Р. А. Салваторе
Изгнание (15)

14
Трак

Ятаганите бавно се отдръпнаха от врата на клюнестото изчадие.

— Не съм… това, което… из-изглеждам — опита се да обясни то, но речта му се накъсваше. С всяка следваща дума, създанието сякаш попривикна и започна да говори все по-лесно: — Аз съм… печ.

— Печ? — зяпна учудено Белвар и се приближи до Дризт.

С явно объркване, гномът погледна плененото чудовище.

— Малко си голям за печ — отбеляза гномът.

Дризт изгледа говорещото създание, после своя приятел. Искаше някой да му обясни какво става; за пръв път чуваше тази особена дума.

— Наричат ги деца на камъка — поясни възрастният свиърфнебъл. — Малки, странни същества. Корави като камъка и живеещи само с една-единствена цел — да го обработват.

— Напомнят на свиърфнеблите — отвърна Дризт.

Белвар помълча за кратко. Чудеше се как да приеме думите на приятеля си — като обида или като комплимент. Гномът не можа да реши и предпазливо продължи:

— Наоколо няма много от тях — от тези печ. Още по-малко пък приличат на него — Белвар изгледа с подозрение клюнестото изчадие, после погледна към Дризт и в очите му се четеше предупреждение — съветваше го да държи ятаганите си в готовност.

— Печ… няма вече — запелтечи създанието, а в гърления му глас звучеше искрено разкаяние. — Печ няма вече.

— Как се казваш? — попита Дризт, търсейки нещо, което да му подскаже каква е истината.

Клюнестото изчадие помисли за миг, после безпомощно поклати огромната си глава.

— Печ… н-няма вече — повтори то и съвсем съзнателно обърна клюнестата си глава настрани, разкривайки процепа в бронята си. Подканяше Дризт да го убие.

— Не можеш ли да си спомниш как се казваш? — попита мрачният елф. Не бързаше да убива това създание, но то нито помръдна, нито проговори. Дризт се обърна към Белвар за съвет, но възрастният свиърфнебъл само повдигна рамене.

— Какво се е случило? Трябва да ми кажеш какво ти се е случило? — продължи елфът.

— М-м-м — опита се да отговори злощастното същество. — М-ма… магьосник. Зъл магьосник.

Дризт познаваше донякъде изкуството на магията и знаеше колко безскрупулни бяха тези, които я използваха. Досети се какво може да се е случило със странното създание и започна да му вярва.

— Значи магьосник те е превърнал в това, което си сега? — попита той, макар че вече знаеше отговора. С Белвар се спогледаха учудени. — Чувал съм, че се правят такива заклинания.

— Аз също — съгласи се гномът. — Магга каммара, мрачни елфе, виждал съм магьосниците от Блингденстоун. Те използваха подобна магия, когато трябваше да проникнем в… — изведнъж възрастният свиърфнебъл замълча, припомняйки си произхода на Дризт.

— Мензоберанзан — добави елфът и се засмя.

Леко смутен, Белвар прочисти гърлото си и се обърна към чудовището.

— Значи ти някога си бил печ… — каза той. Имаше нужда да чуе цялото обяснение на ситуацията в едно-единствено изречение. — После някакъв магьосник те е превърнал в клюнесто изчадие, така ли?

— Истина — отвърна създанието. — Печ няма вече.

— Къде са другарите ти? — попита гномът. — От това, което съм чул за народа ти, знам, че печ рядко пътуват сами.

— М-м-мъртви. Зъл м-м…

— Човек — магьосник? — попита Дризт.

Създанието закима развълнувано с огромната си човка.

— Да, чу-човек.

— И магьосникът те остави да се мъчиш сам, превърнат в клюнесто изчадие — заключи Белвар. Той и Дризт си размениха дълги и измъчени погледи, после елфът се отмести и позволи на клетото създание да се изправи.

— И-и-искам да ме убиете — каза то, приседна на земята и погледна ръцете си с отвращение. — Ск-к-ка-лите, скалите… изгубени са за мен.

В отговор Белвар вдигна изкуствените си ръце.

— И аз така си мислех някога — увери го той. — Ти си жив, пък и вече не си сам. Ела с нас. Ще те заведем при езерото и там ще можем да си поговорим повече.

Клюнестото изчадие се съгласи и с много усилия започна да повдига тежкото си тяло от пода. Твърдата му черупка застърга по камъка и Белвар използва възможността да прошепне на Дризт:

— Не прибирай оръжията си!

Най-накрая съществото се изправи, погледна ги от десетте си фута височина и мрачният елф не възрази на предупреждението на своя приятел.

Дълги часове клюнестото изчадие им разказваше премеждията си. Толкова вълнуващо, колкото и историите му, беше привикването на създанието към употребата на езика. Този факт, пък и разказите за живота му като печ, преминал в почти непрестанно, свято копаене и оформяне на камъка, убедиха Белвар и Дризт, че думите на това особено същество са истина.

— Х-хубаво е, че отново мога да говоря, въпреки, че не го правя на собствения си език — каза не след дълго то. — Сякаш отново съм намерил част от себе си, от онова, което бях някога.

Наскоро Дризт беше преживял същото — мрачният елф се чувстваше съпричастен към думите на това създание.

— Откога си така? — попита го Белвар.

Съществото повдигна рамене, огромните му гърди и рамене изтракаха при движението.

— Седмици, м-месеци. Не мога да си спомня. Загубил съм представа за времето.

Дризт хвана лицето си в ръце и въздъхна дълбоко. Искрено съчувстваше на съществото. Знаеше какво е да се чувстваш толкова изгубен и сам в пустошта на Подземния мрак. Познаваше мрачната реалност на тази съдба. Белвар лекичко го потупа по рамото, после отново се обърна към клюнестото изчадие.

— Къде отиваш сега? Или откъде идваш?

— Преследвам м-м-м — отвърна то, но не можа да произнесе последната дума, сякаш самото споменаване на злия магьосник му причиняваше ужасна болка. — Но съм загубил толкова много. Толкова лесно щях да го открия, ако си бях печ. Камъните щяха да ми кажат къде да го търся, но вече не мога да разговарям с тях. — Чудовището се изправи бавно и решително заяви: — Ще вървя. Не сте в безопасност с мен.

Изведнъж Дризт се възпротиви:

— Напротив, ще останеш — думите му звучаха така, сякаш елфът не търпеше никакви възражения.

— Не мога да се контролирам — започна да обяснява съществото.

— Не се безпокой — добави Белвар и посочи към вратата на високите скали. — Ние живеем там горе, а вратичката е прекалено малка, за да минеш през нея. Тук ще си починеш, докато всички решим какво ще правим.

Клюнестото изчадие беше изтощено, а и думите на възрастния свиърфнебъл звучаха приемливо. То се отпусна тежко на каменния под и се сви, доколкото му позволяваше закръгленото тяло. Дризт и Белвар си тръгнаха и на всяка крачка се обръщаха, за да зърнат отново новия си другар.

— Трак — сепна се изведнъж Белвар й спря. Мрачният елф направи същото, а странното същество се обърна и погледна гнома, разбрало, че думата му е насочена към него.

— Ще те наричаме така, ако не възразяваш — поясни възрастният свиърфнебъл. — Трак.

— Подходящо име — отбеляза Дризт.

— Х-хубаво е — съгласи се клюнестото изчадие, но вътрешно му се искаше да може да си спомни истинското си име на печ. Името, което звучеше като гладка скала, търкаляща се по стръмен коридор; името, което с ехото на всяка своя сричка шептеше молитви на камъка.

Когато с Белвар влязоха в малката пещера, Дризт промълви:

— Ще разширим вратата. Така Трак ще може да влиза и да си почива при нас на спокойствие.

— Не, мрачни елфе — възрази мъдрият свиърфнебъл. — Няма да направим това.

— Но там край езерото той не е в безопасност. Чудовищата ще го надушат.

— В безопасност е, и още как! — тросна му се Белвар. — Кажи ми, кое чудовище би нападнало едно клюнесто изчадие? — Гномът разбираше искрената загриженост на приятеля си, но и знаеше каква опасност крие предложението му. — Не за пръв път виждам такива магии — сериозно продължи той. — Наричат се полиморфни. Промяната в тялото става мигновено, но тази в съзнанието отнема време.

— Какво искаш да кажеш? — в гласа на Дризт се усещаше паника.

— Трак е още печ — отвърна Белвар, — затворен в тялото на клюнесто изчадие, но се опасявам, че скоро е възможно да изгуби истинската си същност. Съзнанието му ще се превърне в ума на едно от онези чудовища. Сега Трак ни смята за свои приятели, но стане ли трансформацията — за него ще сме просто поредната вечеря.

Дризт започна да протестира, но Белвар го накара да млъкне с един доста отрезвяващ въпрос:

— Нима ще ти е приятно, когато се наложи да го убиеш, мрачни елфе?

Елфът погледна на другата страна.

— Животът му е преминал също като моя.

— Не толкова, колкото си мислиш — отвърна гномът.

— И аз съм се чувствал изгубен — припомни Дризт на приятеля си.

— Така си мислиш — възрази Белвар. — Ти никога не си губил истинската си същност, истинският Дризт До’Урден. Бил си такъв, какъвто животът те е принудил, за да оцелееш. Това е различно. Не само тялото на Трак, но и душата му скоро ще се превърне в клюнесто изчадие. Мислите му, инстинктите ще са същността на едно чудовище и, магга каммара, то няма да се смили над теб, когато те притисне до земята.

Дризт не можеше да се успокои, въпреки че не можеше и да отрече жестоката истина в думите на лукавия гном. С тежка стъпка мрачният До’Урден се отправи към спалнята си — лявата стаичка в пещерния комплекс, и се просна в хамака. Отдалеч се виждаше, че е съкрушен от мъка.

— Уви, приятелю Дризт До’Урден — тихичко промърмори Белвар. — Съжалявам и за обречения печ.

Възрастният свиърфнебъл също се прибра в стаята си и си легна. Чувстваше се ужасно от цялата ситуация, но въпреки болката, реши да не променя студеното си, но разумно поведение. Разбираше, че Дризт се чувства свързан с нещастното същество, отговорен и съпричастен към загубата на самоличността му, а това можеше да се окаже фатално.

По-късно същата нощ мрачният елф развълнувано разтърси възрастния свиърфнебъл, за да го събуди.

— Трябва да му помогнем — сурово прошепна той.

Белвар избърса очите си с ръка и се опита да разбере къде се намира. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с кошмари, в които той крещеше „Биврип“ и после отиваше да изтръгне живота от тялото на новия им приятел.

— Трябва да му помогнем! — още по-настоятелно и грубо повтори Дризт. Изглеждаше толкова изтощен, че гномът веднага се досети, че приятелят му не е мигнал цяла нощ.

— Не съм магьосник — отвърна Белвар. — Нито пък ти…

— Ще го намерим тогава — изръмжа елфът. — Ще открием човека, който е проклел Трак и ще го принудим да развали магията! Само преди няколко дни го видяхме край потока, не може да е отишъл далече!

— Няма да ни е лесно да победим магьосник, способен на такава магия. Нима забрави огнената мълния? — Белвар погледна към стената, където на един гвоздей висеше обгорената му кожена куртка. — Опасявам се, че магьосникът е много по-силен от нас — промърмори гномът.

Дризт забеляза, че в думите на приятеля му липсва увереност и направо го попита:

— Нима си готов веднага да заклеймиш Трак? — широка усмивка се плъзна по лицето на елфа, когато видя, че изражението на възрастния свиърфнебъл омекна изведнъж. — Нима това е същият онзи Белвар Дисенгалп, който приюти у дома си един изгубен мрачен елф? Този многоуважаван надзирател, който до края вярваше в мен, когато всички ме смятаха за опасен и обречен?

— Върви да спиш, мрачни елфе — отвърна гномът и го побутна с митрилната си ръка.

— Добър съвет, приятелю — каза Дризт. — И ти се наспи добре. Дълъг път ни чака.

— Магга каммара! — изпуфтя необщителният свиърфнебъл, без да отстъпва от грубото си, сурово държане. После обърна гръб на Дризт и скоро захърка.

Мрачният елф забеляза, че този път похъркванията на лукавия гном идваха от дълбините на спокойния и мирен сън.

* * *

Трак не преставаше да удря и стърже с нокти по стената, не се отказваше нито за миг.

— Не, пак ли?! — ядосано прошепна Белвар. — Не и тук!

Дризт хукна надолу по криволичещия коридор, водейки се от монотонния звук.

— Трак! — повика го меко той, когато видя клюнестото изчадие.

Създанието се обърна, погледна приближаващия се мрачен елф и насочи острите си нокти към него, сякаш се готвеше да го нападне. От човката на чудовището се разнесе съскащо ръмжене. Само секунди по-късно Трак разбра какво прави и престана мигновено.

— Докога ще блъскаш така по скалите? — попита го Дризт и се престори, че не е видял заплашителната поза на Трак. — Намираме се в пустошта на Подземния мрак, приятелю, и не искаме неканени гости. Шумът, който вдигаш, ги привлича.

Създанието сведе огромната си глава.

— Не биваше да идвате с мен — каза то. — Аз не м-мога… Много неща ще се случат, аз не мога да ги к-контролирам.

Дризт се повдигна на пръсти и положи ръката си на рамото на Трак.

— Аз съм виновен — каза той, разбрал за какво говори клетото същество. То се извиняваше, че го е заплашило. — Не трябваше да тръгваме в различни посоки — продължи Дризт. — Трябваше да те предупредя, че идвам, не трябваше да те стряскам. Дори и да се наложи да търсим по-дълго, ще тръгнем всички заедно, а Белвар и аз ще ти помогнем да се контролираш.

Клюнестото лице на Трак се озари.

— Толкова д-добре се чувствам, когато тропам п-по камъка — заяви съществото и удари с нокът по скалата, сякаш за да опресни паметта си. Гласът и погледът му ставаха все по-отдалечени, когато се пренесе в спомените си от живота, който му бе отнет от магьосника, в миналото, изпълнено с разговори с безценния камък, прекарано в тупкане по скалите и в оформянето им.

— Отново ще се превърнеш в печ — обеща му Дризт.

Белвар идваше от края на тунела и чу думите на своя приятел, но не беше много сигурен, че желанието на всички ще се сбъдне. Повече от седмица обикаляха из тунелите, но от магьосника нямаше и следа. Възрастният свиърфнебъл се успокояваше от факта, че до този момент Трак успяваше да запази част от истинската си същност на печ, без да си позволява да се превърне в чудовище. Само преди няколко седмици Белвар бе наблюдавал същата промяна в Дризт и въпреки това, под борещата се за оцеляване същност, бе открил най-добрия си приятел.

Но възрастният свиърфнебъл не искаше да се самозаблуждава, че същото ще се получи и с Трак. Клетото същество дължеше състоянието си на могъща магия и дори най-силното приятелство не можеше да предотврати последствията от нея. Срещата на Трак с Дризт и Белвар му бе помогнала да отложи за малко, но само за малко, неизбежната си, трагична участ.

Още няколко дни тримата другари обикаляха из тунелите на Подземния мрак, ала търсенето им остана безрезултатно. Същността на Трак още не се бе променила, но дори елфът, който бе напуснал пещерата край езерото с такава надежда, сега усещаше тежестта на неизбежното.

Белвар и Дризт тъкмо бяха започнали да обсъждат завръщането им у дома, когато съзряха една не много голяма пещера, чийто под бе обсипан с каменни отломки от неотдавна срутилия се таван.

— Магьосникът! Бил е тук! — извика Трак, вдигна един огромен камък и без да се замисля го запрати към най-отдалечената стена, където той се разби на още по-малки късчета. — Бил е тук!

Клюнестото изчадие започна да тича наоколо като обезумяло, разбиваше камъните и мяташе скалите все по-необуздано.

— Откъде знаеш? — попита Белвар, за да укроти гнева на новия си приятел.

Трак посочи към тавана.

— Той е сторил това. М-м-м… той го е направил!

Дризт и Белвар се спогледаха притеснени. Таванът на пещерата беше разрушен — в средата му зееше огромна дупка. Ако това разрушение беше причинено от магия, то тя трябваше да е била много могъща!

— Магьосникът ли е виновен за всичко това? — попита Белвар и за пореден път направи онази коравосърдечна физиономия, която дълго бе упражнявал в предишните си разговори с Дризт.

— Неговата к-к-кула — отвърна Трак и хукна из пещерата, за да разбере накъде е тръгнал магьосникът.

Дризт и Белвар го гледаха недоумяващи. Най-накрая клюнестото създание се обърна към тях и разбра объркването им.

— М-м-м…

— Магьосникът — помогна му гномът — вече започваше да губи търпението си.

Трак не се обиди от забележката, дори се чувстваше благодарен.

— М-магьосникът има кула — опита се да обясни развълнуваното същество, — огромна желязна кула, и я носи навсякъде със себе си. Разполага я там, където му е удобно — Трак погледна към останките от тавана. — Дори и да не пасва.

— Носи кула ли? — попита възрастният свиърфнебъл и сбърчи нос.

Клюнестото изчадие кимна развълнувано, но нямаше време за повече обяснения. Беше открило следа от магьосника — ясен отпечатък от ботуш в мъха, спускащ се надолу по един от коридорите.

Преследването продължи и Белвар и Дризт трябваше да се задоволят с непълното обяснение на своя приятел. Мрачният елф поведе групичката като се стараеше да използва всичките си умения, които бе придобил в Академията и затвърдил по-късно през десетте години, прекарани в пустошта. Гномът, с вродените си познания за Подземния мрак и с вълшебната си, светеща брошка, определяше посоката им, а Трак, който в този момент се чувстваше сякаш е възвърнал напълно истинската си същност, молеше камъните да ги упътят. Тримата другари преминаха през още една разрушена пещера и през друга, в която се виждаха ясни следи от кулата, макар че високият таван си стоеше непокътнат.

След няколко дни спътниците се озоваха в просторна пещера в дъното, на която, край един ромолящ ручей, се издигаше домът на магьосника. Дризт и Белвар отново си размениха безпомощни погледи. Кулата беше трийсет фута висока и двайсет широка, а гладките й, метални стени проваляха всичките им; планове. Тримата приятели поотделно избраха най-безопасните пътища, за да се приближат към сградата и бяха още по-изумени, когато видяха, че стените на кулата бяха направени от чист елмаз — най-твърдият метал в целия свят.

Откриха една-единствена малка врата, чиито очертания едва се забелязваха на фона на перфектната изработка на кулата, и не трябваше да се опитват да я отворят, за да разберат, че входът е добре защитен от неканени посетители.

— М-м-м… Той е тук — изръмжа Трак и от отчаяние започна да драска с нокти по гладката повърхност на вратата.

— Значи ще му се наложи да излезе — заяви Дризт. — А когато го направи, ние ще сме тук и ще го чакаме.

Но Трак не беше доволен от този план. С разтърсващ рев, който проеча из всички тунели наоколо, разгневеното създание се засили и с всичка сила се блъсна във вратата на кулата, после отскочи назад и повторно се удари в нея. Вратата въобще не поддаде под тежестта на клюнестото изчадие; Белвар и Дризт скоро осъзнаха, че клетият им приятел ще трябва да се откаже от борбата.

Мрачният елф напразно се опитваше да го успокой, докато Белвар се приближи до стената и започна добре познатия им напев.

Най-накрая Трак се отпусна на земята и започна да хлипа от изтощение, болка и гняв. В този момент възрастният свиърфнебъл се хвърли напред, а от митрилните му ръце хвърчаха искри.

— Пазете се! — изкрещя той. — Изминах толкова много път — една врата не може да ме спре!

Гномът спря пред малката врата и с всичка сила я удари със своята ръка — чук. Ярка светлина заслепи всички; сини искри се пръснаха навсякъде. Мускулестият Белвар се трудеше безотказно, блъскаше и удряше по вратата, докато накрая съвсем се изтощи. Когато престана, той видя, че бе оставил само леки драскотини и бегли изгаряния по елмазената повърхност на входа.

От безсилие гномът удари ръцете си една в друга и целият се посипа с безвредни искри. С цялото си сърце Трак разбираше отчаяните действия на своя приятел, ала Дризт беше най-притеснен и ядосан от тримата. Бяха възпрепятствани от кулата на магьосника, но това не беше най-лошото. Злодеят, който се криеше в нея, със сигурност беше усетил присъствието им. Мрачният елф внимателно обиколи сградата и забеляза множеството процепи в нея, от който можеха да се изстрелят стрели. Той се спотаи под един от тях и дочу тих напев. Макар че не разбираше думите на магьосника, Дризт веднага се досети за намеренията на човека. Трябваше да предупреди приятелите си.

— Бягайте! — изкрещя елфът, в отчаянието си грабна най-близкия камък и го добута до отвора в стената.

Но късметът не бе изоставил Дризт заклинанието беше завършено в мига, в който скалата запуши процепа. Чу се силен рев, мълнията на магьосника разби камъка на парчета и запрати мрачния елф във въздуха, но не можа да излезе навън и избухна в куклата.

От вътрешността й долетя писък:

— Проклятие! Проклятие! Мразя когат’ стафа така!

Белвар и Трак се завтекоха да помогнат на поваления си приятел, но мрачният елф беше само зашеметен и успя да се изправи, преди да са дошли.

— О, вие ще плати скъпо затова, да-а ще плати! — дочуха се още крясъци от кулата.

— Да се омитаме оттук! — извика гномът. Този път клюнестото изчадие беше напълно съгласно с думите му, макар да търсеше възмездие. Но веднага щом Белвар погледна към Дризт, възрастният свиърфнебъл разбра, че елфът няма да се откаже толкова лесно. Трак също се вгледа в лилавите очи на новия си приятел и пламъците, които горяха в тях го накараха да отстъпи назад.

— Магга каммара, мрачни елфе, не можем да влезем вътре — напомни му Белвар.

Дризт извади от джоба си фигурката от черен оникс, сложи я пред отвора, после го блокира с тялото си.

— Ще видим — изръмжа той и призова Гуенивар.

Черната мъгла се заизвива около статуетката, бавно се плъзна през процепа и навлезе в кулата.

— Щ’ви избиия ввсичкити! — изрева скритият магьосник.

След няколко секунди от вътрешността на кулата долетя мощния рев на пантерата, а после се чу и гласът на човека:

— Може би греша!

— Отвори вратата — крещеше Дризт, — ако ти е мил животът, зли магьоснико!

— Не, никога!

Ревът на пантерата проехтя още веднъж, после се чуха крясъци и вратата се отвори.

Дризт първи прекрачи прага и другите го последваха. Озоваха се в овална стая в приземния етаж на кулата. В средата й се издигаше метална стълба, водеща към капандура на тавана. Магьосникът се бе опитал да избяга, но не бе успял да се покатери докрай — сега висеше с главата надолу от стълбата, закачен с единия крак на едно от стъпалата. Гуенивар се бе възстановила от падането си в киселинното езеро и отново изглеждаше като най-величествената от всички пантери. Беше застанала от другата страна на стълбата и съвсем нехайно лижеше крака на човека.

— О, влисайте — изкрещя той и разпери широко ръце, после ги събра отново, за да махне мантията от лицето си. Струйки дим се издигаха от дрехата му, разкъсана и обгорена от мълнията. — Аз съм Бристър Фендълстик. Добр’ дошли в скромния ми дом.

Със своята ръка — чук Белвар спря Трак пред вратата — не искаше да пуска опасния си приятел вътре, докато Дризт не се приближи към магьосника, за да го хване. Мрачният елф се позабави, за да поздрави любимата си пантера — не я беше виждал от деня, в който я бе пратил да се лекува.

— Говориш езика на мрачните елфи — отбеляза Дризт, сграбчи магьосника за яката, смъкна го от стълбата, изправи го на крака и го огледа отблизо. Не беше виждал човек допреди срещата им в тунела до потока и до този момент не беше особено впечатлен.

— Гворя много есици — отвърна магьосникът и отблъсна ръцете на елфа. След това, сякаш думите му бяха от огромно значение, добави: — Аз съм Бристър Фендълстик!

— А езика на съществата печ, говориш ли? — изръмжа от вратата Белвар.

— Печ?! — отвърна с погнуса магьосникът.

— Печ — изръмжа Дризт и почти допря ятаган до гърлото на човека, за да подчертае думите си.

Трак направи крачка напред. Възпиращият го свиърфнебъл леко се плъзна по гладкия под.

— Огромният ми приятел някога е бил печ — обясни мрачният елф. — Мисля, че това ти е известно.

— Печ — тросна се магьосникът. — Безполесни м’лки същества, винаги заст’ват на пътя ти.

Трак се приближи още една крачка напред.

— Не се бави, мрачни елфе — помоли го Белвар, притискайки клюнестото изчадие с цялата си тежест.

— Върни му истинската същност — настояваше Дризт. — Превърни приятелят ни отново в печ. И побързай.

— Ха! И така си е добре! — изсумтя непредвидимият човек. — На кой му притрябвало да става печ?

Трак въздъхна тежко. От силата на третата му крачка, Белвар започна да се плъзга по пода.

— Сега, магьоснико — предупреди го мрачният елф. Застаналата на стълбата пантера започна да ръмжи от глад.

— Ох, дубре, много дубре! Жалък печ! — тросна се магьосникът и размаха ръце от отвращение. После извади от малкия си джоб си една огромна книга, която незнайно как се бе побрала вътре.

Предвкусвайки победата Дризт и Белвар се усмихнаха един на друг. В същия миг човекът направи фатална грешка.

— Трябваше да го убия, както убих и събратята му — промърмори толкова тихо той, че дори стоящият до него Дризт не успя да го чуе.

Ала клюнестите изчадия чуваха най-добре от всички същества, населяващи земите на Подземния мрак.

Трак замахна с ръката си, завършваща с огромен нокът, и възрастният свиърфнебъл се претърколи в средата на стаята. Дризт се обърна, дочул звука от тежките приближаващи се стъпки, но беше късно. Гигантското клюнесто изчадие профуча край него и го блъсна встрани. При падането си мрачният елф изпусна ятаганите си, а магьосникът — глупавият магьосник — усети настъпващото с металната стълба чудовище. Ударът беше толкова силен, че огъна стълбата и запрати Гуенивар към стената.

Докато Дризт и Белвар се свестят, за да повикат своя приятел, вече не беше ясно дали смъртоносният удар на огромното клюнесто изчадие беше убил магьосника веднага или не. С ноктите и човката си Трак го удряше и разкъсваше безмилостно. Наоколо свистяха мълнии, много от предметите, притежаващи магическа сила и носени от магьосника, се счупиха и стаята се изпълни с дим.

Когато клюнестото изчадие изля яростта си и погледна към приятелите си, застанали около него й готови за бой, грамадата разкъсана, кървава плът в краката му вече беше неузнаваема.

Белвар искаше да каже, че магьосникът се бе съгласил да върне истинската същност на Трак, но не виждаше смисъл да го прави. Омагьосаното същество падна на колене и зарови лице в ноктите си. Не можеше да повярва на това, което бе сторило преди малко.

— Да се махаме от това място — промълви Дризт и прибра ятаганите си.

— Претърси го — предложи гномът, мислейки за удивителните съкровища, скрити в мантията на човека, ала мрачният елф не можеше да издържа повече. Самият той неведнъж бе обладаван от същата необуздана ярост и мирисът на кръв сковаваше душата му от страх и безпокойство. Поддържан от Гуенивар, Дризт излезе от кулата.

Белвар се приближи към Трак и му помогна да се изправи, после изведе треперещото създание от сградата. Разумният свиърфнебъл накара приятелите си да го почакат, докато претърси кулата за някакви предмети, които можеха да им помогнат или за магическата дума, с която ще могат да вземат кулата със себе си. Но или магьосникът беше много беден, в което Белвар силно се съмняваше, или бе скрил съкровищата си на сигурно място — в някое друго измерение, може би. Гномът не откри нищо, освен простичък мях за вода и чифт износени ботуши. Ако бе съществувала магическа дума за призоваване на чудноватата елмазена кула, то тя бе умряла заедно с магьосника.

Пътят на тримата приятели към дома премина в пълно мълчание; всеки от тях беше погълнат от собствените си тревоги, притеснения, разкаяния и спомени. Нямаше нужда Белвар и Дризт да споделят най-големия си страх. От разговорите им с Трак бяха научили колко миролюбива и кротка е расата на създанията печ; не беше трудно да се досетят, че кръвожадната постъпка на новия им приятел не беше продиктувана от истинската му същност.

По-скоро трябваше да си признаят, че в действията си Трак все повече заприличваше на съществото, в което бързо се превръщаше.