Р. А. Салваторе
Изгнание (18)

17
Деликатно равновесие

Белвар проучи внимателно последния си враг и видя нещо познато в твърдата му черупка. Нима преди беше помагал на подобно същество? Гномът не преставаше да се чуди, но дори и да имаше някакви съмнения, гладиаторът-свиърфнебъл не можеше да достигне до истинската си същност на лукав гном — неговият господар непрестанно мамеше съзнанието му с хитрите си илюзии:

— Убий го, смели ми шампионе — крещеше илитидът от публиката. — Той е твой враг, в това няма съмнение. Той ще ме нарани, ако не го спреш, ако не го убиеш!

Много по-едрото от Трак клюнесто изчадие не спираше да предизвиква дребничкия свиърфнебъл, бързаше да го даде за храна на илитидите.

Белвар коленичи и зачака подходящия момент. Когато клюнестото изчадие се надвеси над него с разперени ръце, за да запази равновесие и да не се катурне встрани, гномът се изстреля нагоре, а изпънатата му ръка — чук се заби в гърдите на противника. Мощта на удара беше толкова силна, че цялата костна броня се пропука. То загуби съзнание и полетя напред, повличайки и Белвар със себе си — беше много по-тежък от него и падаше с много по-голяма сила, от тази, с която бе отскочил той. Гномът усети как рамото му се извади от ставата и едва не припадна. Но призивите на господаря му не стихваха, дори напротив — те завладяха мислите му и надделяха болката.

Гладиаторите се строполиха на земята — Белвар беше затрупан под тежестта на чудовището. Огромният размер на клюнестото изчадие му попречи да забие ноктите си във възрастния свиърфнебъл, но то имаше и други оръжия. Злокобната му човка се спусна към Белвар.

Лукавият гном успя да вдигне своята ръка — кирка и да я постави на пътя й, но това не попречи на чудовището. То продължаваше да натиска главата си надолу, а ръката на гладиатора-свиърфнебъл започна да се извива назад. Гладната човка се стрелна напред и се затвори само на инч от лицето на Белвар.

Публиката на огромната арена скочи на крака и завика възбудено. Някои илитиди използваха мислите си, други — гъргорещите си, воднисти гласове. Някои размахваха пръсти, други — стиснати юмруци; дори една част от илитидите прибързано се опитаха да съберат печалбата.

Господарят на Белвар, уплашен от загубата на шампиона си, повика крадеца на мисли, притежаващ клюнестото изчадие:

— Ще се откажеш ли? — попита с пресилена увереност на мислите си той.

Другият илитид се обърна самодоволно настрани и затвори телепатичните си рецептори. На господаря на Белвар му оставаше само едно — да наблюдава.

Клюнестото изчадие не можеше да се приближи повече — кирката на храбрия свиърфнебъл се бе опряла с единия си край в камъка, а с другия държеше настрана смъртоносната човка. Чудовището реши да смени тактиката си и с едно рязко движение вдигна глава, за да се освободи от митрилния предмет.

Войнската интуиция на гнома го спаси точно в мига, в който човката се спусна отново към лицето му. Нормалната реакция и защита на Белвар би била да се опита да отклони главата на чудовището с един удар. Както и предполагаше гладиаторът-свиърфнебъл, клюнестото изчадие очакваше точно това.

Белвар замахна с ръка, но малко по-ниско, за да може кирката му да мине под спускащата се надолу човка. Междувременно чудовището си помисли, че гномът ще го удари и замръзна на място, точно както бе планирало.

Митрилната ръка, обаче, рязко смени посоката на удара си, по-тъпото острие на кирката се заби точно зад човката на чудовището и отблъсна главата му встрани. Тогава, без да обръща внимание на болката в нараненото си рамо, Белвар сви другата си ръка в лакътя и замахна, но в удара му нямаше сила. В този момент, главата на клюнестото изчадие профуча край кирката и с разтворена човка се спусна към откритото лице на гнома.

И то точно навреме, за да се захапе митрилния чук.

Ръката на Белвар навлезе дълбоко в устата на чудовището и я разчекна. Клюнестото изчадие се задърпа, опитвайки се да се освободи; при всяко негово движение вълни от силна болка заливаха гладиатора-свиърфнебъл. Ръката му беше наранена, но той намери сили да отвърне на опонента си със същата ярост — със свободната си ръка, Белвар започна да нанася удар след удар по главата на изчадието. Там, където се забиваше кирката, рукваше кръв.

— Ще се откажеш ли? — изкрещя със странния си глас господарят на гнома към притежателя на клюнестото изчадие.

Въпросът, обаче, отново беше прибързан. Долу на арената, бронираното изчадие не беше победено. То използва още едно от оръжията си: своята тежест.

Чудовището се стовари върху лежащия на земята гном с една-единствена цел — да го размаже.

— А ти предаваш ли се? — отвърна на свой ред господарят му, зарадван от обрата на битката.

Кирката намери окото на клюнестото изчадие и то зарева от болка. Илитидите скочиха на крака, отново започнаха да стискат и отпускат юмруци и да размахват четирипръстите си ръце.

Двамата господари осъзнаха колко много можеха да изгубят. Дали гладиаторите им щяха да могат да се бият отново, ако на този сблъсък не се сложеше край?

— Какво ще кажеш за равенство? — предложи по телепатичен път господарят на Белвар.

Другият илитид се съгласи на момента. Двамата господари изпратиха мисловни съобщения до войните си, но трябваше да минат няколко инфарктни секунди преди съперниците да успеят да потушат яростта си и да сложат край на битката. Най-накрая заповедите на крадците на мисли надделяха над животинските инстинкти на гладиаторите. Изведнъж лукавият гном и клюнестото изчадие изпитаха симпатия един към друг. Дори след като се изправи, чудовището подаде нокът на възрастния свиърфнебъл, за да му помогне да стане.

Малко по-късно Белвар седеше на единствената каменна пейка в малката си, неугледна килия, намираща се в тунела пред овалната арена. Митрилната му ръка — чук се бе вдървила съвсем, а цялото му рамо се бе покрило с отвратителна синина. Щяха да минат много дни преди гладиаторът-свиърфнебъл да може да излезе и да се бие отново. Този факт силно тревожеше Белвар — той се притесняваше, че скоро няма да може да зарадва господаря си.

Илитидът дойде при него, за да прегледа раната. Беше донесъл и някакви еликсири, които щяха да ускорят заздравяването, но и тази магическа помощ не можеше да изцели напълно Белвар — гномът очевидно се нуждаеше от почивка. Крадецът на мисли, обаче, имаше и други планове за своя шампион. Конструкцията на новата стая в личните му покои трябваше да се завърши.

— Ела — заповяда робовладелецът.

Гномът скочи на крака и побърза да настигне господаря си. Докато преминаваха през най-ниското ниво в централната кула на замъка, Белвар забеляза един коленичил мрачен елф. Какъв късмет бе извадил той — да може да докосва и успокоява централния мозък на обществото на илитидите! Когато се изкачиха до третия етаж на каменната структура и влязоха в дома, споделян от тримата господари, Белвар вече бе забравил за него.

Останалите двама илитида продължаваха да седят в столовете си, застинали и неподвижни като статуи. Господарят на гнома не им обърна почти никакво внимание — той знаеше, че приятелите му са далече, че пътуват през Звездната равнина и, че материалните им тела се намират в абсолютна безопасност тук. Крадецът на мисли наистина се замисли за миг, но само за миг — почуди се какво ли правят другарите му в това толкова далечно измерение. Подобно на всички илитиди и той го харесваше, но педантичността, отличителната черта от характера им, го караше да мисли винаги първо за бизнеса си. С покупката на Белвар беше направил страхотна инвестиция — инвестиция, която не можеше да си позволи да загуби.

Илитидът заведе гнома в задната стая и го сложи да седне на една съвсем обикновена каменна маса. После изведнъж започна да го обсипва с телепатични предложения и въпроси, за да ангажира съзнанието му, докато намести изваденото рамо и го превърже. Крадците на мисли винаги можеха да нахлуят в мислите на всяко едно същество още при първия контакт с него, без значение дали ще използват менталната атака или телепатичната комуникация, но да постигнат пълен контрол над съзнанието на някого можеше да им отнеме седмици, дори месеци. С всяка една среща естествената устойчивост на подчинените им отслабваше и те разкриваха все повече и повече от спомените и емоциите си.

Господарят на Белвар беше решен да узнае всичко за чудатия свиърфнебъл — за странните му, изкусно изработени ръце и за необичайната компания, с която бе дошъл. Този път, докато претърсваше в съзнанието му, крадецът на мисли се спря върху ръцете на гнома, защото чувстваше, че робът не използва целия им капацитет.

Мислите на илитида нахлуваха и претърсваха из основи съзнанието на възрастния свиърфнебъл, докато накрая не откриха едно простичко заклинание.

— Биврип? — попита илитидът.

Съвсем несъзнателно, като по рефлекс, Белвар удари ръцете си една в друга, ала потрепери от болка при рязкото движение.

Крадецът на мисли оживено разшава пръстите и пипалата си. Току-що се бе докоснал до нещо важно, нещо, което можеше да направи неговия шампион още по-силен. Но ако му позволеше да си спомни заклинанието, щеше да му върне част от истинската същност — ясен спомен от дните преди робството.

Илитидът подаде на Белвар още един лечебен еликсир, после се огледа наоколо, за да проучи вещите му. Ако гномът останеше гладиатор, щеше да се наложи да се срещне отново с клюнестото изчадие в реванш — беше прието двубоите винаги да се преиграват след равенство. Господарят на възрастния свиърфнебъл се съмняваше, че любимецът му ще оцелее след още една битка с бронирания шампион.

Освен ако…

* * *

Дайнин До’Урден яздеше гущера си през най-гъсто населения район в града — районът с най-низшите домове в йерархията на Мензоберанзан. Качулката на неговия пиуафуи беше спусната ниско над очите му и този път елфът не носеше символа на своя дом — никой не можеше да го разпознае като благородник от управляваща фамилия. Тайнствеността беше негов съюзник — тя го предпазваше от стотиците дебнещи очи в тази опасна част на града и от неодобрителните погледи на майка му и сестра му. Дайнин беше оцелял дълго и познаваше опасностите, които криеха самодоволството и непредпазливостта. Живееше в състояние на постоянна параноя — никога не знаеше дали Малис и Бриса не го наблюдават.

Група страшилища бавно се отмести от пътя на гущера. Пренебрежителното отношение на робите веднага възпламени яростта в гордата душа на първия син на До’Урден. Ръката на Дайнин инстинктивно посегна към камшика, прикрепен на колана му. Ала мрачният елф запази самообладание и си припомни какви могат да бъдат последствията, ако самоличността му бъде разкрита. Той остави нахалните гоблини и продължи напред. После сви край поредния остър завой и тръгна по протежение на реда от сталагмити възвишения, свързани едно с друго.

— Значи ме откри — чу отнякъде познат глас.

Изненадан и уплашен, Дайнин спря животното си и замръзна на седлото. Знаеше, че в тялото му са прицелени поне дузина малки арбалети.

Мрачният елф извърна бавно глава и видя приближаващия се Джарлаксъл. Тук, в сенките, наемникът изглеждаше някак по-различен от мазния, възпитан и угодлив елф, който бе срещал в дома До’Урден. Може би това се дължеше на присъствието на двамата добре въоръжени охранители, застанали от двете му страни или пък на отсъствието на матрона Малис, която не беше тук, за да го предпази.

— Трябва да искаш разрешение, преди да влезеш в чужд дом — промълви Джарлаксъл. Гласът му звучеше спокойно, но в него се усещаха и леки заплашителни нотки. — От добро възпитание.

— Аз съм навън, на улицата — напомни му Дайнин.

Усмивката на наемника опроверга думите му.

— Моя дом.

Дайнин си припомни положението си и това му вдъхна известна доза кураж.

— А трябва ли един благородник от управляваща фамилия да иска разрешението на Джарлаксъл, преди да излезе през входната му врата? — изръмжа първият син. — А матрона Баенре, която не би влязла дори и в най-низшия дом, без да поиска разрешение от неговата матрона — майка и тя ли трябва да иска разрешение от Джарлаксъл, бездомния наемник? — Дайнин осъзна, че с думите си може да засегне прекалено дълбоко ексцентричния мрачен елф, но гордостта му изискваше да каже всичко това.

Наемникът видимо се успокои и усмивката, която се изписа на лицето му, изглеждаше почти искрена.

— Е, откри ме значи — повтори той и този път направи характерния си дълбок поклон. — Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.

Дайнин войнствено скръсти ръце, придобил смелост от очевидното отстъпление на ексцентричния наемник.

— Нима си толкова убеден, че търся именно теб?

Джарлаксъл се спогледа ухилен с охраната си. Кикотът на скритите в сенките войни накара увереността на Дайнин бързо да се изпари.

— Казвай защо си дошъл, първи сине, и се махай оттук! — заяви с по-остър тон Джарлаксъл.

Дайнин желаеше да приключи с всичко това, колкото се може по-бързо.

— Трябва ми информация относно Зин-карла — каза направо той. — Неживото творение на матрона Малис се скита из земите на Подземния мрак от много отдавна. Може би прекалено дълго?

Джарлаксъл присви очи, докато обмисляше думите на първия син.

— Матрона Малис те е пратила при мен? — попита той, но думите му не звучаха като въпрос, а като констатация.

Дайнин поклати отрицателно глава и наемникът не се усъмни в искреността му.

— Ти си толкова хитър, колкото и умел с меча заяви любезно Джарлаксъл и повторно се поклони с онзи реверанс, който изглеждаше някак съмнителен тук, в мрачния свят на наемника.

— Инициативата да дойда си е само моя — заяви строго Дайнин. — Трябва да получа някои отговори.

— Нима те е страх, първи сине?

— Загрижен съм — отвърна искрено елфът, без да обръща внимание на подигравателния тон на Джарлаксъл. — Никога не съм правил грешката да подценявам враговете или пък съюзниците си.

Наемникът го погледна объркано.

— Знам в какво се е превърнал моят брат — обясни Дайнин. — И знам какъв беше Закнафейн.

— Сега Закнафейн е нежив, зомби — отвърна Джарлаксъл, — и се намира под контрола на матрона Малис.

— Мина много време — тихо промълви Дайнин, уверен, че скритият смисъл на думите му казваше повече от самите тях.

— Майка ти поиска Зин-карла — с леко остър тон отвърна наемникът. — Това е най-ценният дар на Лот, дава се само, за да достави удоволствие на Кралицата на Паяците. Матрона Малис знаеше какво рискува, когато го поиска. Знам, че разбираш, първи сине. Знаеш, че духът на мъртвия се връща само, за да постигне определена цел.

— Какви са последствията при евентуален провал? — попита направо Дайнин.

Скептичният поглед на наемника даде отговор на въпроса му.

— С колко време разполага Закнафейн?

Джарлаксъл сви рамене и отвърна с друг въпрос:

— Кой може да знае какви са плановете на Лот? — попита той. — Кралицата на Паяците може да направи едно изключение и да прояви търпение, но само ако резултата си струва чакането. Дали Дризт си заслужава? — наемникът отново повдигна рамене. — Това може и ще реши само Лот.

Дайнин дълго остана загледан в ексцентричния мрачен елф, докато накрая се убеди, че той не може да му предложи нищо повече. После се обърна, възседна гущера и спусна качулката на плаща над очите си. Обърна се, за да направи последния си коментар, но от наемника и охраната му нямаше и следа.

* * *

— Биврип! — извика Белвар и завърши заклинанието си. Удари митрилните си ръце една в друга и целият се посипа с искри, но този път не потрепери — болката не беше толкова силна.

Ликуващ от радост, господарят на гнома плесна с ръце. Илитидът просто трябваше да види шампиона си в битка, в действие. Огледа се наоколо за някаква цел и забеляза наполовина конструираната стая. В съзнанието на Белвар нахлу цяла серия от телепатични инструкции, предаващи точни ментални образи на дизайна и дълбочината, с която трябваше да се довърши стаичката.

Гномът се хвана на работа. Несигурен в силата на контузеното си рамо, това, на което принадлежеше ръката — чук, той започна с кирката. Камъкът експлодира на прах под удара на омагьосаната ръка и илитидът уведоми своя любимец за удоволствието, което той току-що му бе доставил. Дори бронята на клюнестото изчадие нямаше да се опре на такъв удар!

Господарят на Белвар повтори инструкциите си, после се отправи към съседния кабинет, за да учи. Оставен сам на работата си, толкова наподобяваща това, което бе правил почти през целия си едновековен живот, възрастния свиърфнебъл се зачуди.

Нищо особено не засенчваше няколкото ясни мисли в съзнанието му; нуждата да доставя удоволствие на господаря оставаше най-силна и все още определяше всичките му действия. Но въпреки това, за пръв път откакто го бяха пленили, Белвар се чудеше. Същност? Цел?

Заклинанието, с което събуди магията в митрилните си ръце, отново изникна в съзнанието му и стана фокус на цялото му подсъзнателно желание да открие истинската си същност сред мъглата от ментални внушения на господаря си.

— Биврип? — повтори си отново той и думата събуди един по-ясен и скорошен спомен — образът на един мрачен елф, коленичил и масажиращ божеството на илитидите.

— Дризт? — прошепна Белвар, но до следващия удар на кирката името беше забравено, заличено от нестихващото желание на възрастния свиърфнебъл да изпълни желанията на господаря си.

Стаичката трябваше да бъде перфектна.

* * *

Масата от гола плът се нагъна под ръката с цвят на абанос и вълна от безпокойство заля Дризт, предадена му от централния мозък на крадците на мисли. Единственият емоционален отговор на това съобщение беше тъга — мрачният елф не можеше да понесе да вижда и усеща страданията на мозъка. Крехките му пръсти масажираха и милваха, после вдигна една голяма купа с топла вода и бавно я изля върху безгръбначното създание. В този момент Дризт беше отново щастлив — плътта се изглади под изкусния му допир, а тревожните чувства на мозъка скоро бяха заменени от шеговит намек за благодарност.

Зад коленичилия мрачен елф, от другата страна на широката пътека, двама илитиди го наблюдаваха и кимаха одобрително. Мрачните елфи винаги се оказваха умели масажисти, а този, последният заловен, беше един от най-добрите досега.

При споделената мисъл, илитидите разшаваха пръстите си одобрително. Централният мозък беше открил още един мрачен елф, нахлул в плетеницата от тунели — коридорите отвъд дългата и тясна пещера. Още един мрачен елф щеше да масажира и успокоява.

Така поне смяташе.

Четирима илитиди напуснаха пещерата, водени от образите, изпратени им от божеството. Един мрачен елф беше навлязъл в територията им и на четиримата крадци на мисли нямаше да им бъде трудно да го заловят.

Така поне смятаха илитидите.