се бил с магьосници — прошепна на Белвар Дризт. — Да се надяваме, че ще успокоим този, преди да ни е нападнал. Каквото и да става, нямам желание да се връщам там, откъдето дойдохме.

Възрастният свиърфнебъл кимна мрачно в съгласие и елфът отново се обърна към човека.

— Пък може и да го убедя да ни пусне — прошепна Дризт.

Магьосникът затрепери така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Прекрасно! — изпищя той. — Стоите тук тогава!

Мрачният елф осъзна, че човекът е останал с погрешни впечатления и направи крачка напред. Искаше да се приближи, преди двукракото създание да е пуснало мълниите си.

Но магьосникът знаеше как да оцелява в земите на Подземния мрак; беше взел мерки за защита много преди да се появят тези две същества. Бристър размаха ръце и промълви една-единствена неразбираема дума. Пръстенът на ръката му силно заблестя и от него излезе огромно огнено кълбо, което застана във въздуха между човека и неканените същества.

— Добър дошли в мой дом, тогава! Поиграйте си с това! — изкрещя победоносно магьосникът, щракна с пръсти и изчезна.

Дризт и Белвар усетиха как огненото кълбо започва да се насища с експлозивна енергия.

— Бягай! — изкрещя възрастният свиърфнебъл и хукна да бяга. В Блингденстоун голяма част от магиите бяха просто илюзии, предназначени за заблуда и самозащита. Но в Мензоберанзан, където Дризт бе обучаван в изкуството на магията, заклинанията бяха предназначени главно за нападение. Мрачният елф знаеше каква магия бе направил магьосникът; знаеше, че бягството няма да ги спаси в тези тесни и ниски коридори.

— Не! — изкрещя Дризт, сграбчи Белвар за кожената куртка, дръпна го назад и го обърна към искрящото огнено кълбо. Гномът знаеше, че може да се довери на своя приятел и се затича след него. Веднага щом откъсна очи от пламналата сфера във въздуха, възрастният свиърфнебъл се досети какво бе намислил мрачният елф. Дризт се бе втурнал към потока.

Двамата приятели скочиха във водата и се удариха в камъните на дъното, в мига, в който кълбовидната мълния избухна.

Минута по-късно те се изправиха в изпаряващата се вода, а от задната част на дрехите им се виеха тънки струйки дим. Изворчето се бе оказало доста плитко и двамата не бяха успели да се потопят целите. Те кашляха и се опитваха да си поемат дъх — пламъците бяха погълнали голяма част от кислорода в пещерата, а топлината, която се отделяше от нагретите скали ги заливаше на талази.

— Човеци — мрачно промърмори Белвар, измъкна се от водата и силно се разтърси. Дризт излезе след него, не се удържа и започна да се смее, ала на лукавия гном никак не му беше до шеги.

— Магьосникът може да е наоколо — припомни на мрачния елф той.

Развеселеният До’Урден изведнъж се сниши на пода и нервно се заоглежда.

Двамата спътници веднага побързаха да се отдалечат от мястото.

* * *

Няколко дни по-късно приятелите погледнаха от една висока скала и пред тях се разкри просторна пещера, в средата на която се намираше голямо подземно езеро.

— Най-сетне — дом! — извика Белвар Дисенгалп.

Зад тях имаше друга пещера, която представляваше сбор от три отделни ниши с един малък отвор, който можеше лесно да се охранява.

Дризт се покатери десет стъпки по-нагоре, до най-високата скала, и застана до своя приятел свиърфнебъл.

— Възможно е — съгласи се колебливо елфът. — Макар че оставихме магьосника само на няколко дни път от тук…

— Забрави за човека — изръмжа Белвар и погледна към дупката от изгорено в любимата си куртка.

— Пък и не ми е много приятно, когато знам, че на прага на дома ми ме очаква такова огромно езеро — продължи Дризт.

— Пълно е с риба — възрази упоритият свиърфнебъл. — И с мъхове и водорасли, който ще ни засищат. А и водата изглежда чиста!

— Но такъв оазис ще привлича неканените гости като магнит — заяви Дризт. — Опасявам се, че тук няма да намерим спокойствие.

Гномът плъзна погледа си надолу по гладката скала до самия под на пещерата.

— Нямаме никакъв проблем — каза той и намигна. — По-големите същества никога няма да стигнат дотук, а по-малките… Ами, виждал съм те как боравиш с ятаганите си, а ти, от своя страна, знаеш с каква мощ разполагам в ръцете си. Не мога да се тревожа за по-дребните неприятели!

Дризт хареса увереността на приятеля си и трябваше да се съгласи, че досега не бяха открили по-подходящо място, където да се установят. Из пустошта на Подземния мрак рядко можеше да се намери вода, особено чиста и годна за пиене. Езерото беше ценно, а и около него имаше такава растителност, че никога нямаше да им се наложи да си търсят храна.

Дризт тъкмо се канеше да се съгласи, когато долу на брега нещо се размърда и привлече погледите на двамата приятели.

— Раци! — извика развълнуваният свиърфнебъл. Реакцията му определено се различаваше от тази на мрачния елф. — Магга каммара, мрачни елфе! Раци! По-вкусна храна и да искаш не можеш да намериш!

И наистина, излязлото от езерото същество беше рак. Огромно, дванайсетфутово чудовище с щипки, които с лекота можеха да прережат на две тялото на всяко същество, което се изпречеше на пътя им.

Дризт хвърли скептичен поглед към Белвар:

— И ти наричаш това храна? — попита той.

Белвар се ухили толкова широко, че носът му се сбърчи съвсем, и удари митрилните си ръце една в друга.

Тази нощ те ядоха рачешко — както и на следващия ден, както и на по-следващите два — и Дризт скоро бе почти готов да се съгласи, че пещерата с трите ниши до подземното езеро можеше да се окаже чудесен дом.

* * *

Зомбито спря, за да огледа искрящото в червено поле. Ако беше жив, Закнафейн До’Урден щеше да избегне този терен, съзнаващ опасностите, криещи се в странно осветените пещери и луминесцентните мъхове. Но за неживия имаше значение само следата — Дризт беше минал оттук.

Чудовището се втурна напред, без да обръща внимание на облаците отровни спори, които мъховете бълваха при всяка негова крачка. Това бяха задушаващи спори, които изпълваха дробовете на невнимателните и злощастни създания, дръзнали да минат оттук, ала Закнафейн…

Закнафейн не дишаше.

Миг по-късно земята се затресе — кореноровката се приближаваше, за да защити територията си. Усетил опасността, неживият се претърколи напред, следвайки инстинктите на онова същество, което някога, в миналото си, бе представлявал. Гъсеницата се появи в полето с червените мъхове, но не забеляза никого. Накрая реши, че все пак няма да е зле да навлезе по-навътре и да си похапне от вкусните баручии.

Когато кореноровката достигна центъра на пещерата, неживият развали заклинанието си за левитация и се приземи право върху гърба на съществото. Той притисна гъсеницата между краката си, тя се замята и заблъска в стените на пещерата, но Закнафейн успя да запази равновесие. Кожата на злощастната кореноровка беше здрава и достатъчно дебела за повечето оръжия, но не и за най-добрите, не и за остриетата на неживия.

* * *

— Какво беше това? — попита един ден Белвар и спря работата си по вратата, която щеше да блокира отвора на пещерата им. Долу при езерото, Дризт също беше дочул нещо, защото хвърли съда, в който носеше вода, и извади и двата си ятагана. Елфът вдигна ръка, за да предупреди възрастния свиърфнебъл да запази тишина, после безшумно се изкачи нагоре по скалите, за да си каже няколко думи с него.

Звукът, ужасният тракащ звук се чу отново.

— Знаеш какво е това нали, мрачни елфе? — попита меко гномът.

Дризт кимна.

— Клюнести изчадия — отвърна той. — Имат най-добрия слух от всички същества, обитаващи Подземния мрак.

Мрачният елф реши да не споделя спомените от единствения си сблъсък с тези чудовища.

Беше се случило по време на един от тренировъчните патрули. Дризт предвождаше своя клас от Академията през лъкатушните тунели отвъд Мензоберанзан. Патрулът се бе натъкнал на група гигантски двукраки същества, чиито човки и нокти бяха огромни, а костните им брони — по-твърди и от най-здравите метални доспехи.

Благодарение на Дризт отрядът на мрачните елфи бе спечелил битката, но смелият До’Урден и до сега продължаваше да вярва, че всичко е било постановка, нагласена от учителите в Академията. Вярваше, че малкият мрачен елф, убит от чудовищата, беше пожертван само за да се придаде достоверност на ситуацията.

— Да ги открием — промълви Дризт. Белвар спря и го погледна. Лилавите очи на елфа блестяха зловещо.

— Клюнестите изчадия са опасни — продължи той, забелязал колебанието на гнома, — не можем да ги оставим просто да се скитат наоколо.

Воден от тракащите звуци, Дризт откри с лекота местоположението на чудовищата. Внимателно и съвсем безшумно, следван плътно от Белвар, елфът подбираше пътя им в тунелите.

Свиха в последния коридор. В един по-широк участък на тунела стоеше едно от изчадията и с все сила забиваше огромните си нокти в стената, сякаш миньор-свиърфнебъл копаеше с кирката си.

Дризт дръпна Белвар назад и го увери, че сам ще убие чудовището по-лесно. Трябваше само да се прокрадне зад него без то да го забележи. Гномът се съгласи, но запази позицията си. Щеше да се притече на помощ на елфа веднага щом се наложеше.

Захласнато в играта си, клюнестото изчадие нито чу, нито видя приближаващия се мрачен елф. Дризт застана точно зад гърба на чудовището и затърси най-лесния и бърз начин да го унищожи. Видя само една мъничка пролука в костната му черупка — процеп между гръдната броня на създанието и широкия му врат. Но да го промуши там с ятагана си можеше да се окаже трудно — клюнестото изчадие беше високо почти десет фута.

Но ловецът намери решение. Той се нахвърли върху чудовището, блъсна го в коленете с цялата си сила и заби ятаганите си между краката му.

Създанието загуби равновесие и започна да пада. Бърз като див звяр, Дризт се претърколи настрана, скочи върху падналото на земята чудовище и издигна и двата си ятагана над процепа в бронята му. Можеше да го убие веднага, можеше да забие остриетата, но мрачният елф видя нещо… може би ужас… в погледа на клюнестото изчадие и това му попречи. Той освободи съзнанието си от контрола на ловеца, успя да овладее ръцете си и се поколеба. Този кратък миг му бе достатъчен. За най-голяма изненада на Дризт от човката на чудовището на чист и правилен елфически език се отрониха думите:

— Моля те, не… ме… убивай…