Р. А. Салваторе
Изгнание (11)

10
Вината на Белвар

През изминалите дни Дризт излизаше често със Селдиг и новите си приятели. Белвар им бе заръчал да прекарват времето си в спокойни и не много буйни игри и да не молят мрачният елф да им разиграва сцени от вълнуващите битки, които бе водил из дивите земи на Подземния мрак.

В началото, когато Дризт излизаше навън, Белвар винаги го наблюдаваше от вратата. Надзирателят имаше доверие на своя гост, но знаеше какво е преживял и през какви перипетии е минал. Някога елфът бе водил ожесточен и суров живот и този факт не трябваше да се пренебрегва.

Скоро, обаче, всички, които наблюдаваха Дризт, включително и Белвар, осъзнаха, че елфът се чувства спокоен в компанията на младите свиърфнебли и не заплашва с нищо жителите на Блингденстоун. Дори разтревоженият от събитията, ставащи отвъд границите на града, крал Шниктик се съгласи, че на Дризт — може да се разчита.

Една сутрин Белвар съобщи на госта си: — Имаш посетител. Дризт последва надзирателя до каменната врата и си помисли, че тази сутрин Селдиг е дошъл да го повика по-рано. Когато Белвар отвори вратата, мрачният елф едва не припадна от изненада. На прага не стоеше никакъв свиърфнебъл, а една огромна черна пантера.

— Гуенивар! — извика Дризт и се приведе леко напред, за да посрещне хвърлилата се насреща му котка. Тя го събори на пода и игриво започна да го потупва с голямата си лапа.

Най-накрая, когато елфът успя да се измъкне изпод пантерата и седна на земята, Белвар се приближи и му подаде статуетката от черен оникс.

— На съветника, отговорник по проучването на пантерата, му беше мъчно да се раздели с нея — каза му той. — Но Гуенивар, преди всичко, е твоя приятелка.

Дризт не можа да намери подходящи думи, с които да благодари на своя домакин. Преди да му върнат пантерата, лукавите гномове от Блингденстоун се държаха с мрачния елф много по-добре, отколкото той заслужаваше, или поне отколкото вярваше, че заслужава. Сега те му връщаха вълшебния предмет, който притежаваше такава сила — този жест трогна дълбоко душата на Дризт.

— Когато ти е удобно, можеш да отидеш до управителния център на града, сградата, в която бе задържан под стража, и да си вземеш ризницата и оръжията — продължи Белвар.

Припомнил си случката със статуята на василиска, Дризт не беше много сигурен, че трябва да ходи до центъра на града. Какви ли последствия щеше да има тогава, ако беше въоръжен не с колчета, ами с остри като бръснач елфически ятагани?

Възрастният гном се досети за притесненията му и го успокои:

— Ще ги държим тук и ще ги пазим. А и ти винаги ще можеш да си ги вземеш, ако се нуждаеш от тях.

— Длъжник съм ти. На теб и на цял Блингденстоун.

— За нас приятелството не е задължение — намигна му Белвар. После се върна в стаичката си, за да остави на спокойствие двамата приятели — Дризт и Гуенивар.

Селдиг и останалите млади свиърфнебли се забавляваха много, когато мрачният елф и пантерата излязоха навън. Докато наблюдаваше как котката си играе с гномовете, Дризт не можа да не си припомни онзи трагичен ден преди десет години, в който Масой използва Гуенивар, за да убие последните миньори от групата на Белвар, осмелили се да побегнат. Очевидно пантерата също се стараеше да потиска този спомен, защото тя и младите гномове си играха заедно цял ден.

Дризт искаше да може да забрави и грешките от собственото си минало така лесно.

* * *

Няколко дни по-късно Белвар и Дризт се наслаждаваха на закуската си, когато отвън се чу вик:

— Многопочитаеми надзирателю!

От погледа на мрачния елф не убягна болката, която като облак премина над Белвар и помрачи широкото му лице. Дризт вече познаваше приятеля си достатъчно добре и знаеше, че винаги когато гномът сбърчи орловия си нос по този начин, това неминуемо означава, че в душата си той се терзае за нещо.

— Кралят отново отвори източните тунели — продължи гласът. — Носят се слухове, че на един ден оттук има богато рудно находище. За мен ще е чест ако Белвар Дисенгалп се присъедини към експедицията ми.

По лицето на Дризт се разля обнадеждена усмивка, но не защото искаше да пътува, а защото бе забелязал, че Белвар страни от другите свиърфнебли. Сега виждаше шанс това да се промени — сам знаеше, че по природа гномовете не бяха необщителни и саможиви.

— Това е надзирател Брикърс — намусено обясни възрастният гном, без ни най-малко да споделя ентусиазма на своя приятел. — Един от онези, които идват преди всяка експедиция, тропат на вратата ми и ме молят да се присъединя към групата им.

— И ти никога не отиваш с тях — добави Дризт.

Белвар сви рамене:

— Молят ме от вежливост, не от друго — промълви той, бърчейки нос и скърцайки със зъби.

— Не си достатъчно способен, за да отидеш с тях — заяви със сарказъм Дризт. Най-накрая вярваше, че е открил причината за отчаянието на приятеля си.

Белвар отново сви рамене.

Мрачният елф се намръщи:

— Виждал съм те как работиш с митрилните си ръце — започна той. — Няма да си ненужен в нито една група! Напротив! Как може да се чувстваш негоден, когато всички около теб мислят точно обратното?

Възрастният свиърфнебъл удари със своята ръка — чук по масата и камъкът се пропука.

— Мога да троша скали по-бързо от повечето от тях! — яростно изрева надзирателят. — А ако ни нападнат чудовища… — гномът размаха своята ръка — кирка така заплашително, че Дризт нито за секунда не се усъмни, че закръгленият като малко буренце, гном може да борави прекрасно с ръцете си.

— Приятен ден, много почитаеми надзирателю! — чу се за последно гласът. — И този път, като всеки друг, де уважим решението ви, но знайте, че вашето присъствие ще ни липсва.

Дризт се загледа с любопитство в своя домакин и не след дълго го попита:

— Но защо тогава? Ако наистина си способен толкова, колкото вярват всички, включително и ти самият, защо не се присъединяваш към тях? Знам колко много вие, свиърфнеблите, обичате тези експедиции и въпреки това ти пак не си заинтригуван. Никола не разказваш за приключенията си в земите отвъд Блингденстоун. Аз ли те задържам тук? Длъжен ли си да ме наблюдаваш?

— Не — отвърна Белвар, а гръмкият му глас отекна в ушите на Дризт. — Беше ти позволено да вземеш оръжията си обратно, мрачни елфе. Не се съмнявай в нашето доверие.

— Тогава…? — започна Дризт, но изведнъж се спря, прозрял истината за неувереността на възрастния гном. — Битката — меко промълви той, почти извинително. — Онзи отвратителен ден преди повече от десет години?

Белвар отново сбърчи нос и рязко се обърна на другата страна.

— Обвиняваш се за смъртта на събратята си?! — повиши тон Дризт, осъзнал правотата на думите си. Но въпреки това още не можеше да повярва, че наистина това е причината за терзанията на неговия домакин.

Когато Белвар се обърна, в очите му имаше сълзи и елфът разбра, че наистина е бил прав.

Дризт прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да помогне на своя приятел. Нали сам бе повел патрула на мрачните елфи към миньорската група на свиърфнеблите — знаеше, че вината за случилото се не е на нито един от лукавите гномове. Това беше така, но как можеше да го обясни на възрастния свиърфнебъл?

— Спомням си този пагубен ден — започна неуверено мрачният елф. — Спомням си го сякаш беше вчера, сякаш този злокобен миг ще остане завинаги запечатан в съзнанието ми.

— Както и в моето — прошепна Белвар Дисенгалп.

Дризт кимна.

— Значи и двамата се чувстваме по този начин — добави той. — Хванати в един същи капан, в паяжината на вината.

Гномът го погледна с любопитство, без да разбира напълно думите му.

— Аз бях този, които поведе патрула на мрачните елфи — обясни Дризт. — Аз намерих вашата група, мислейки, че вие сте убийци, възнамеряващи да нападнат Мензоберанзан.

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг.

— Но никой нямаше да води отряда толкова добре, колкото аз. Там навън — промълви мрачният елф и погледна към вратата, — в пустошта, винаги съм се чувствал като у дома си. Това беше моя територия.

Малко по малко Белвар започна да се вслушва във всяка дума, така както се надяваше Дризт.

— Аз бях този, който победи земния дух — продължи той; гласът му бе равен и в него нямаше и следа от гордост. — Ако не бях аз, битката щеше да се окаже неравностойна. Много свиърфнебли щяха да останат живи и да се завърнат в Блингденстоун.

Белвар не можа да прикрие усмивката си. Имаше нещо вярно в думите на Дризт, защото именно той бе изиграл ключовата роля в победата на мрачните елфи. Но гномът усети, че елфът се опитва да разсее вината му и леко изопачава истината.

— Не разбирам как можеш да виниш себе си — каза Дризт с усмивка и надежда, че лекомисленият тон на думите му ще поуспокои Белвар. — Когато Дризт До’Урден е начело на боен отряд мрачни елфи, никой няма шанс.

— Магга каммара! Не се шегувай с толкова болезнени неща — отвърна Белвар, но се засмя, колкото и да не му се искаше.

— Съгласен съм — отвърна елфът, веднага възвърнал сериозността си. — Но да си правиш шеги с тази трагедия е не по-малко налудничаво от това цял живот да таиш вина за едно нещастие, за което никой не е виновен. Не, всъщност има виновни — бързо се поправи Дризт. — Вината тегне върху плещите на Мензоберанзан и неговите обитатели. Техният зъл нрав причини тази трагедия. Жестокото им ежедневие е обрекло на смърт миролюбивите ти приятели.

— Отговорност за своята група поема винаги надзирателят — отвърна Белвар. — Само един началник, какъвто бях аз, може да свика подобна миньорска експедиция и след това той сам трябва да поеме отговорността за собствените си решения.

— Ти си решил да доведеш групата си толкова близо до Мензоберанзан?

— Да.

— Направил си го по своя собствена воля? — продължи Дризт. Вярваше, че познава обичайте на лукавите гномове достатъчно добре, за да знае, че повечето от изключително важните решения, ако не и всички, се взимат по демократичен път. — Значи без думата на Белвар Дисенгалп миньорската група никога е нямало да навлезе в този район?

— Знаехме за залежите — обясни надзирателят. — Богато рудно находище. В съвета решихме, че можем да рискуваме и да навлезем по-близко до Мензоберанзан. Аз поведох определената група.

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг — каза Дризт, нарочно използвайки думите на гнома.

— Един надзирател трябва да поеме отговор… — започна Белвар, отмествайки погледа си от Дризт.

— Но те не те обвиняват — промълви елфът и проследи празния поглед на приятеля си, отправен към каменната врата. — Те, те почитат, загрижени са за теб.

— Те ме съжаляват! — изръмжа Белвар.

— Нима с нещо си заслужил съжалението им? — извика Дризт в отговор. — Нима са нещо повече от теб? Нима си просто един безпомощен инвалид?

— Никога не съм бил!

— Тогава върви с тях! — изкрещя му елфът. — Виж дали наистина те съжаляват. Изобщо не вярвам в това, но ако подозренията ти се окажат истина, ако твоите миньори наистина съжаляват своя най-почитан надзирател, тогава просто им покажи кой наистина е Белвар Дисенгалп! Но ако другарите ти не те обвиняват, ако не изпитват съжаление към теб, тогава не се нагърбвай повече с това бреме!

Белвар остана дълго загледан в Дризт, но не отговори.

— Всички миньори, които са те придружили на експедицията, са знаели какъв риск поемат като се приближават толкова до Мензоберанзан — припомни му Дризт, а после на лицето му се изписа усмивка: — Нито един от вас, включително и ти, не е знаел, че Дризт До’Урден ще поведе бойния отряд срещу групата ви. Ако знаехте, със сигурност щяхте да си останете вкъщи.

— Магга каммара! — промърмори Белвар и невярващо поклати глава. Дризт имаше особено чувство за хумор, но за пръв път от едно десетилетие възрастният свиърфнебъл се чувстваше по-добре. Той стана от масата, ухили се на Дризт и се запъти към малката си стаичка.

— Къде отиваш сега? — попита го елфът.

— Да си почина. Събитията от деня вече ме изтощиха.

— Миньорската експедиция ще тръгне без теб.

Гномът се обърна назад и скептично погледна към госта си. Нима този мрачен елф наистина очакваше, че Белвар Дисенгалп ще пренебрегне с лека ръка всичките години, прекарани в чувство на вина, за да замине начаса с миньорите?!

— Мислех, че си по-смел — промълви Дризт. Лицето на възрастния свиърфнебъл съвсем спонтанно придоби смръщен вид и Дризт разбра, че е открил слабото място в защитата на самосъжаляващия се Белвар.

— Много си дързък — с гневна физиономия изръмжа гномът.

— Дързък, но не и страхлив — отвърна мрачният елф.

Възрастният надзирател закрачи бясно наоколо, а мускулестите му гърди се повдигаха тежко при всяко вдишване.

— Ако не ти харесва да те наричам така, поне ме опровергай! — изкрещя Дризт право в лицето му. — Върви с миньорите. Покажи им кой е Белвар Дисенгалп, докажи го и на себе си!

Белвар удари митрилните си ръце една в друга.

— Тичай да си вземеш оръжията! — нареди той.

Дризт се поколеба. Нима бе предизвикан на дуел? Дали не беше прекалил в опитите си да отърве надзирателят от чувството му за вина?

— Вземи си оръжията, Дризт До’Урден! — изрева Белвар. — Ако аз ще ходя с миньорите, и ти ще трябва да дойдеш с мен!

Развълнуван, Дризт хвана главата на своя домакин в тъничките си ръце и леко удари челото си в неговото. Двамата приятели си размениха погледи, в който се четеше дълбоко уважение и привързаност. Още в същия миг мрачният елф изскочи навън и излетя като стрела към управителния център на града, за да си прибере сребърната ризница, плаща пиуафуи и ятаганите.

Белвар се удари с ръка по главата и едва не се строполи на пода, не можеше да повярва на очите си, но продължи да наблюдава хвърчащия като стрела мрачен елф.

Май пътуването щеше да се окаже интересно.

* * *

Надзирател Брикърс прие с охота Белвар и Дризт, въпреки че зад гърба на мрачния елф хвърли любопитен поглед към своя сънародник, сякаш за да се увери в порядъчността на неговия странен гост. Дори подозрителният началник не можеше да отрече ползата от мрачен елф — съюзник в дивата пустош на Подземния мрак, особено когато слуховете за наличието на мрачни елфи в източните тунели се оказаха верни.

Ала докато се приближаваше към добивния район, посочен от търсачите, патрулът не откри нито елфите, нито нови трупове на убити гоблини. Слуховете за богатата рудна жилка не бяха ни най-малко преувеличени и двайсет и петте миньори от експедицията се заеха за работа с такова желание, каквото един мрачен елф никога не бе виждал. Дризт изключително се радваше за Белвар, защото чукът и кирката на надзирателя трошаха камъка със сила и прецизност, която многократно надминаваше тази на събратята му. Той беше член на експедицията — при това почетен, в никакъв случай не беше в тежест на никого, и пълнеше вагонетките си с повече руда, отколкото другите свиърфнебли.

През дните, които прекараха в лъкатушните тунели на Подземния мрак, Дризт и Гуенивар, когато беше възможно, стояха на стража и наблюдаваха лагера. В края на първия ден, надзирател Брикърс назначи трети охранител. Дризт правилно подозираше, че този нов гном трябва повече да пази него, отколкото да дебне наоколо за опасности и неприятели. Но времето минаваше, миньорската група започна да свиква с тъмнокожия си другар и го оставиха да броди сам накъде пожелае.

Това пътуване бе спокойно и доходно, точно както се харесваше на свиърфнеблите и скоро, след като не срещнаха нито едно чудовище, напълниха количките си със скъпоценни минерали.

С приятелски потупвания по гърбовете — Белвар внимаваше да не ги удари прекалено силно — гномовете събраха инструментите си, подредиха ръчните си колички в редица и поеха обратно към дома. Щяха да минат поне два дни, докато добутат тежкия си товар до Блингденстоун.

След няколко часа път, един от разузнавачите, вървящи пред групата, се върна запъхтян при сънародниците си, а на лицето му беше изписан истински ужас.

— Какво има? — попита надзирател Брикърс. Вече подозираше, че късметът им е изневерил.

— Гоблини! — отвърна разузнавачът. — Поне четирийсет. Установили са се в малка пещера пред нас — на запад, отвъд прохода.

Началник Брикърс удари с юмрук по една от количките. Не се съмняваше, че миньорите му ще се справят с бандата гоблини, но не искаше неприятности. Тежките колички се търкаляха шумно по пътя — нямаше да бъде лесно да минат край тях.

— Предайте нататък, че ще останем тук, без да вдигаме много шум — реши накрая той. — Ако ще има бой, нека те дойдат при нас.

Когато Белвар се върна в края на кервана, Дризт го попита:

— Какво се е случило? — откакто групата бе вдигнала лагера си, мрачният елф рядко се оглеждаше или дебнеше за неприятели.

— Банда гоблини — отвърна Белвар. — Брикърс каза да се снишим тихо и да се надяваме, че ще ни отминат.

— А ако ни усетят? — трябваше да попита Дризт.

Белвар удари митрилните си ръце една в друга.

— Те са просто гоблини — измърмори мрачно той, — но аз и всичките ми събратя се надяваме пътят ни да остане чист.

Елфът се зарадва, че новите му другари не изгарят от нетърпение да влязат в битка, дори и срещу неприятел, който знаеха, че лесно ще победят.

Ако Дризт пътуваше с цял отряд свои събратя, досега племето на гоблините щеше да е мъртво или пленено.

— Ела с мен — помоли мрачният елф Белвар. — Ще се нуждая от помощта ти, за да ме разбере надзирател Брикърс. Имам план, но се страхувам, че не говоря много добре вашия език и няма да мога да го разясня в подробности.

Със своята ръка — кирка Белвар закачи мрачния елф и го обърна към себе си много по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Не желаем конфликти — поясни той. — По-добре гоблините да си вървят по своя път.

— Не искам да се бия — увери го Дризт и му намигна. Удовлетворен, лукавият гном последва своя приятел.

След като изслуша разяснения от Белвар план, Брикърс се усмихна широко.

— Ще ми се да видя израженията на гоблините — засмя се на Дризт той. — Бих искал да дойда с теб!

— По-добре аз да го сторя — отвърна Белвар. — Говоря езика на гоблините, този на мрачните елфи също. Ти ще си ни нужен тук, ако нещата не потръгнат така както се надяваме.

— Аз също познавам езика на гоблините — заяви Брикърс. — Вярвам, че ще разбера и думите на твоя гост. А що се отнася до задълженията ми тук, при кервана, те не са толкова големи, колкото смяташ. Забрави ли, че с нас пътува още един надзирател?

— Който с години не е излизал в Подземния мрак — припомни му Белвар.

— Да, но той беше най-добрият сред началниците — отвърна Брикърс. — Керванът е под твое командване, надзирателю Белвар Дисенгалп. Избирам да тръгна с мрачния елф и да се срещна с гоблините.

Дризт разбра достатъчно от думите на гнома, за да проумее какво възнамерява да прави той. Преди възрастният му домакин да успее да възрази, елфът положи ръка на рамото му, кимна и добави:

— Ако не успеем да заблудим гоблините и ни потрябва помощта ти — настъпвай бързо и безмилостно.

Брикърс свали бронята и оръжията си и последва мрачния елф, а Белвар Дисенгалп се обърна предпазливо към събратята си — не знаеше как се чувстват от взетото току-що решение. Трябваше му само един поглед върху миньорите от кервана, за да разбере, че вече го подкрепят до един, очакват заповедите му и са готови да ги изпълняват.

Когато Дризт и Брикърс пристъпиха в лагера на гоблините, надзирателят наистина не остана разочарован от зъбатите им и изкривени изражения. Един от тях беше изкрещял и вдигнал копието си, за да се прицели в тях, но мрачният елф използва вродените си магически способности, спусна кълбо от мрак върху главата му и го заслепи напълно. Копието все пак полетя, но Дризт за секунди измъкна ятагана си и го разсече още във въздуха. Брикърс също бе зает — съревноваваше се с един гоблин, за да го вземе като заложник в това фалшиво нападение. Докато се бореше с дребното създание, гномът зяпна от учудване, когато видя скоростта и лекотата, с която мрачният елф свали летящото копие; после погледна към групата гоблини и забеляза, че те също бяха доста впечатлени.

— Една крачка напред и те са мъртви — извика Дризт на гърления език на гоблините, който представляваше различни комбинации от грухтене и скимтене.

Надзирател Брикърс разбра какво става едва миг по-късно, когато някъде отзад се чу пъргаво шумолене от ботуши, а после долетя жален хленч. Храбрият свиърфнебъл се обърна назад и видя двама гоблини, тичащи с всичка сила, осветени от танцуващите лилави пламъци, призовани от мрачния елф.

За пореден път гномът изгледа с удивление Дризт. Как бе разбрал, че тези хитри същества се крият отзад? Но Брикърс не познаваше ловеца, другата същност на мрачния елф, която имаше много силно влияние върху Дризт именно в такива ситуации. Надзирателят не знаеше, че в този момент техният гост беше въвлечен в поредната борба за надмощие с другото си опасно „аз“.

Дризт погледна към ятаганите в ръцете си, после към събралите се гоблини, от които поне шейсетина бяха заели отбранителни позиции. Ловецът подканяше мрачният елф да ги нападне, да посече страхливите гадини и да ги изпрати в луд бяг надолу по тунелите, навън от тази пещера. Ала изведнъж Дризт извърна очи към надзирателя свиърфнебъл, припомни си с какъв план бяха дошли тук и успя да усмири ловеца в себе си.

— Кой от вас е водачът на племето? — попита елфът на гърления гоблински език.

Вождът на създанията не изгаряше от желание да пристъпи напред, особено пред един мрачен елф, но няколко от неговите подчинени, с типичната за тях смелост и вярност, се завъртяха на пети и посочиха предводителя си.

Водачът нямаше друг избор, освен да изпъчи гърди, да стегне мършавите си рамене и да направи крачка напред, за да се сблъска очи в очи с елфа.

— Брук! — нарече се предводителят като удари с юмрук по гърдите си.

— Какво правите тук? — изръмжа Дризт.

Брук не знаеше какво да отговори на този въпрос. Никога преди не се бе случвало вожд на гоблини да е искал разрешение, за да отведе племето си някъде.

— Този участък принадлежи на мрачните елфи! — изрева Дризт. — Нямате място тук!

— Градът на елфите е на километри оттук — оплака се предводителят Брук и посочи към Мензоберанзан. Беше объркал посоката, но Дризт не спомена нищо за тази грешка. — Това е земята на свиърфнеблите.

— Засега — отвърна мрачният елф и смуши Брикърс с дръжката на ятагана си. — Моите хора решиха да обявят тази територия за наша — малко пламъче заблещука в лилавите очи на Дризт, а по лицето му плъзна лукава усмивка. — Дали Брук и неговото племе ще имат нещо против?

Вождът безпомощно кършеше дългите си пръсти.

— Изчезвайте! — нареди Дризт. — Сега роби не ни трябват, но възнамеряваме да вдигнем голяма врява из тунелите! Извадихте голям късмет, Брук. Племето ти ще избяга и ще живее… но само този път!

Вождът се обърна към останалите, сякаш търсеше помощ. Срещу тях се бе изправил само един мрачен елф, а повече от трийсет гоблини стояха въоръжени, заели удобни позиции. Шансовете за победа бяха доста обещаващи, ако не и огромни.

— Вървете! — заповяда Дризт и посочи с ятагана си към един страничен коридор. — Бягайте колкото ви държат краката!

Предводителят на гоблините непокорно пъхна палци във въженцето, на което се държаха панталоните му.

Изведнъж из малката пещера отекна силен тътен от думкане по камъка. Брук и останалите гоблини се заоглеждаха нервно наоколо, а Дризт не изпусна отворилата се възможност.

— Нима имате смелостта да ни се противопоставяте? — изкрещя той и вождът на племето изведнъж се оцвети в лилавите пламъци на вълшебен огън. — Тогава глупавият Брук ще загине пръв!

Дризт още не беше довършил изречението си, когато предводителят на гномовете хукна да бяга и изчезна в тунела, посочен от мрачния елф. В знак на подкрепа всички гоблини от племето се втурнаха след своя водач. Най-бързоногият дори успя да го изпревари.

Няколко минути по-късно, Белвар и останалите миньори започнаха да се появяват край всеки коридор.

— Помислихме си, че може би се нуждаете от помощта ни — обясни надзирателят с митрилните ръце, удряйки с чукчето си по камъка.

— Подбирането на точния момент и преценката ви бяха безукорни, най-почитаеми надзирателю — промълви Брикърс, след като поовладя смеха си. — Перфектен, както винаги. Такъв е Белвар Дисенгалп!

Малко по-късно керванът на свиърфнеблите потегли отново. Цялата група беше развълнувана и развеселена от събитията, случили се през последните дни. Лукавите гномове смятаха себе си за много разсъдлива и хитра раса, особено що се отнасяше до избягването на неприятности.

Когато всички пристигнаха в Блингденстоун, веселието се превърна във всеобщ празник. Гномовете се славеха като сериозен и работлив народ, но умееха да веселят не по-зле от всяка друга раса във Владенията.

За пръв път, от четири десетилетия насам, Дризт До’Урден се чувстваше у дома си и въпреки че по произход мрачният елф се различаваше от свиърфнеблите, с тях той беше по-безгрижен от всякога. А Белвар Дисенгалп никога повече не потрепери, когато го наричаха „Най-почитания надзирател в Блингденстоун“.

* * *

Неживият беше объркан. Точно, когато бе започнал да вярва, че жертвата му се крие зад стените на града на лукавите гномове, магическата сила на заклинанията, които му бе направила матрона Малис, усети присъствието на Дризт в тунелите. В този миг мрачният елф, а и миньорите-свиърфнебли бяха извадили голям късмет, защото когато усети това, Закнафейн се намираше далеч от тях. Той проправи пътя си през тунелите и избегна няколко патрула на гномовете. Всяка съзнателно пропусната среща се превръщаше в изпитание както за Закнафейн, така и за матрона Малис. Върховната жрица на Лот седеше на трона си в далечния Мензоберанзан и с всяка изминала минута ставаше все по-нетърпелива и неспокойна.

Тя искаше да вкуси кръвта на всичко живо, изпречило се на пътя на зомбито, то, от своя страна се придържаше към целта си и правеше всичко възможно, за да се приближи до жертвата си. Но изведнъж следата се изпари.

* * *

Брук изръмжа от яд, когато на следващия ден в лагера му се появи друг мрачен елф. Към него не бяха насочени копия, никой не посмя да се промъкне наблизо.

— Тръгнахме си, както ни наредихте! — оплака се вождът и застана пред племето си още преди да е повикан. Знаеше, че така или иначе подчинените му щяха да го посочат.

Зомбито не показа с нищо, че е разбрало думите на гоблина и продължи да върви към него с извадени мечове.

— Ние… — започна предводителят, но последните му думи бяха заглушени от клокоченето на кръвта. Закнафейн извади меча си от гърлото на гоблина и се спусна към другите от племето.

Създанията се втурнаха да бягат на всички страни. Няколко се озоваха в капан между неживия мрачен елф и каменната стена, вдигнаха грубо издяланите си копия, за да се предпазят от зомбито, ала то се хвърли срещу тях, изби оръжията им и ги накълца на парчета. Едно от злощастните същества успя да хвърли копието си между мечовете на Закнафейн и да го забие в бедрото му.

Неживото чудовище дори не потръпна. То се обърна към гоблина и го повали със серия от светкавично бързи, идеално премерени удари, които отсякоха главата и двете му ръце.

В края на битката в пещерата лежаха проснати петнайсет трупа, племето се бе пръснало и злощастните създания още не спираха да бягат из тунелите в този район. Зомбито, цялото обляно в кръвта на своите врагове, напусна пещерата и продължи търсенето си.

* * *

В Мензоберанзан, в преддверието на големия параклис на дома До’Урден матрона Малис почиваше. Върховната жрица беше изтощена до крайност, но въпреки това изпитваше и моментно удовлетворение. Тя усещаше всяко убийство на Закнафейн; вълни от екстаз я заливаха всеки път, когато той, нейното неживо творение, забиеше меча си в тялото на поредната жертва.

Малис забрави за притесненията, за безпокойството си и постепенно придоби увереност с удоволствието, което й донесе свирепото кръвопролитие. Колко ли силен щеше да е екстазът й, когато Закнафейн най-накрая се срещнеше с грешния им син!