Р. А. Салваторе
Изгнание (10)

9
Шепота в тунелите

Въоръжен с чукове и кирки, патрулът на свиърфнеблите си проправяше път през лъкатушния, неравен тунел. Лукавите гномове не бяха далече от Блингденстоун. Бе изминал само един ден, откакто напуснаха града, но въпреки това се налагаше да се прегрупират в бойни формации, в които излизаха само в по-отдалечените райони на Подземния мрак. В тунела вонеше на смърт.

Водачът на групата усети, че наближават мястото на кръвопролитието, промъкна се тихо до една скала и предпазливо надникна над нея.

— Гоблини! — сигнализираха сетивата му на неговите събратята. Когато опасностите на Подземния мрак ги притискаха отвсякъде, свиърфнеблите рядко общуваха на глас — помежду им се зараждаше силна подсъзнателна телепатична връзка, с помощта, на която можеха да си разменят прости мисли. Гномовете от отряда здраво стиснаха дръжките на оръжията си и с объркани и напрегнати мисли започнаха да обсъждат бойната си тактика. Водачът, Единственият гном, надникнал от скалата към мястото на кръвопролитието, ги прекъсна със силата на волята си:

— Мъртви гоблини!

Той заобиколи скалата и всички го последваха към сцената на зловещото убийство. Наоколо лежаха разкъсаните посечените тела на десетки гоблини.

— Мрачен елф — прошепна един гном от отряда на свиърфнеблите, след като огледа с каква прецизност бяха нанесени раните и с каква лекота остриетата се бяха врязали в кожата на злощастните създания. От всички раси, обитаващи Подземния мрак, само мрачните елфи притежаваха такива тънки и зловещо остри мечове.

— Прекалено близко сме — отвърна мислено друг свиърфнебъл и удари по рамото проговорилият гном.

— Мъртви са от едно денонощие — заяви трети, без да обръща внимание на предупреждението на своя сънародник. — Мрачните елфи няма да стоят тук и да ни чакат — това не им е в природата.

— Клането на гоблини също — отвърна този, който бе настоял за тишина. — Особено когато могат да ги пленят!

— Щяха да ги пленят, ако са възнамерявали да се върнат в Мензоберанзан — отбеляза първият гном, после се обърна към водача: — Главнокомандващи Крайгър, трябва веднага да се приберем в Блингденстоун и да докладваме за това кръвопролитие!

— Какво ще докладваме? — отвърна Крайгър. — Мъртви гоблини в тунелите? Че това се случва почти всеки ден в земите на Подземния мрак.

— Да, но това не е първият случай на подобни прояви из тези райони — възрази непредпазливият свиърфнебъл.

Главнокомандващият не можеше да отрече истината в думите на своя спътник, нито пък благоразумието на неговото предложение. Наскоро в Блингденстоун се бяха върнали още два отряда и двата докладваха за мъртви чудовища, намерени в тунелите на Подземния мрак и вероятно убити от мрачните елфи.

— Вижте още нещо — продължи друг гном, наведе се и взе кесията на един от гоблините. Развърза я и показа съдържанието й на останалите от отряда. Беше пълна със златни и сребърни монети. — Кой мрачен елф е толкова нетърпелив, че да остави тук това съкровище? — добави той.

— Можем ли да бъдем сигурни, че всичко това е дело на мрачни елфи? — попита Крайгър, въпреки че всъщност не се съмняваше. — Може някое друго същество да е навлязло в земите ни. Може би някой е намерил оръжия на мрачни елфи — гоблин или орк?

С помощта на мислите си, всички от отряда веднага потвърдиха:

— Елфите са били!

— Раните са нанесени светкавично, но и с голяма точност — каза един от тях. — Не виждам никъде следи от чужда кръв, освен тези на гоблините. А и кой, освен мрачните елфи, има способността да убива по такъв начин — толкова ефикасно?

Главнокомандващият Крайгър тръгна надолу по тунела и започна да се оглежда наоколо. Търсеше някакви следи, които да му помогнат да разгадае тази мистерия. За разлика от повечето раси, лукавите гномове притежаваха много силна връзка с камъка, но този път скалите не можаха да помогнат на водача. Гоблините бяха загинали от истинско оръжие, а не от острите нокти на чудовищата, бродещи из Подземния мрак. Не бяха взети в плен. Телата им лежаха проснати почти едно до друго, което несъмнено показваше, че злощастните създания не са имали време дори да избягат. Тези гоблини бяха убити толкова бързо — всичко говореше за намесата на отряд от около двайсетина мрачни елфа, но дори и да бяха само няколко, поне един от тях щеше да прерови и да ограби телата им.

— Накъде ще продължим, главнокомандващи? — попита Крайгър един от гномовете. — Напред, за да проучим минералното находище, или към Блингденстоун, за да съобщим за това, което видяхме?

Водачът беше лукав, стар свиърфнебъл и си мислеше, че знае всяка от тайните на Подземния мрак. Не обичаше загадките и по никакъв начин не можеше да си обясни случилото се в този район. Единственото, което можеше да стори сега, бе да стои тук, да се чуди и да почесва голото си теме в недоумение, а от това нямаше никаква полза.

Крайгър се върна назад при отряда и към мисловното им общуване. Никой не оспори решението му — лукавите гномове винаги полагаха всички възможни усилия, за да избегнат мрачните елфи.

Патрулът незабавно се прегрупира в стегнати редици и пое обратно към къщи.

Издигнат високо във въздуха, реещ се в сенките на високия таван и сталактитите, Закнафейн До’Урден последва гномовете и внимателно запомни пътя им.

* * *

Крал Шниктик се приведе леко напред в каменния си трон и дълбоко се замисли над думите на главнокомандващия. Съветниците на владетеля, насядали около него, също бяха обезпокоени, но и любопитни. Сведенията, получени току-що, само потвърждаваха двата разказа за вероятната поява на мрачни елфи в източните тунели.

— Защо тези от Мензоберанзан се промъкват край границите ни? — попита един от съветниците, когато Крайгър приключи с рапорта. — Шпионите не са ни уведомявали за предстояща война. Със сигурност щяхме да научим, ако Управляващият съвет на Мензоберанзан планира нещо драматично.

— Да, така е — съгласи се крал Шниктик, за да заглуши напрегнатата глъч, разнесла се след зловещото изказване на съветника. — Все пак, напомням на всички, че не знаем със сигурност дали извършителите на тези убийства са мрачни елфи.

— Простете, кралю — неуверено започна Крайгър.

— Да, главнокомандващи — отвърна Шниктик и бавно размаха набитата си ръка — жест, с който подканяше водачът да запази възраженията за себе си. — Знам, че си много сигурен в наблюденията си. Познавам те достатъчно добре, за да мога да се доверя на преценката ти. Но докато този отряд мрачни елфи не бъде забелязан, не мога да предприема никакви мерки.

— При това положение можем само да се съгласим, че нещо много опасно е навлязло в източните ни земи — добави един от съветниците.

— Точно така — потвърди кралят на свиърфнеблите. — И трябва да научим какво. От днес нататък прекратявам миньорските експедиции в източните тунели — Шниктик отново размаха ръка, за да успокои предизвиканите от думите му въздишки и коментари. — Знам, че е докладвано за няколко богати находища на руда в този участък. При първа възможност ще се опитаме да ги усвоим, но в този момент земите на изток, североизток и югоизток се обявяват за територии, чийто достъп е разрешен само за бойните отряди. Числеността на патрулните групи ще бъде удвоена, както и броят на отделните им членове. Обсегът на действие също ще бъде разширен, за да обхване всички територии, намиращи се на три часа път от Блингденстоун. Трябва бързо да узнаем кой е извършителят на тези убийства.

— А шпионите ни в Мензоберанзан? — попита един от съветниците. — Трябва ли да се свържем с тях?

Шниктик протегна длани напред.

— Не се тревожете. Ще си отваряме очите на четири, но няма да позволим на врага да узнае, че подозираме намеренията му — кралят на свиърфнеблите не искаше да изказва опасенията си, че на шпионите в Мензоберанзан не може напълно да се разчита. Информаторите на драго сърце приемаха скъпоценни камъни от гномовете в замяна на оскъдна информация, но ако влиятелните мрачни елфи в града планираха нещо голямо, шпионите най-вероятно щяха да играят двойна игра и да ги предадат.

— Ако от Мензоберанзан ни докладват за нещо необичайно — продължи кралят, — или ако открием, че нарушителите са наистина мрачни елфи, тогава ще предприемем по-сериозни действия. Дотогава, нека оставим патрулните отряди да научат каквото могат.

Крал Шниктик разпусна съвета и предпочете да остане сам в тронната зала, за да размисли над неприятните събития. В началото на същата седмица бе научил и за ожесточената атака на Дризт срещу статуята на василиска.

Изглежда Шниктик, кралят на Блингденстоун, напоследък научаваше повече за подвизите на мрачните елфи, отколкото му искаше.

* * *

Разузнавателните групи на свиърфнеблите навлизаха все по-дълбоко в източните тунели. Всички, дори и тези, които не постигаха никакъв резултат, се завръщаха в Блингденстоун изпълнени с подозрения. В земите на Подземния мрак всичко бе застинало в необичайна, ненарушима тишина. Нито един гном не беше пострадал, но никой не изгаряше от желание да участва в патрулните отряди. В тунелите се криеше нещо зло и те го усещаха с всичките си сетива, криеше се нещо, което убиваше без причина и без капка милост.

Един от патрулите откри пещерата на мъха, в която някога бе живял Дризт. Крал Шниктик се натъжи, когато научи за гибелта на миролюбивите микониди и за унищожението на така скъпоценната им гора от гъби.

Дълги дни отрядите се лутаха из тунелите, но не откриха и следа от убиеца. Въпреки всичко, продължиха да вярват, че в кръвопролитията са замесени потайните и жестоки мрачни елфи.

— Сега дори си имаме един от тях — напомни на краля един от съветниците му по време на обичайното за деня заседание.

— Причинил ли е някакви неприятности? — попита Шниктик.

— Нищожни — отвърна лукавият гном. — Много почитаемият Белвар Дисенгалп още се застъпва за него и го държи в къщата си като гост, а не като затворник. Не би ни позволил да му назначим стража.

— Наблюдавайте елфа — добави кралят, след като размисли, — но от разстояние. Ако той наистина ни е приятел, в което почитаемият Дисенгалп очевидно е сигурен, то не бива да го притесняваме с вмешателството си.

— Какво да правим с бойните отряди? — попита друг съветник, представител на пещерата, в която се помещаваше войската на града. — Войниците ми се умориха. Не видяха нищо, освен няколко следи от битка, и не чуха нищо, освен звука на собствените си, провлачени от изтощение, стъпки.

— Трябва да сме нащрек — припомни му крал Шниктик. — Ако мрачните елфи са цял отряд…

— Не са — отвърна спокойно съветникът. — Не намерихме лагер, нито следи от такъв. Този патрул от Мензоберанзан, ако въобще е цял патрул, напада и после се укрива в някакво убежище, което не успяхме да открием. Вероятно е създадено с помощта на магия.

— И ако мрачните елфи наистина искаха да нахлуят в Блингденстоун — заговори друг, — нима наистина щяха да оставят толкова много следи, доказващи присъствието им в тунелите. Убийството на гоблините, открити от експедицията на главнокомандващ Крайгър, е станало преди седмица, а трагедията с миконидите — малко преди това. Никога не съм чувал за мрачни елфи, които се навъртат около вражески настроен град и дни преди да нападнат оставят толкова явни следи за присъствието си.

Известно време кралят размишлява над тези думи, но с всеки изминал ден, в който се събуждаше и виждаше, че Блингденстоун е непокътнат, заплахата от война с Мензоберанзан започваше да му изглежда все по-далечна. Шниктик се успокояваше с тези мисли, но въпреки това, не можеше да пренебрегне страшните сцени, които войниците му откриваха в източните тунели. Някакво същество, вероятно мрачен елф, се навърташе там, прекалено близо до Блингденстоун, и кралят не можеше да е спокоен.

— Да предположим, че този път Мензоберанзан не планира война срещу нас — заговори Шниктик, — тогава какво правят мрачните елфи толкова близо до града ни!? Защо са навлезли чак в източните тунели — толкова далече от родния си дом?

— Разширяват обсега на патрулите си? — предположи един от съветниците.

— Дезертьори убийци? — попита друг, но нито едно от предположенията не изглеждаше вероятно. Тогава с развълнуван глас се обади трети съветник:

— Търсят нещо — догадката му бе съвсем простичка и очевидна, но успя да изненада всички.

Кралят на свиърфнеблите тежко отпусна глава в дланите си. Току-що бе чул вероятното обяснение на проблема и се чувстваше глупаво, че не се е досетил по-рано.

— Но какво? — попита друг съветник, очевидно изпълнен със същите чувства. — Мрачните елфи рядко копаят камъка. А и миньорството никак не им се удава, пък и не е нужно да се отдалечават толкова от Мензоберанзан, за да открият скъпоценни метали. Какво ли търсят елфите толкова близо до Блингденстоун?

— Нещо, което са изгубили — отвърна кралят. Изведнъж си бе спомнил за мрачния елф, дошъл, за да живее сред народа му. Всичко изглеждаше прекалено логично, за да бъде съвпадение. — Или по-скоро някого — добави Шниктик и гномовете веднага разбраха намека му.

— Може би ще трябва да поканим нашия гост, мрачния елф, на някое от събранията?

— Не — отвърна кралят. — Но може би се налага да следим по-отблизо този Дризт. Съобщете нареждането ми на Белвар Дисенгалп, а то е, че този мрачен елф не бива да бъде изпускан от поглед. И Фърбъл — обърна се Шниктик към съветника до себе си, — щом като установихме, че ни застрашава война с мрачните елфи, значи е време да пуснем шпионската ни мрежа в действие. Донесете ми информация от Мензоберанзан и то бързо! Не ми е приятно разни мрачни елфи да се мотаят на прага ми. А те го правят, така че забравете за добросъседството.

Съветник Фърбъл, началникът на секретните отряди в Блингденстоун, кимна, макар че не бе очарован от заповедта на краля. Информацията от Мензоберанзан се заплащаше скъпо и често се оказваше добре премислена измама, която прикриваше истината. Фърбъл не обичаше да си има работа с никого или нищо, което можеше да го надхитри, а мрачните елфи бяха на първо място в черния му списък.

* * *

Неживият проследи с поглед отдалечаването на поредния патрул надолу по криволичещия тунел. Тактическата мъдрост на това създание, което в миналото бе най-изкусният повелител на меча в цял Мензоберанзан, бе спряла ненаситната му за кръв ръка. Последните няколко дни Закнафейн прекара в търпеливо проучване. Той не разбра причината за прииждащите, все по-многобройни, отряди на гномовете, но усещаше, че мисията му ще бъде изложена на риск, ако атакува някой от тях. Нападение срещу един толкова добре организиран враг щеше най-малкото да вдигне голяма тревога в тунелите и неуловимият Дризт щеше да я чуе със сигурност.

По същата причина през последните дни, зомбито се опитваше да усмирява кръвожадната си природа и да избягва срещите си с другите обитатели на района, за да прикрие следите си от свиърфнеблите. Злата воля на Малис До’Урден следваше Закнафейн на всяка крачка; мислите й отекваха в съзнанието му, подбуждаха го да побърза и да сложи край на великото си отмъщение. С кръвта, която бе пролял наскоро, той бе успял да укроти коварната й воля, но не задълго. Въпреки всичко, с помощта на тактическата си мъдрост, неживото създание успя да надделее над свирепите призиви на матроната. Съществото, в което се бе превърнал Закнафейн, знаеше, че ще намери покой, само когато Дризт До’Урден се присъедини с него във вечния му сън.

Докато лукавите гномове отминаваха, зомбито задържа мечовете си прибрани в ножниците им. А когато покрай него премина втори патрул от изтощени свиърфнебли и се отправи на запад, в съзнанието на Закнафейн се прокрадна нова мисъл. Ако тези гномове се срещаха толкова често из този район, нямаше начин Дризт да не се е сблъскал с тях.

Този път неживият не остави бойния отряд да се изгуби от погледа му. Той се спусна надолу от скривалището си, покрития със сталактити таван, и се затича след патрула.

Изведнъж в съзнанието му, като спомен от предишния му живот, изскочи името Блингденстоун.

— Блингденстоун — опита се да каже зомбито.

Това бе първата дума, която неживото чудовище, създадено от матрона Малис, се бе опитало да произнесе, ала без резултат.

Името на града прозвуча като неразбираемо ръмжене.