Р. А. Салваторе
Изгнание (4)

3
Змии и мечове

— Колко седмици минаха, Бриса? — попита на езика на жестовете Дайнин. — Откога обикаляме из тези тунели в търсене на този изменник — нашия брат?

Докато изразяваше с ръце мислите си, по лицето на мрачния елф се изписа сарказъм. Без да му отговори, Бриса се намръщи. Интересуваше се от това досадно задължение по-малко и от него. Тя беше върховна жрица на Лот и беше най-голямата дъщеря — положението й в семейството бе високо. Преди никога нямаше да я изпратят на подобна мисия. Но сега, по някаква необяснима причина, СиНафей Хюнет се беше присъединила към дома и беше заела поста на най-голяма дъщеря на До’Урден.

— От пет? — продължи Дайнин. С всяко светкавично движение на тънките му пръсти, гневът му се усилваше все повече. — Шест? Откога, сестро? — настояваше за отговор той. — Колко време измина откакто СиНаф… Ши’неин зае поста до матрона Малис?

Бриса сграбчи змийския си камшик и яростно замахна към своя брат. Разбрал, че е прекалил със саркастичните намеци, Дайнин извади меча си и се наведе, за да отблъсне удара, но жрицата беше по-бърза и с лекота преодоля жалкия опит за париране на брат си. Зъбите на три от шестте змийски глави се забиха право в гърдите и рамото на мрачния елф. По тялото на първия син се разнесе смразяваща болка, която го остави безпомощен и вкочанен. Ръката на Дайнин, която държеше меча, се отпусна и мрачният елф политна напред.

Мощната ръка на Бриса се стрелна и го сграбчи за шията. Върховната жрица изправи припадналия си брат, после огледа всеки един от останалите петима членове на отряда, за да се увери, че никой няма да му се притече на помощ, и го блъсна грубо в стената. Хванала здраво Дайнин за гърлото, тя го притисна с цялата си тежест.

— Един разумен елф би внимавал повече в жестовете си — изръмжа Бриса, въпреки забраната на матрона Малис да не използват друг начин за комуникация, освен тайния език на жестовете, извън границите на Мензоберанзан.

Трябваше да мине доста време преди Дайнин да осъзнае тежкото си положение. Когато действието на отровата отслабна, той разбра, че не може да си поеме дъх. Мечът беше още в ръката му, но не можеше да го използва. Много по-силната от него Бриса продължаваше да го стиска за гърлото и да го държи прикован към стената. Още по-притеснително беше това, че в свободната си ръка тя държеше смъртоносния змийски камшик. За разлика от обикновените камшици, това подло чудовище нямаше нужда от много пространство, за да нанесе своя удар. Змийските глави можеха да се извиват и да хапят от много близко, подчинени на волята на своя господар.

— Матрона Малис няма да се поинтересува от твоята смърт — прошепна злобно в ухото му Бриса. — Синовете й винаги са били проблем за нея!

Дайнин отмести погледа си от затисналата го с тялото си жрица към войниците от отряда.

— Свидетели? — изсмя се Бриса, отгатнала мислите му. — Нима наистина смяташ, че те ще дръзнат да обвинят една върховна жрица заради някакъв жалък мъж? — Тя присви очи и притисна лицето си към Дайнин. — Някакъв жалък труп? — отново се изкиска мрачната елфка и пусна внезапно своя брат. Дайнин падна на колене, борейки се да възвърне нормалното си дишане.

— Да вървим — каза с жестове Бриса на останалите от патрула. — Усещам, че най-малкият ми брат не е в този район. Ще се върнем в града, за да попълним провизиите си.

Първият син на До’Урден наблюдаваше сестра си в гръб, докато тя подготвяше оттеглянето на отряда. Мрачният елф желаеше само едно — да забие меча си между плешките й, но беше достатъчно разумен да не го стори. Повече от три века Бриса беше върховна жрица на Кралицата на Паяците, а сега се ползваше и с нейното благоволение, въпреки че останалите членове на дома До’Урден го бяха загубили. Но и без подкрепата на злата богиня, мрачната жрица беше опасен съперник — владееше много заклинания, а отвратителния камшик беше винаги близо до ръката й, готов да захапе.

Когато тя понечи да си тръгне, Дайнин извика след нея:

— Сестро! — Бриса се извърна изненадана, че той се е осмелил да я заговори и то на глас. — Приеми извиненията ми — добави той, даде знак на войниците да потеглят отново и се обърна към сестра си. Използваше езика на жестовете, не искаше никой да чуе разговора му с жрицата. — Не ми е приятно присъствието на СиНафей Хюнет в семейството ни — обясни й Дайнин.

Устните на Бриса се разтеглиха в една от онези нейни двусмислени усмивки и мрачният елф не можа да определи дали тя е съгласна с думите му или само го заблуждава.

— Мислиш се за достатъчно мъдър да се съмняваш в решенията на матрона Малис? — попита с жестове тя.

— Не! — категорично отрече той. — Матрона Малис постъпва както е редно и винаги за благото на дома До’Урден. Но не вярвам на тази Хюнет. СиНафей видя как домът й беше разрушен до основи от правосъдието на управляващия съвет. Любимите й деца бяха изклани, както и голяма част от войската й. След тази загуба наистина ли е способна на вярност към дома До’Урден?

— Глупав елф — жестикулира в отговор Бриса. — Жриците разбират, че дължат вярност само на Лот. Домът на СиНафей вече не съществува, следователно и СиНафей не съществува. Сега тя е Ши’неин До’Урден й по заповед на Кралицата на Паяците е длъжна да спазва всички задължения, които й се дават с това име.

— Не й вярвам — повтори Дайнин. — Нито пък ми е приятно да виждам сестрите си, истинските До’Урден, понижени в йерархията на дома, за да й отстъпят мястото си. Трябваше да я поставят след Мая или по-добре сред частта от семейството, лишена от благородническо звание.

Въпреки че беше съгласна с думите му, Бриса изръмжа:

— Не се тревожи какъв пост заема Ши’неин! Домът До’Урден е по-силен, когато притежава още една върховна жрица. Един мъж трябва да се интересува само от това!

Дайнин кимна одобрително и благоразумно прибра меча си, преди да се изправи. Бриса на свой ред закрепи змийския камшик на колана си, без да изпуска от поглед ловкия си брат.

Занапред мрачният елф щеше да внимава повече в компанията на сестра си. Знаеше, че животът му зависи от способността му да се разбира с Бриса. Малис щеше да я изпраща всеки път с преследваческите отряди — все пак тя беше най-силната от всичките й дъщери и имаше най-големи шансове да открие и залови Дризт. А Дайнин, който повече от десетилетие продължаваше да ръководи патрулния отряд на града, познаваше тунелите отвъд Мензоберанзан по-добре от всеки друг в целия дом.

Първият син на До’Урден сви рамене, отпрати мрачните мисли за лошия си късмет и последва сестра си надолу по коридорите, водещи към града. Щяха да си починат за кратко — не повече от един ден — и да се върнат отново по следите на своя неуловим и опасен брат. Дайнин не гореше от желание да го намират.

* * *

Гуенивар рязко извърна глава и замръзна на място, свила едната си лапа и готова за тръгване.

— И ти го чу, нали? — прошепна Дризт и се доближи до пантерата. — Ела, приятелко. Да видим кой е новият враг, дръзнал да навлезе в територията ни.

Затичаха се — еднакво бързо и еднакво тихо — по тунелите, които така добре познаваха. Дризт спря изведнъж и Гуенивар, дочула стъпките, направи същото. Мрачният елф знаеше, че това е звук от ботуши, а не от някое чудовище, бродещо из Подземния мрак. Той посочи към една купчина срутени скали, до която имаше широка пещера с много каменни тераси. Гуенивар го поведе към нея — оттам щяха да наблюдават коридора много по-добре. Патрулният отряд се появи няколко секунди по-късно. Състоеше се от седем елфа, но Дризт не можа да различи нищо повече — бяха прекалено далече. Когато си припомни дните, в който предвождаше тези патрули, ловецът се учуди, че ги е усетил така лесно. Колко самотен се бе чувствал тогава, начело на десетина елфи, които не издаваха нито звук. Обучени да се движат в тишина, те се сливаха със сенките така добре, че често оставаха невидими дори за силното зрение на младия До’Урден.

Но въпреки всичко, Дризт се беше превърнал в ловец, в същество, разчитащо на първичните си инстинкти, и веднага бе усетил тази група.

* * *

Бриса спря рязко и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи върху заклинанието, което служеше за откриване на нечие местонахождение.

— Какво има? — попита с жестове Дайнин, когато тя го погледна. Изражението й беше изненадано, много възбудено и определено разкриваше отговора.

— Дризт? — прошепна почти невярващо мрачният елф.

— Тишина! — изкрещяха му ръцете на Бриса. Тя се огледа наоколо, за да проучи местността, после даде знак на патрула да я последва в сенките на стената, водеща в огромната и открита пещера.

Едва тогава върховната жрица кимна утвърдително на своя брат, убедена, че мисията им е към своя край.

— Сигурна ли си, че е Дризт? — с жестове попита Дайнин. Елфът беше толкова развълнуван, че едва успяваше да направи правилните движения, за да изрази мислите си. — Да не би някой хищник…?

— Знаем, че брат ни е жив — бързо жестикулира Бриса. — Ако беше мъртъв, матрона Малис щеше вече да си е възвърнала благоразположението на Лот. А ако Дризт е жив, има голяма вероятност да е запазил един предмет в себе си.

* * *

Резките и предпазливи движения на патрула изненадаха Дризт. Едва ли знаеха къде е — беше се скрил добре под стърчащите скали и можеше само да се надява, че стъпките му и тези на Гуенивар, са били достатъчно тихи. Но въпреки това, имаше чувството, че патрулът се крие от него. Нещо не беше наред. Мрачните елфи рядко се отдалечаваха толкова от Мензоберанзан. Дризт се убеждаваше, че само си въобразява, че всичко се дължи на параноята, на необходимостта му да оцелява в дивите земи на Подземния мрак. Но и подозираше, че не случайността бе довела тук този отряд.

— Върви, Гуенивар — прошепна на котката той. — Виж кои са гостите ни и се върни при мен — пантерата се шмугна в сенките и заобиколи голямата пещера. Дризт се сниши в камъните и зачака, целият в слух.

Минута по-късно, макар че му се стори като цяла вечност, котката се върна.

— Познаваш ли ги? — попита Дризт. Котката подраска с лапа по-каменния под. — Елфите от стария ни патрул? — запита отново той. — Войните, с които патрулирахме навремето?

Гуенивар изглеждаше несигурна и не помръдна.

— Тогава някой от дома Хюнет — каза елфът, мислейки, че е отгатнал отговора. Най-накрая Хюнет бяха дошли да го търсят, за да си отмъстят за смъртта на Алтън и Масой — двамата магьосници на дома, които бяха загинали при опита си за покушение срещу Дризт. Или пък бяха дошли да търсят Гуенивар — вълшебния предмет, който някога бе притежание на Масой.

Когато се отърси от размишленията, ловецът обмисли реакцията на котката и разбра, че предположението му е грешно. Пантерата се бе отдръпнала на крачка от него и изглеждаше неспокойна, докато той й разкриваше догадките си.

— Но кой тогава? — попита я той. Гуенивар се изправи на задните си лапи, положи предните си на раменете на Дризт и леко разклати кесийката, висяща на врата му. Мрачният елф, без да разбира какво иска да му каже котката, свали торбичката, изсипа съдържанието й в дланта си, разкривайки няколко златни монети, малък скъпоценен камък и сребърния герб на своя дом, гравиран с инициалите на Даермон Н’а’шесбаернон — дома До’Урден. Изведнъж Дризт проумя какво имаше предвид Гуенивар.

— Семейството ми — сурово прошепна той. Пантерата се отдръпна от него и развълнувано задраска по камъка.

В този момент хиляди спомени нахлуха в съзнанието на Дризт, но всичките, независимо лоши или добри, го накараха да предположи само едно: матрона Малис нито му бе простила, нито бе забравила за стореното от него в онзи съдбовен ден. Беше я оставил — нея и култът й към Кралицата на Паяците. Дризт познаваше този култ много добре, за да е наясно, че с действията си е поставил матрона Малис в доста затруднено положение.

Ловецът се огледа в мрака на широката пещера.

— Да вървим — задъхано рече той и се втурна надолу из тунелите. Решението му да напусне Мензоберанзан беше достатъчно болезнено и изпълнено с несигурност и Дризт определено не гореше от желание да се среща отново с роднините си, нито да се сблъсква с всичките си стари колебания и страхове.

Тичаха вече повече от час, свиваха по тайни проходи и пресичаха най-опасните участъци в този район. Мрачният елф познаваше тези земи като дланта си и беше сигурен, че с малко усилие ще оставят патрулния отряд далече назад.

Когато най-накрая спряха, за да си поемат дъх, Дризт усети, че групата е още по петите им, дори много по-близо, отколкото преди — трябваше само да погледне към Гуенивар, за да потвърди опасенията си.

Ловецът усети, че е бил проследен с помощта на магия — нямаше друго обяснение.

— Но как? — запита пантерата той. — Аз отдавна не съм онзи мрачен елф, когото те познаваха като свой брат — нито по външен вид, нито по характер. Какво е онова, което им е толкова познато, че да го разпознаят с една магия? — Дризт се огледа набързо и погледът му попадна на двете оръжия.

Ятаганите бяха наистина удивителни, но повечето оръжия в Мензоберанзан бяха такива. Тези остриета дори не бяха изковани в дома До’Урден; нямаха и изработката, предпочитана от семейството. Тогава плащът? — чудеше се мрачният елф. Пиуафуи беше отличителен знак за принадлежност към определен дом, шиеше се според предпочитания от семейството цвят, дизайн и бродерия. Но по наметалото на Дризт отдавна не личеше нищо. То бе толкова окъсано и парцаливо, че ловецът се съмняваше, че една магия за откриване на местонахождение можеше да разпознае принадлежността му към дома До’Урден.

— Принадлежност към дома До’Урден — прошепна Дризт, погледна към Гуенивар и изведнъж се сети. Беше отгатнал отговора! За втори път свали кесийката от врата си и извади сребърната монета — символа на Даермон Н’а’шезбаернон, създаден с магия, притежаващ и своя собствена, характерна за всеки дом. Само един благородник от дома До’Урден имаше правото да носи този символ.

Дризт размисли за миг, после върна монетата обратно и завърза кесийката около шията на Гуенивар.

— Време е жертвата да отиде на лов — гальовно промълви той на голямата пантера.

* * *

— Знае, че го следим — ръцете на Дайнин светкавично жестикулираха към Бриса, ала тя не удостои с отговор неговото твърдение. Разбира се, че Дризт знаеше, че го преследват — беше очевидно, че се опитва да им избяга. Бриса запази спокойствие. Символът на дома До’Урден гореше като пътеводна светлина в съзнанието й, обладано от магията.

Когато групата достигна до едно място, където тунелът се разклоняваше на две, върховната жрица спря. Сигналът идваше някъде отвъд разклонението, но сякаш не беше в нито един от двата коридора.

— Вие наляво! — даде знак Бриса на трима от патрула, а на останалите двама нареди: — Надясно! — После задържа своя брат и даде указания на всички, че тя и Дайнин ще останат на самия кръстопът, за да помогнат на някоя от групите, в случай, че се наложи.

Високо над пръсналия се отряд, Дризт се усмихваше самодоволно и се рееше из сенките на покрития със сталактити таван. Войниците можеха да настигнат него, но да хванат Гуенивар — никога.

Хитрият план беше пуснат в действие и изпълнен перфектно до последната подробност. Ловецът искаше просто да отдалечи врага от собствената си територия, докато преследвачите се изтощят от дългата и безнадеждна гонитба. Но сега, докато се рееше във въздуха и наблюдаваше своите роднини, Дризт зажадня за нещо повече.

Мина известно време, мрачният елф се увери, че разделените войници са на достатъчно разстояние едни от други, и извади ятаганите си с мисълта, че срещата със собствените му брат и сестра няма да е чак толкова неприятна.

— Отдалечава се. При това много бързо — обърна се Бриса към Дайнин, без да се страхува, че някой ще чуе гласа й. Беше сигурна, че брат й се намира много далече оттук.

— Дризт винаги се е справял отлично в земите на Подземния мрак — кимайки отвърна първият син. — Няма да ни е лесно да го хванем.

Бриса се засмя.

— Ще се измори много преди силата на заклинанията ми да е отслабнала. Ще го намерим, останал без дъх в някоя мрачна дупка.

Ала миг по-късно, когато една тъмна фигура се спусна между нея и Дайнин, кикотът на жрицата стихна и тя зяпна в нямо учудване.

Първият син на До’Урден едва проумя ужаса на създалата се ситуация. Той зърна Дризт само за частица от секундата, после погледът му се кръстоса — към него се спускаше дръжката на острие, описващо плавна дъга. Дайнин се строполи тежко на земята, удари бузата си в каменния под, но не усети удара — вече беше изпаднал в безсъзнание.

През това време Дризт бе насочил върха на другия си ятаган към гърлото на Бриса — искаше да я принуди да се предаде. Но върховната жрица не се притесни от случилото се с Дайнин, тя винаги държеше ръката си близо до дръжката на змийския камшик. Мрачната елфка отскочи назад и шестте змийски глави се изстреляха във въздуха, заизвиваха се и затърсиха пролуки в защитата на врага. Дризт се извърна, за да посрещне сестра си лице в лице, и размаха ятаганите си — трябваше да се предпази от отровните змии. Много добре си спомняше ухапванията, причинени му от тези отвратителни камшици — подобно на всеки млад мрачен елф и той бе наказван често по време на детството си.

— Братко Дризт — извика Бриса с надеждата, че войниците ще я чуят и ще се върнат при нея. — Свали оръжията си. Не бива да се държим по този начин.

Звученето на познатите думи на езика на мрачните елфи завладя Дризт. Колко хубаво бе да ги чуе отново, да си припомни, че не е ловец с една — единствена цел, че животът му е нещо повече от борба за оцеляване.

— Свали оръжията си — повтори Бриса с по-остър тон.

— З-защо си дошла тук? — заекна Дризт.

— Разбира се, че заради теб, братко — отвърна тя някак прекалено мило. — Войната с Хюнет най-накрая приключи. Време е да се прибираш у дома.

Част от Дризт искаше да й повярва, да забрави истината за живота на мрачните елфи, която го бе принудила да напусне своя роден град. Част от Дризт искаше да свали ятаганите си и да се върне при сигурността, при обкръжението на предишния си живот. Усмивката на Бриса беше така подканваща.

Върховната жрица усети слабостта на своя брат.

— Върни се вкъщи, скъпи Дризт — измърка тя, а думите й бяха пропити с въздействието на лека магия. — Нуждаем се от теб. Ти вече си Повелителят на меча в дома До’Урден.

Рязката промяна в изражението на мрачния елф подсказа на Бриса, че е направила грешка. Закнафейн — учителят на Дризт и негов най-добър приятел — навремето беше повелител на меча и бе принесен в жертва на Кралицата на Паяците. Дризт никога не забравяше този факт.

И наистина, в този момент ловецът си припомни много повече неща от уюта и удобствата на дома си. Спомни си злините, всичките грехове, с които се бе сблъскал в миналия си живот и които бяха в разрез с принципите му.

— Не биваше да идваш тук — каза Дризт, а гласът му отекна като рев. — Да не си посмяла да идваш повече!

— Скъпи братко — отвърна Бриса, по-скоро за да спечели време, отколкото да поправи очевидната си грешка. Тя стоеше спокойна, а усмивката не слизаше от лицето й.

Дризт се опита да проникне зад разтеглените й устни, които бяха дебели и плътни като на всички мрачни елфи. Върховната жрица мълчеше, но ловецът можеше да види съвсем ясно, че зад тази привидна усмивка устните й се движеха.

Магия!

Бриса владееше до съвършенство подобни зрителни измами.

— Върви си! — изкрещя Дризт и се хвърли срещу нея.

Жрицата се наведе и с лекота избегна удара на ятагана, но той не беше предназначен да я нарани, а само да развали заклинанието.

— Проклет да си, Дризт — бездомнико! — изруга тя. Всяка следа от предишното й приятелско отношение беше изчезнала. — Свали оръжията си веднага или ще умреш! — изкрещя и размаха змийския камшик.

Дризт зае леко нападателна стойка. Огнени пламъци заиграха в лилавите му очи. Ловецът в душата му се надигна, за да отвърне на предизвикателството.

Бриса се поколеба, поразена от внезапната ярост, забушувала в душата на нейния брат. Знаеше, че той не бе просто воин от мрачните елфи, изправил се пред нея. Дризт се беше превърнал в нещо друго, нещо много по-опасно.

Но тя беше върховна жрица на Лот и стоеше почти на върха в йерархията на елфите. Един мъж не можеше да я уплаши.

— Предай се! — заповяда тя. Дризт дори не разбра думите й, защото ловецът, стоящ пред нея вече не беше Дризт До’Урден. Свирепият див войн, който беше призовала със спомена за Закнафейн, беше глух за думите и лъжите й.

Бриса замахна с ръка и шестте змийски глави на камшика й се стрелнаха напред, извиваха се и се преплитаха по своя воля, за да изберат най-удобния момент и ъгъл за нападение.

Ятаганите на ловеца летяха с яростна бързина, невидими за простото око. Бриса не можа да проследи светкавичните им движения и когато атаката й завърши, тя разбра, че нито една от змиите не бе открила пролука, на камшика й бяха останали само пет.

Гневът на Бриса закипя почти колкото този на Дризт и тя се хвърли напред, размахвайки повреденото си оръжие. Змии и ятагани се преплетоха в смъртоносен танц.

Едно от чудовищата разкъса със зъбите си крака на ловеца и във вените на мрачния елф избухна експлозия от вцепеняващо силна болка. Ятаган пресече поредната атака и разцепи една змийска глава през средата — точно между зъбите. И друга змия ухапа ловеца. Поредната глава се строполи мъртва върху студения каменен под.

За миг противниците се отдръпнаха, за да преценят какви щети са си нанесли. Бриса едва си поемаше дъх след яростната битка, но гърдите на ловеца се повдигаха плавно и ритмично. Върховната жрица не беше наранена, но Дризт беше ухапан на две места.

Но той отдавна бе привикнал към болката. Беше готов да продължи. Бриса, чийто камшик сега се състоеше само от три змии, също се хвърли смело напред.

Поколеба се само за миг, когато съзря Дайнин — мрачният елф, все още проснат на земята, бе започнал да идва в съзнание. Дали брат й щеше да й помогне?

Дайнин се извъртя и се опита да стане, но нямаше сили да стои на краката си.

— Проклет да си! — изрева Бриса, а дали жлъчта й беше насочена към Дайнин или към Дризт — нямаше значение. Призоваваща силата на своята богиня — Кралицата на Паяците — върховната жрица на Лот замахна с камшика си, използвайки цялата си сила.

Трите змийски глави изпопадаха на земята само с едно кръстосано движение на двата ятагана.

— Проклет да си! — изпищя отново Бриса, този път само към Дризт. Изтръгна боздугана от своя колан и силно го завъртя над главата на непокорния си брат.

Кръстосаните ятагани отблъснаха тромавия удар, преди да е попаднал в целта, а кракът на Дризт се вдигна във въздуха и изрита не един, не два, а три пъти Бриса в лицето, още преди да се строполи на пода.

Върховната жрица политна назад, от носа й бликна кръв, очите й се също се напълниха с топлата течност, но въпреки това тя успя да различи очертанията на своя брат и замахна отчаяно и широко.

Ловецът вдигна единия си ятаган, за да отблъсне боздугана, така че дори и да не успее, острието да се вреже в ръката на Бриса. Жрицата изпищя от болка и изпусна оръжието си.

Боздуганът падна на земята между двата й отсечени пръста. В този момент, Дайнин се изправи зад Дризт с меч в ръка. Съсредоточила цялата си сила, Бриса не сваляше очи от ловеца, за да задържи вниманието му. Ако можеше да издържи така още малко…

Подивелият мрачен елф усети опасността и се обърна към Дайнин.

Единственото, което първият син на До’Урден видя в лилавите очи на своя брат бе собствената му смърт. Той хвърли меча си на земята и кръстоса ръце пред гърдите си в знак, че се предава.

Ловецът изрева някаква едва разбираема заповед, но Дайнин веднага проумя смисъла й и побягна, колкото сили имаше.

Бриса заотстъпва назад — искаше да последва брат си, но острието на ятагана пресече пътя й. Приклещи я под брадичката и притисна главата й толкова силно назад, че единственото, което можеше да види бе тъмнината, обгърнала тавана на подземието.

Болка изгаряше крайниците на Дризт. Болка, причинена от тази върховна жрица и нейния камшик. Но сега ловецът възнамеряваше да сложи край на страданията и на заплахите. Тук беше неговата земя, неговата територия!

Когато усети, че острото като бръснач острие започна да се врязва в кожата й, Бриса шепнешком отправи последната си молитва към Лот. В този момент нещо черно профуча край тях и жрицата беше свободна. Тя погледна пред себе си и видя Дризт, прикован на земята от огромна черна пантера. Без да губи време и да си задава въпроси, Бриса хукна след Дайнин из тунелите на Подземния мрак.

Ловецът се измъкна изпод тежестта на котката и скочи на крака.

— Гуенивар! — изрева той, отблъсквайки пантерата. — Хвани я! Убий я…!

В отговор Гуенивар седна на земята и широко се прозина. С едно бавно движение пантерата посегна с лапа към кесийката, завързана около врата й, скъса връвчицата и я пусна на земята.

Ловецът беше полудял от ярост.

— Какво правиш? — изкрещя той и сграбчи кесийката. Нима Гуенивар се бе обърнала срещу него? Дризт се отдръпна крачка назад и колебливо вдигна ятаганите си. Пантерата не помръдна. Просто седеше, загледана в мрачния елф.

Миг по-късно звукът от отпусната тетива напомни на Дризт колко глупаво и абсурдно бе постъпил. Без съмнение, стрелата щеше да го улучи, ако не беше Гуенивар. Пантерата скочи рязко и прекъсна полета й. Отровните стрели на мрачните елфи не можеха да наранят една магическа котка.

Трима войници се появиха от входа на единия тунел, двама — от другия. В този момент всички мисли за отмъщение излетяха от главата на Дризт и той последва Гуенивар в див бяг надолу по криволичещите тунели. Без напътствията на върховната жрица и нейната магия, обикновените войници дори нямаше да ги последват.

Дълго след това Дризт и Гуенивар свиха по един страничен коридор и поспряха за малко, ослушвайки се за преследвачи.

— Ела — нареди Дризт и бавно закрачи към къщи, сигурен, че опасността е отминала.

Но пантерата отново седна на място и не помръдна.

Дризт я изгледа с любопитство.

— Казах ти да дойдеш — изръмжа той. Гуенивар го погледна в очите, а изражението й го накара да се почувства ужасно виновен. После котката стана и запристъпва бавно към своя господар.

Дризт кимна одобрително — мислеше си, че Гуенивар ще му се подчини. Обърна се и продължи, но пантерата започна да обикаля около него, спирайки движението му. Котката продължи да обикаля и скоро започна да се превръща в черна, разсейваща се мъгла.

— Какви ги вършиш? — попита Дризт.

Гуенивар не се спря.

— Не съм те пускал да си ходиш! — изкрещя ловецът, когато материалната форма на пантерата се стопи във въздуха. Дризт се завъртя като обезумял, сякаш търсеше за какво да се хване.

— Не съм те освободил! — безпомощно изкрещя той, ала напразно.

Гуенивар си беше отишла.

Отне му много време докато се завърне в сигурното си убежище, в своята пещера. Образът на Гуенивар — такава, каквато я беше видял за последно — го преследваше на всяка крачка, очите й се вглеждаха в него, изпълнени с отегчение. Той разбираше, че тя осъжда постъпките му. В слепотата на своята ярост Дризт почти бе убил собствената си сестра и наистина щеше да пререже гърлото й, ако пантерата не бе скочила отгоре му, за да го спре. Най-накрая ловецът успя да се добере до малката си каменна бърлога, служеща му за спалня.

Мислите му не спираха да го преследват. Преди десет години той сам бе убил Масой Хюнет и се беше заклел повече никога да не убива мрачен елф. Думата на Дризт беше като твърда като скала — основа на неговите принципи. Именно на онези принципи, заради които се бе отказал от толкова много неща.

През изминалия ден, ако не беше постъпката на Гуенивар, Дризт със сигурност щеше да забрави клетвата си. И тогава нима щеше да е по-добър от онези мрачни елфи, от които бе избягал?

Дризт беше спечелил битката с роднините си и беше убеден, че ще продължи да се укрива от Бриса и от останалите врагове, които щеше да му изпрати матрона Малис. Но сега — сам в малката си пещера — ловецът осъзна нещо, което го отчая дълбоко.

Не можеше да се скрие от себе си.