Р. А. Салваторе
Изгнание (20)

19
Главоболия

Близо сто и двайсет илитида живееха в каменния замък и в покрайнините му в тясната и дълга пещера, и всички те почувстваха едно и също тъпо главоболие, в мига, в който Гуенивар се гмурна в централния мозък на обществото им.

Пантерата се вряза в беззащитната аморфна маса и започна да проправя път — с огромните си нокти разкъсваше и дереше веществото, което веднага се покриваше със съсирена кръв. Централният мозък предаваше на слугите си чувство на абсолютен ужас, за да ги повика. Разбрало, че помощта няма да пристигне скоро, божеството смени тактиката си и започна да влияе на мислите на пантерата.

Ала вродената жестокост на Гуенивар не позволи подобна психоатака. Пантерата копаеше бясно, потънала сред шуртящата слуз.

Крещейки от гняв, Дризт тичаше като обезумял по пътеката и се опитваше по някакъв начин да се добере до неканената пантера. Мрачният елф усещаше страданието на любимия си господар и се замоли някой, който и да е, да направи нещо, за да му помогне. Другите роби скачаха и плачеха, крадците на мисли се щураха объркани наоколо, но Гуенивар вече бе в центъра на огромната ганглиева маса и оръжията на илитидите не можеха да я засегнат.

След малко Дризт спря да скача и да крещи. Той се запита кой е и къде се намира, и каква, в името на Деветте бездни, бе тази отвратителна буца пред очите му. Огледа се наоколо и видя същото объркано изражение в очите на няколко джуджета, един мрачен елф, два гоблина и едно високо, обезобразено страшилище. Илитидите все още се лутаха наоколо — търсеха удобен ъгъл, от който да нападнат най-голямата заплаха — пантерата, и не обърнаха внимание на обърканите роби. Изведнъж Гуенивар се показа иззад гънките на мозъка. В един момент пантерата се покачи върху една от тях, в следващия отново се гмурна сред слузта и съсирената кръв. Няколко илитида изстреляха вълните си от мисловна енергия към целта, но вече беше прекалено късно — котката бе толкова бърза, че фуниите от мисловна енергия не можеха да я застигнат, но погледът на Дризт успя да я зърне, макар и за частица от секундата.

— Гуенивар! — извика елфът и множество спомени и мисли нахлуха в съзнанието му. Последното, което си спомняше, бе как се издига нагоре сред сталактитите в някакъв разрушен коридор и не е сам — сред каменните образувания се криеха някакви зловещи фигури.

Наблизо премина един илитид, но той беше твърде погълнат от случващото се с мозъка, за да забележи, че елфът вече не е роб. Дризт нямаше други оръжия, освен тялото си, но гневът му бе толкова силен, че това дори не го притесни. Той скочи във въздуха зад нищо неподозиращото чудовище и кракът му се вряза в октоподската глава на илитида. Крадецът на мисли се строполи сред жилавите гънки на мозъка и се претърколи няколко пъти, преди да спре окончателно.

Всички роби в стаята осъзнаха, че са свободни. Дуергарите веднага се скупчиха заедно, пометоха два илитида, започнаха да ги налагат с юмруци и да ги тъпчат яростно с тежките си ботуши.

— Фиуу! — дочу се отстрани.

Дризт се обърна и видя как другият мрачен елф се олюля, зашеметен от атаката. Един крадец на мисли се спусна към клетото създание и го сграбчи в здрава хватка. Четири пипала се плъзнаха по лицето на обречения мрачен елф, впиха се в кожата му и задълбаха към мозъка му.

Дризт се втурна да помогне на сънародника си, но втори илитид застана на пътя му и се прицели. Мрачният елф се хвърли встрани, когато прозвуча нова атака. Фиуу! Той хукна да бяга в отчаяно желание да увеличи разстоянието между себе си и илитида, ала нов писък на елфа го накара да спре за момент и да погледне през рамо.

Гротескни, изпъкнали черти прорязваха лицето на сънародника му — гледка, изпълнена с повече страдание, отколкото Дризт някога бе виждал. Главата на илитида се тресеше, а пипалата му, дълбоко впити под кожата на елфа, изсмукваха мозъка му, пулсираха и се издуваха. Обреченото създание изкрещя за последен път и се отпусна безжизнено в хватката на илитида, а чудовището довърши ужасяващото си пиршество.

Обезобразеното страшилище несъзнателно спаси Дризт от подобна участ. Високото седем фута същество притича между Дризт и преследващия го крадец на мисли точно в мига, в който илитидът отново атакува. Вълната от ментална енергия зашемети страшилището само за момент, но и той беше достатъчен на илитида да се приближи. Крадецът на мисли посегна, за да сграбчи беззащитната си, както мислеше, жертва, но страшилището замахна с огромната си ръка и запрати преследвача върху камъка.

Още илитиди се спуснаха към балконите, издадени над кръглата стая. Дризт не знаеше къде са приятелите му, нито как би могъл да се измъкне, ала изведнъж забеляза една врата до пътеката и тя изглеждаше като единственото му спасение. Мрачният елф се спусна към нея и тъкмо да я достигне, когато вратата се отвори с трясък.

Дризт налетя на причакващия го илитид.

* * *

Ако вътре в каменния замък цареше врява и безпорядък, то извън него бе настанал истински хаос. Вече нямаше роби, които да нападат Закнафейн. Нараняването на централния мозък ги бе освободило от влиянието на крадците на мисли и сега гоблините, сивите джуджета и всички останали бяха загрижени единствено за собственото си бягство. Онези, които бяха най-близо до изходите на пещерата бързо излязоха, другите се щураха насам-натам, опитвайки се да избегнат непрекъснатите атаки на илитидите.

Без дори да се замисли, Закнафейн замахна с меча си и повали затичалия се към него пищящ гоблин. После се насочи към съществото, преследващо дребното създание, премина през поредната вълна от зашеметяваща енергия и посече крадеца на мисли.

В каменния замък Дризт напълно възвърна самоличността си; заклинанията, с които бе надарен Неживият, веднага разпознаха характерните мисли и взеха на прицел единствената си цел — мрачния елф, син на До’Урден.

Открил отново жертвата си, Закнафейн изрева яростно и се запъти право към замъка, оставяйки след себе си множество мъртви и ранени илитиди и осъзнаващи се роби.

* * *

Друг рот измуча от изненада, когато се понесе във въздуха. Накуцващи, три от говедата се разхождаха от другата страна на пропастта, а четвъртото сподели съдбата на сивото джудже и полетя към дъното на дълбоката бездна. Този път, обаче, Трак се бе прицелил точно; малкото говедо се удари в лоста и го бутна в активираща позиция.

Вълшебният мост незабавно се спусна и веднага щом достигна твърда земя се закова на нея, точно пред краката на Трак. Клюнестото изчадие грабна още едно сиво джудже, просто така, за късмет, и хукна напред.

Беше стигнало почти до средата на моста, когато се появи първият крадец на мисли, бързащ да стигне до ръчката. Трак знаеше, че няма да може да премине от другата страна преди илитида да е събрал вълшебното съоръжение.

Оставаше му само едно.

Без да съзнава нищо от случващото се, дуергарът се издигна високо над главата на клюнестото изчадие. Без да спира, Трак изчака илитидът да се приближи достатъчно и изстреля джуджето. Крадецът на мисли протегна четирипръстата си ръка към лоста, когато живият снаряд се блъсна в гърдите му и го събори на земята.

Трак хукна да се спасява. Илитидът се свести и бутна лоста напред. Мостът започна да се прибира към стената, разкривайки дълбоката пропаст.

Съоръжението от метал и камък изчезна под краката на клюнестото изчадие и то се видя принудено да скочи напред. Трак полетя, ала не се приземи на твърда почва — удари се в ръба на скалата, но въпреки това успя да се задържи. После бавно започна да се набира на лакти и леко се изтласка нагоре.

Илитидът дръпна ръчката и мостът отново се активира, като едва не избута Трак в бездната. Клюнестото изчадие, обаче, се бе поместило леко встрани, а и се държеше с всички сили за скалата — профучалият край него мост не можа да го събори, само закачи костната му броня.

Крадецът на мисли изруга и отново бутна лоста, после се втурна към него. Отмалял и ранен, Трак още не беше помръднал, когато илитидът го достигна. Върху злощастния печ се посипаха вълни от зашеметяваща мисловна енергия. Главата му клюмна и той се плъзна няколко сантиметра надолу, но ноктите му отново намериха опора.

Крадецът на мисли заплати скъпо за лакомията си. Вместо просто да атакува и да изрита Трак в пропастта, той реши да се нахрани набързо с мозъка на беззащитното клюнесто изчадие. Коленичил пред него, илитидът обви нетърпеливо с четирите си пипала черупката на лицето му, търсейки процеп.

Раздвоеното съзнание на Трак му бе помогнало да устои на поразяващата ментална енергия в тунелите и сега вълните отново имаха същия минимален ефект. Когато октоподската глава на илитида се появи пред очите му, Трак се съвзе.

Той клъвна силно, откъсна две от търсещите пипала и с отчаян замах впи нокти в коляното на илитида. Костите изпращяха и се натрошиха под мощната хватка на клюнестото изчадие. Илитидът изрева от болка, както телепатично, така и със слабия си нечовешки глас.

След секунда викът му заглъхна, докато пропадаше надолу в дълбоката пропаст. Магията за левитация щеше да спаси падащия илитид, но подобно заклинание изискваше голяма концентрация, а болката от раздраното лице и строшеното коляно бяха забавили реакциите му. Илитидът се сети за магията, точно когато един сталагмит прониза гръбначния му стълб.

* * *

Ръката — чук се стовари върху капака на друга каменна ракла.

— Проклятие! — изруга Белвар, като видя, че и в този сандък имаше само дрехи на илитиди.

Възрастният свиърфнебъл бе убеден, че екипировката му е наблизо, но повече от половината стаи на бившия му господар бяха разрушени, а и от търсенето нямаше никакъв резултат. Белвар се върна в главната стая и огледа около каменните столове. Между два от тях той забеляза фигурката на пантерата. Прибра я в кесийката си, после съвсем съзнателно заби своята ръка — чук в главата на седналия в стола илитид — онзи, който бе останал като изгнаник в Звездната равнина. Чувстваше се объркан от това, че е забравил жив този крадец на мисли. Белвар повдигна тялото, захвърли го и то се строполи на пода.

— Магга каммара — промърмори свиърфнебълът, когато огледа стола и видя очертанията на малка вратичка, там, където бе седяло съществото. Белвар винаги предпочиташе да действа практично, а не с финес — разтроши вратата със своята ръка — чук и съзря приятната гледка на така познатите си вързопи. Гномът сви рамене и следвайки пътя на логиката отмести със замах и обезглавения от Гуенивар илитид. Безглавото чудовище падна настрани и разкри друга малка врата.

— Елфът ще има нужда от това — отбеляза Белвар, когато разчисти парчетата камък и вдигна колана, на който в двете ножници висяха ятаганите на Дризт. Гномът побърза да излезе през вратата, ала точно на изхода се сблъска с един илитид.

По-точно, омагьосаната му ръка — чук се сблъска в гърдите на илитида. Чудовището залитна назад, прекатури се в металния парапет на балкона и полетя надолу.

Белвар побягна и сви в първия коридор — нямаше време да проверява дали илитидът случайно не се е задържал някъде, нямаше време да се занимава с всеки изпречил се на пътя му крадец на мисли.

Вече можеше да чуе суматохата долу, менталните атаки и писъците, а също и непрекъснатия рев на пантерата, който звучеше като музика в ушите на възрастния свиърфнебъл.

* * *

Илитидът бе стегнал Дризт в необичайно мощна хватка — елфът можеше само да се извива и да мята глава, за да забави действията на пипалата. Едно от тях успя да се захване, после още едно, и бавно започнаха да се впиват в абаносовата кожа на Дризт. Злощастният елф не бе наясно с анатомията на крадците на мисли, но знаеше, че те са двукраки същества и това го наведе на една мисъл.

Изви се леко на една страна, така че да не е с лице към ужасяващото същество и заби коляно в слабините му. По разхлабената хватка на илитида и по разширените му млечнобели очи, Дризт разбра, че предположението му е било правилно и още два пъти заби коляното си в слабините на крадеца на мисли.

Елфът напрегна всичките си сили, за да се освободи от хватката на илитида, ала не успя. Пипалата упорито продължаваха разходката си по лицето му, промъквайки се към мозъка. Експлозии от изгаряща болка пронизаха съществото на Дризт и той едва не припадна. Главата му клюмна безжизнено върху гърдите, но ловецът не се предаде.

Когато Дризт вдигна лилавите си очи нагоре, в тях горяха пламъци, спускащи се като проклятие върху илитида. Ловецът сграбчи пипалата на чудовището и бясно ги изтръгна, дърпайки ги право надолу, за да наведе главата му.

Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия, но ъгълът не беше точен и не успя да попречи на ловеца. С едната си ръка Дризт държеше пипалата, с другата яростно нанасяше удар след удар по меката глава на чудовището със силата на митрилен чук.

Огромни синини покриха месестата кожа на илитида, едното му око подпухна и се затвори. Обезумелият илитид се бореше отчаяно — тресеше се, размахваше ръце, но ловецът сякаш не забелязваше нищо. Той продължаваше да удря главата на съществото, накрая го запрати на каменния под. Дризт изтръгна китката си от хватката на едно пипало, после продължи да го налага с юмруци, докато очите на илитида се затвориха завинаги.

Звук от метал накара елфът да се озърне. На пода, едва на няколко крачки от него, лежеше нещо познато, за което Дризт отдавна копнееше.

* * *

Доволен, че ятаганите са паднали близо до приятеля му, Белвар се устреми надолу по каменната стълба към най-близкия илитид. Чудовището се обърна и атакува. Белвар отвърна с рев — толкова яростен, че отчасти блокира зашеметяващия ефект — и се хвърли напред, посрещайки вълните ментална енергия. Макар и замаян от това нападение, гномът се блъсна в илитида и двамата се затъркаляха надолу по стълбата. Пометоха със себе си и едно друго чудовище, бързащо да се притече на помощ на сънародника си. Почти загубил почва под краката си, Белвар усещаше само едно: в плетеницата от ръце и крака нямаше такива на приятели. Митрилните ръце на гнома сечаха и удряха; накрая той успя да излезе от борбата и някак да се покатери на втория балкон, в търсене на друга стълба.

Буйният свиърфнебъл изчезна много преди двамата ранени илитида да са се съвзели достатъчно, за да го спрат.

Спускайки се към следващото ниво, гномът пресрещна изненадващо друг илитид и размаза месестата му глава в стената. Още дузина крадци на мисли се лутаха по целия балкон — охраняваха двете стълбища, водещи към най-долното помещение на кулата.

Белвар реши да заобиколи пазачите — подскочи първо към ръба на металните перила, после се спусна петнайсет фута надолу, към пода на последното ниво.

* * *

Когато посегна към оръжията си, към Дризт се изстреляха вълни от зашеметяваща ментална енергия. Съзнанието на ловеца, обаче, беше твърде примитивно за тази така сложна форма на мисловна атака, и мрачният елф успя да й устои. С едно светкавично движение Дризт измъкна един ятаган от ножницата си, завъртя се и замахна. Острието се спусна надолу и разцепи меката глава на крадеца на мисли.

Ловецът знаеше, че чудовището е вече мъртво, но извади ятагана си и отново, без особена причина, го заби в полуразрязаната глава на падащия илитид.

С двата ятагана в ръце, елфът хукна напред. От едното му острие капеше кръв, а другото копнееше да се потопи в още. Може би Дризт, или поне онази част от мрачния елф, която все още беше Дризт До’Урден, трябваше да потърси някакъв изход от тази стая, но ловецът жадуваше за още кръв. Той искаше да си отмъсти на мозъка, който го бе поробил.

Един вик спаси елфът, извади го от криволичещите дълбини на слепия, инстинктивен гняв:

— Дризт! — изкрещя Белвар и закуцука към приятеля си. — Помогни ми, мрачни елфе! Изкълчих си глезена при падането!

В този момент всякаква мисъл за отмъщение изчезна от съзнанието на Дризт До’Урден и той се спусна към приятеля си.

Ръка за ръка, двамата излязоха от кръглата стая. Малко по-късно Гуенивар, цялата хлъзгава и покрита със слуз и съсирена кръв, изскочи от централния мозък и се присъедини към тях.

— Изведи ни оттук — Дризт помоли пантерата и тя с охота поведе другарите си.

Тримата се заспускаха по криволичещите, грубо издълбани каменни коридори.

— Не са ги правили свиърфнебли — бързо отбеляза Белвар и смигна на приятеля си.

— Нима? Точно те са ги правили — остроумно отвърна Дризт и също намигна. — Е, под влиянието на крадците на мисли, разбира се — побърза да добави той.

— В никакъв случай! — отрече Белвар. — Това не може да е работа на един свиърфнебъл, дори и да е с размътен мозък! — въпреки че беше опасно, гномът не издържа, засмя се гърлено и със смеха си зарази и Дризт.

Навсякъде, където минеха, от всички странични коридори, долитаха звуци от борба. Изострените сетива на Гуенивар ги водеха по най-сигурния път, макар че пантерата не знаеше къде се намира изходът от замъка. И все пак, каквото и да ги очакваше занапред беше по-добро от кошмарите, които оставяха зад гърба си.

Малко след като Гуенивар пресече един кръстопът и тръгна напред, един залутан крадец на мисли изскочи на пътя им. Съществото се бе разминало с пантерата, и съзря само двамата подкрепящи се приятели. Дризт остави гнома и се спусна през глава срещу противника си, в очакване на атаките му.

Но когато не се случи нищо, елфът се изправи на крака, погледна към илитида и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Крадецът на мисли лежеше проснат по очи върху камъка, а на гърба му удобно се бе настанила Гуенивар.

Дризт се приближи до пантерата, която съвсем небрежно довърши злокобното си начинание и Белвар скоро се присъедини към тях.

— Гняв, мрачни елфе — отбеляза свиърфнебълът.

Дризт го погледна с любопитство.

— Мисля, че гневът отблъсква техните атаки — обясни Белвар. — Един от тях ме нападна горе на стълбите, но аз бях толкова ядосан, че дори не го забелязах. Може би се лъжа, но…

— Не — прекъсна го елфът, припомнил си колко малко бе засегнат самият той, макар че не беше далеч от илитида, когато бе посегнал да си вземе ятаганите. Тогава беше обсебен от другата си същност, от онази тъмна, маниакална негова страна, от която така отчаяно се опитваше да избяга — менталната атака на илитида изобщо не бе засегнала ловеца. — Въобще не се лъжеш — увери приятеля си Дризт. — Гневът може да ги победи или поне да забави ефекта на атаките им.

— Тогава, да се разгневим! — изръмжа Белвар и даде знак на Гуенивар да тръгва.

Дризт отново подхвана приятеля си под рамото и кимна в съгласие с предложението му. Мрачният елф обаче осъзнаваше, че слепият гняв, за който говореше Белвар, не можеше да се предизвика умишлено. Инстинктивният страх и яростта може би сразяваха илитидите, но от собствения си опит с раздвоената си същност Дризт знаеше, че тези емоции се пораждат единствено от отчаяние и паника.

Тримата приятели минаха през още няколко коридора, през една огромна празна стая и накрая се спуснаха по един тунел. Куцащият гном забавяше придвижването им и те скоро дочуха тежки стъпки, приближаващи се отзад.

— Стъпва тежко за илитид — отбеляза Дризт и хвърли поглед през рамо.

— Роби — заключи Белвар.

Фиуу! Ментална атака прозвуча зад тях. Фиуу! Фиуу! Звуците ги достигнаха, последвани от няколко тупвания и стенания.

— Отново роби — мрачно промълви Дризт.

Отново се чуха стъпки, но този път сякаш малко по-леки и провлачени.

— По-бързо! — изкрещя Дризт и Белвар не се нуждаеше от втора покана.

Те побягнаха напред, благодарни за всеки завой и разклонение в коридора — опасяваха се, че илитидите ги следват плътно, едва на няколко крачки.

Тримата приятели се озоваха в обширна зала с висок таван. Видяха няколко възможни изхода, но един от тях, с две железни врати, прикова вниманието им. От портата ги делеше желязна спираловидна стълба, а сравнително ниско над главите им беше построен балкон, на който се мержелееше фигурата на един крадец на мисли.

— Ще ни препречи пътя — каза Белвар.

Стъпките се приближаваха. Гномът погледна с любопитство назад към чакащия илитид, когато съзря широко усмихнатия мрачен елф. Възрастният свиърфнебъл също се усмихна.

С три големи отскока Гуенивар изкачи спираловидната стълба. Илитидът побърза да се изпари от балкона и да се скрие в сенките на съседните коридори. Пантерата не го последва, но остана да бди над Дризт и Белвар.

Двамата приятели й благодариха пътьом, но въодушевлението им се изпари, когато достигнаха железните врати. Дризт ги бутна здраво, ала те не помръднаха.

— Заключени са! — извика той.

— Но не за дълго! — изръмжа Белвар. Магията в митрилните ръце на гнома беше изгубила силата си, но въпреки това той се понесе напред и заблъска по металните врати.

Мрачният елф се приближи отзад, за да пази гърба на приятеля си — всеки момент очакваше илитидите да нахлуят в залата.

— Побързай, Белвар! — помоли го елфът.

Митрилните ръце яростно заработиха по вратите. Постепенно ключалката се разхлаби и портата поддаде съвсем малко.

— Магга каммара, мрачни елфе! — изрева гномът. — Залостени са! От другата страна!

— Проклятие! — изруга Дризт и видя първите крадци на мисли, които навлязоха в залата.

Белвар не се предаваше. Ръката — чук удряше по вратата отново и отново.

Илитидите се опитаха да прекосят стълбата, ала Гуенивар скочи сред тях и събори цялата група.

В този ужасен миг Дризт осъзна, че фигурката от черен оникс не е в него.

Митрилните ръце блъскаха по метала със светкавично темпо, разширявайки все повече пролуката между вратите. Белвар промуши кирката си през дупката и избута нагоре летвата, с която беше залостен входът. Вратите се отвориха широко.

— Бързо, ела! — извика гномът на Дризт. Мрачният елф не помръдна. С кирката си Белвар го закачи под рамото и се опита да го придърпа, ала Дризт се освободи.

— Гуенивар! — изкрещя той.

Фиуу! Зловещият звук се понесе от купчината илитидски тела. Откликът на Гуенивар звучеше по-скоро като вой за помощ, отколкото като рев.

Лилавите очи на Дризт пламнаха с жестока ярост. Мрачният елф направи широка крачка към стълбата, ала гномът се сети за едно по-безопасно решение на проблема.

— Чакай! — извика свиърфнебълът и почувства истинско облекчение, когато Дризт се обърна към него. Белвар откачи кесийката от колана си и му я подхвърли. — Използвай това!

Дризт извади фигурката от черен оникс и я пусна в краката си.

— Върви си, Гуенивар! — извика той. — Върни се у дома!

Двамата приятели не видяха пантерата сред множеството илитиди, но усетиха учудването им миг преди да зърнат издайническата черна мъгла, виеща се около статуетката.

Илитидите се скупчиха заедно и се насочиха към гнома и мрачния елф.

— Затвори другата врата! — изкрещя Белвар. Дризт грабна фигурката и се затича към нея.

Железните порти се затръшнаха и елфът спусна резето на мястото му. Няколко от металните пластини, които го придържаха, се бяха счупили от неистовите удари на гнома, а и самото то беше пукнато, но Дризт успя да го нагласи поне така, че да забави илитидите.

— Другите роби са в капан — отбеляза Дризт.

— Най-вече гоблини и сиви джуджета — отвърна Белвар.

— Ами Трак?

Белвар разпери безпомощно ръце.

— Жал ми е за всички тях — промълви Дризт, искрено ужасен от участта, която ги бе сполетяла. — Нищо на този свят не е толкова ужасно, колкото менталните атаки на крадците на мисли.

— Уви, мрачни елфе — прошепна гномът.

Илитидите заблъскаха по вратите, но Дризт ги затисна с цялата си тежест и се опита ги залости още по-добре.

— Накъде ще тръгнем? — попита зад гърба му гномът.

Дризт се обърна, огледа дългата и тясна пещера и разбра какво тревожеше приятелят му. Виждаха се множество изходи, но всичките бяха преградени от група изплашени роби и илитиди.

Зад тях се чу още едно тежко блъскане и вратите поддадоха с няколко сантиметра.

— Просто тръгвай! — изкрещя Дризт и забута приятеля си.

Двамата се затичаха по една широка пътека, после минаха покрай пролома, избирайки този път, който щеше да ги отдалечи възможно най-много от каменната крепост на илитидите.

— Опасност! От всички страни! — изрева Белвар. — Роби и крадци на мисли!

— Остави ги. Пази се от тях — отвърна Дризт, проправяйки си път с ятаганите.

С дръжката на едното си острие елфът повали един гоблин, озовал се пред очите му; в следващия миг отряза пипалата на един илитид, опитващ се да изсмуче мозъка на пленен дуергар. След малко пред очите на Дризт изскочи друг избягал роб — малко по-голям от сивото джудже.

Мрачният елф се втурна към него, но този път беше свалил ятаганите си.

— Трак! — извика Белвар Дисенгалп.

— Д-д-дъното на пещерата — започна да заеква клюнестото изчадие.

Двамата приятели едва го разбраха — думите му звучаха като неразбираем брътвеж.

— Най-д-д-добрия изход — успя да поясни Трак.

— Води ни — развълнувано извика възрастният свиърфнебъл, възвърнал отново надеждата си. Нищо не можеше да застане на пътя им сега, когато бяха тримата заедно!

Гномът последва гигантското клюнесто изчадие, или гигантския си приятел — нямаше значение кое от двете бе той. След малко дребничкият Белвар забеляза, че Дризт не идваше с тях.

Отначало той си помисли, че мрачният елф е бил повален от ментална атака, но когато се върна назад, видя, че не е познал.

На върха на многото каменни тераси и пътеки, които прекосяваха пещерата на илитидите, стоеше една стройна, слаба фигура и вършееше с мечовете си през скупчените роби и крадци на мисли.

— О, богове! — прошепна Белвар, невярващ на очите си.

Смъртоносните движения на това същество наистина уплашиха лукавия гном, но точните удари и ловките кръстосвания на двата меча съвсем не бяха ужасяващи за Дризт До’Урден, дори напротив, в сърцето на младия мрачен елф звънът им отекваше с лека, забравена носталгия.

Той погледна с празен поглед към Белвар и произнесе името на единствения мрачен войн, способен на тези движения и маневри; единственото име, на което можеше да принадлежи този прекрасен танц на остриетата.

— Закнафейн…