Р. А. Салваторе
Изгнание (13)

12
Пустош, пустош, пустош

Надзирателят излезе от лъкатушния проход и се върна при Дризт. Мрачният елф го попита:

— Направи ли всичко?

— Стъкмих огнище — отвърна Белвар и доволно, но не много силно, удари една в друга митрилните си ръце. — В ъгъла издълбах още едно легло. Хвърлих ботушите си на пода и сложих кесийката ти на не много скришно място. Дори оставих няколко сребърни монети под одеялото, така или иначе предполагам, че скоро няма да ми потрябват — пошегува се Белвар, но въпреки това Дризт разбра, че възрастният гном не обича да се разделя със скъпоценностите си.

— Хитро измислено — заяви Дризт, за да отвлече мислите на приятеля си от вещите.

— Ами ти, мрачни елфе? — попита Белвар. — Чу ли, видя ли нещо?

— Не, нищо — отвърна елфът и посочи към един от тунелите. — Изпратих Гуенивар да пообиколи наоколо. Скоро ще разберем дали наблизо има някой.

Гномът кимна.

— Добър план — отбеляза той. — Устройването на този фалшив лагер, толкова далече от Блингденстоун, ще отклони вниманието на кръвожадната ти майка от моя народ.

— Може би семейството ми ще повярва, че съм се установил в този район и не възнамерявам да го напускам — добави елфът с надежда. — Замислял ли си се накъде ще тръгнем?

— И двете посоки са еднакво подходящи — отбеляза Белвар и разпери ръце. — Наблизо няма други градове, освен нашия. Поне аз не знам за такива.

— Тогава на запад — предложи Дризт. — Ще заобиколим Блингденстоун и ще навлезем в пустошта. Ще бъдем далече от Мензоберанзан.

— Маршрутът изглежда добър — съгласи се надзирателят. Белвар затвори очи и настрои мислите си на вълните на камъка. Расата на лукавите гноми, подобно на всяка друга, обитаваща Подземния мрак, притежаваше уникалната възможност да улавя магнитното поле на скалите. Това умение позволяваше на свиърфнеблите да се ориентират толкова добре, колкото обитателите на земната повърхност по звездите и слънцето.

Миг по-късно Белвар кимна и посочи правилния тунел.

— На запад — каза Белвар. — И то бързо. Колкото по-далеч сме от тази твоя майка, в толкова по-голяма безопасност ще бъдем — надзирателят помълча малко, за да помисли дали следващият му въпрос няма да притисне много новия му приятел.

— Какво има? — попита Дризт, разбрал, че Белвар премълчава нещо.

Гномът реши да рискува и да провери доколко близки са станали с мрачния елф. За целта той започна направо:

— Когато разбра, че сънародниците ти търсят именно теб в източните тунели, ми изглеждаше някак неуверен, не знам дали ме разбираш. Те са твое семейство, мрачни елфе. Нима наистина са толкова ужасни?

Дризт се засмя. Смехът му някак успокои възрастния гном и му показа, че не е прекалил с въпроса си.

— Ела — промълви мрачният елф, когато видя, че Гуенивар се завръща от обиколката си. — Щом като лагерът е готов, да направим първата крачка към новия си живот. Пътят ни ще е достатъчно дълъг, за да ти разкажа за Мензоберанзан и за семейството ми.

— Почакай — каза Белвар, посегна към торбичката си и извади от там една кутийка. — Подарък от крал Шниктик — обясни той, повдигна капачето й и пред очите на двамата приятели заблестя малка светеща брошка. Всичко наоколо се обля в мека светлина.

Дризт погледна изумен към възрастния свиърфнебъл.

— Това ще те превърне в добра мишена — отбеляза мрачният елф.

Белвар го поправи.

— Не само мен, и двама ни — изпухтя леко той. — Но не се страхувай, мрачни елфе. Светлината по-скоро ще държи враговете ни далеч, отколкото да ги привлече към нас. Пък и идеята да се препъвам по камънаците не ми допада особено.

— Колко дълго ще свети така? — попита Дризт и по притеснения му тон, Белвар отгатна, че се надява да не е дълго.

— Магията на тази брошка е вечна — отвърна гномът и се ухили широко. — Е, освен ако не я развали някои жрец или магьосник. Престани да се тревожиш. Кое същество от Подземния мрак би изложило очите си на такава светлина?

Мрачният елф повдигна рамене и се довери на опитния надзирател.

— Много добре — каза той и безпомощно отметна бялата си гъста коса. — Тогава да вървим.

— По пътя и към разказите ти — добави Белвар и изравни крачката си с Дризт. Малките му набити крачета се надпреварваха с дългите и грациозни стъпки на мрачния елф.

Дълги часове вървяха така. Поспряха веднъж, за да хапнат, после отново продължиха. Понякога Белвар използваше светещата си брошка, друг път двамата приятели крачеха в пълен мрак — всичко зависеше от това дали са надушили опасност в района или не. Гуенивар често ги предвождаше, макар че рядко я виждаха — пантерата беше нетърпелива, винаги бързаше да изпълни задълженията си на пазител с изключителна съзнателност.

В продължение на цяла седмица двамата другари не спираха да си починат, освен ако не бяха изтощени от умора и глад. Искаха колкото може по-бързо да се отдалечат от Блингденстоун и преследвачите на Дризт, но въпреки всичките им усилия, трябваше да мине поне още седмица преди да навлязат в непознати земи. Белвар близо петдесет години бе предвождал миньорските експедиции на Блингденстоун и беше стигал по-далеч от всеки друг свиърфнебъл.

Когато навлизаха в някоя пещера, гномът често отбелязваше: „Това място ми е познато“. Друг път казваше: „Тук събрах цяла количка желязо“, или митрил, или много други скъпоценни камъни, за които Дризт дори не подозираше, че съществуват. Лукавите гномове можеха да копаят в скалите по един-единствен начин и въпреки че това правеше историите на възрастния миньор почти еднакви, Дризт винаги го изслушваше с внимание и се наслаждаваше на всяка негова дума.

Мрачният елф познаваше самотата.

От своите спомени той избра да разкаже за премеждията си в Академията и за хубавите моменти, прекарани със Закнафейн в тренировъчната зала. Дризт показа на Белвар удара „долно кръстосване“, разказа му как сам бе открил парирането, с което бе отблъснал атаката и бе изненадал своя учител. Показа му сложните движения и мимики от езика на жестовете, често използван от мрачните елфи, и се зарадва при мисълта, че някой ден може да научи Белвар на този език. Чул предложението на своя приятел, възрастният гном избухна в силен смях, впери учудения си, тъмен поглед в Дризт и посочи с очи към митрилните си ръце. С чука и кирката си възрастният свиърфнебъл едва ли щеше да направи достатъчно жестове, че да си струва усилията да ги научи. Но въпреки това, Белвар оцени абсурдното предложение на своя приятел и двамата хубаво се посмяха.

Гномът и пантерата също успяха да се сприятелят през първите няколко седмици. Белвар често изпадаше в дълбока дрямка и нерядко се събуждаше с изтръпнали крайници — оказваше се, че е спал непробудно под тежестта на двеста и петдесеткилограмовата котка. Тогава гномът започваше да роптае и да я удря лекичко по задницата, докато накрая това се превърна в игра и за двамата. В действителност, Белвар нямаше нищо против близостта на пантерата, дори само присъствието й му позволяваше да се наспи спокойно, защото всеки знаеше, че в земите на Подземния мрак сънят те прави уязвим.

Един ден Дризт прошепна на Гуенивар:

— Разбра ли?

Легнал по гръб на самия под, Белвар спеше дълбоко и вместо на възглавница, беше подпрял главата си на една скала. Докато се взираше в него, мрачният елф поклати глава в искрено удивление. Започваше да подозира, че привързаността на лукавите гномове към камъка се е разпростряла до неподозирани граници.

— Давай, хвани го — подшушна елфът на котката.

Гуенивар се хвърли напред и тежко се приземи върху краката на възрастния гном. Дризт изтича да се скрие в близкото коридорче и остана да наблюдава оттам.

Няколко секунди по-късно, Белвар се събуди с ръмжене.

— Магга каммара, пантера такава! — изсумтя той. — Защо винаги се просваш отгоре ми, вместо да легнеш до мен?

Гуенивар се размърда лекичко и изпусна дълбока въздишка.

— Магга каммара! Котка! — възмущаваше се гномът и мърдаше енергично пръстите на краката си. Опитваше да запази оросяването на крайниците си, въпреки че вече усещаше първите иглички от изтръпването. — Махни се от мен! — възрастният свиърфнебъл се повдигна на лакът и замахна към задницата на Гуенивар със своята ръка — чук.

По-бърза от него, пантерата отскочи встрани и се престори, че си отива, но тъкмо когато Белвар Дисенгалп се успокои, тя се върна обратно, скочи и се приземи право върху горкия гном. Притиснат под тежестта й, той едва не остана размазан на пода.

След няколко минути борба, гномът успя да измъкне лицето си изпод мускулестите гърди на котката.

— Разкарай се от мен или ще си платиш! — изрева лукавият гном, но никой не чу заканата му. Гуенивар се размърда и се намести удобно на новата си постеля.

— Мрачен елфе! — завика Белвар колкото глас имаше. — Мрачен елфе, махни пантерата си от мен! Хей, мрачен елфе!

— Привет — поздрави ги Дризт и излезе от тунела, сякаш току-що се връщаше отнякъде. — Вие двамата пак ли си играете? Аз реших, че времето, в което трябва да съм на пост е изтекло.

— Наистина изтече — отвърна Белвар, но думите му бяха заглушени от черната козина на Гуенивар, докато тя отново се наместваше. Въпреки това, Дризт успя да зърне как възрастният гном бърчи дългия си, гърбав нос от досада.

— О, не, не. Не съм чак толкова уморен, не исках да ви прекъсвам. Знам колко обичате да си играете — каза мрачният елф.

Докато се отдалечаваше от котката си, той леко я потупа по гърба и й намигна.

— Мрачен елфе! — измърмори след него Белвар, но той не се обърна. А Гуенивар, получила одобрението на господаря си, скоро се унесе в дълбок сън.

* * *

Дризт се сниши и застана неподвижен, докато нагоди зрението си от инфрачервения, в който виждаше топлината на предметите, до нормалния светлинен спектър. Още не бе фокусирал погледа си, когато подозренията му се потвърдиха. Отпред, зад една естествена скална арка, се виждаше червена светлина. Мрачният елф не помръдна от мястото си. Реши първо да изчака Белвар да го настигне, преди да тръгне да проучва терена. Няколко секунди по-късно зърна и приближаващата се мека, вълшебна светлина от брошката на Белвар.

— Угаси я — прошепна Дризт.

Възрастният свиърфнебъл прибра украшението, после тихомълком се промъкна до своя другар, видя червената светлина отвъд каменната арка и разбра притеснението му.

— Можеш ли да повикаш пантерата? — тихо попита Белвар.

Дризт поклати глава.

— Времетраенето на магията е ограничено, а и пътуването през измеренията е твърде изтощително за Гуенивар. Тя трябва да си почине.

— Можем да се върнем обратно там, откъдето дойдохме — предложи гномът. — Наоколо може да има друг тунел.

— На пет мили оттук — отвърна елфът, пресмятайки дължината на коридора, по който бяха минали и който нямаше никакви разклонения. — Прекалено далеч е.

— Тогава да проверим какво има там — заяви уверено Белвар и смело закрачи напред. Дризт хареса непоколебимите действия на своя другар и побърза да го настигне.

Двамата стигнаха до арката и елфът трябваше де се наведе съвсем ниско, за да мине под нея. Отвъд естествената скална конструкция се простираше ви сока, обширна пещера, чиито стени и таван бяха покрити с мъховидна растителност, излъчваща червената светлина. Мрачният елф се зачуди, но Белвар веднага разпозна растението.

— Баручии! — избъбри гномът и се засмя. После се обърна към Дризт и като не намери отговор на усмивката си, започна да му обяснява: — Това са плюй-коспори, мрачни елфе. От десетилетия не съм виждал толкова много от тях. Срещат се много рядко, да знаеш.

Недоумяващият Дризт отпусна мускулите си, отърси се от напрежението, безразлично сви рамене и закрачи напред. Белвар го закачи с кирката си под лакътя и рязко го дръпна към себе си.

— Плюйкоспори — повтори възрастният свиърфнебъл и съвсем съзнателно натърти думите си, за да подчертае значението им. — Магга каммара, мрачни елфе, как си оцелял толкова години?

Белвар се обърна настрани, удари с чукчето си по каменната арка и от нея се отчупи солидно парче. Гномът го вдигна с плоското на кирката си и го запрати към една от стените на пещерата. Камъкът се удари в светещите мъхове и те изведнъж започнаха да бълват дим и спори във въздуха.

— Плюят — обясни Белвар. — Задушават те до смърт със спорите си! Ако възнамеряваш да минеш оттук, по-добре стъпвай леко, смели ми и безразсъдни приятелю!

Дризт зарови пръсти в разбърканите си бели коси и се замисли над думите на Белвар. Не му се искаше да се връща цели пет мили назад, но и не изгаряше от желание да хукне през червеното смъртоносно поле. Стоеше изправен в средата на арката и се оглеждаше наоколо в търсене на друга възможност. Над баручиите стърчаха няколко камъка. Ако стъпваха само по тях, можеха да минат от другата страна на полето, където се простираше чиста пътека, широка около десет фута и пресичаща пропастта.

— Можем да преминем оттатък — каза Дризт. — Виждам чиста пътека.

— Винаги има такива в полетата с баручии — прошепна възрастният свиърфнебъл.

Острият слух на мрачния елф долови тихия коментар на Белвар.

— Какво имаш предвид? — попита Дризт и пъргаво скочи върху първия камък.

— Наоколо има кореноровка — обясни Белвар. — Или поне е минавала оттук.

— Кореноровка? — Дризт отскочи назад, за да бъде по-близо до Белвар.

— Нещо като голяма гъсеница — поясни гномът. — Кореноровките обичат баручии. Тези създания изглежда са единствените, които плюйкоспорите не могат да убият.

— Колко са големи?

— Колко е широк чистият път? — попита го Белвар.

— Около десет фута — отвърна Дризт и подскочи към първия камък, за да погледне отново пътеката.

Белвар се замисли.

— Достатъчно за една голяма гъсеница или най-много две.

Дризт отново се върна при своя приятел и хвърли един предпазлив поглед през рамо.

— Значи е големичка гъсеница — заяви той.

— Но устата й е малка. Кореноровките ядат само мъх, плесени и баручии, ако ги открият. Общо взето са миролюбиви същества — обясни Белвар.

За трети път Дризт стъпи върху първия издаден камък.

— Трябва ли да знам още нещо, преди да продължа? — раздразнено попита той.

Белвар поклати глава.

Мрачният елф тръгна по камъните и не след дълго двамата приятели стояха в средата на десетфутовата пътека. Тя прекосяваше цялата пещера и към края си се разклоняваше в два други тунела. Дризт посочи в двете посоки, чудейки се коя ще избере Белвар.

Лукавият гном тръгна наляво, ала изведнъж спря и се загледа в пространството пред себе си. Мрачният елф разбра защо се поколеба неговият приятел. И той, като него, беше усетил вибрациите в камъка.

— Кореноровка — прошепна гномът. — Запази тишина и се наслаждавай, приятелю. Наистина си заслужава да се видят.

Дризт се усмихна широко и се сниши, нетърпелив да види чудатото създание. В този момент чу, че зад него се приближава нещо, и то много бързо, и разбра, че не всичко е наред.

— Къде е…? — започна въпроса си Дризт, но когато се обърна, видя Белвар, който с всички сили тичаше към входа на тунела. Думите на мрачния елф секнаха изведнъж, когато всичко се разтърси от силна експлозия — сякаш в другия си край пещерата бе започнала да се срутва. Дризт гледаше именно в тази посока, когато дочу вика на Белвар:

— Страхотна гледка са!

В този момент гъсеницата се появи и мрачният елф не можа да отрече думите му.

Беше огромна, много по-голяма от василиска, и приличаше на гигантски бледосив червей с хиляди малки крачка от двете страни на огромното си туловище. Мрачният елф видя, че Белвар не го беше излъгал — съществото почти нямаше уста, нито пък разполагаше с нещо, което би могло да му служи като оръжие. Но гигантската кореноровка се бе втурнала право към Дризт и явно търсеше отмъщение. Мрачният елф не можеше да прогони от съзнанието си картината как лежи прострян, размазан от единия до другия ъгъл на пещерата. Той посегна към ятаганите си, но после разбра колко абсурдно беше това. Къде трябваше да промуши това създание, за да го забави, за да го спре?! Дризт разпери безпомощно ръце, завъртя се на пети и хукна след по-възрастния си приятел.

Земята се тресеше така силно, че мрачният елф се зачуди дали няма да залитне встрани и да бъде задушен от плюйкоспорите. Точно в този момент Дризт стигна до входа на тунела и видя друг, по-малък коридор, прекалено тесен за кореноровката и разположен встрани от пещерата на баручиите. При последните метри елфът се стрелна бързо напред, сви рязко в малкия тунел и се претърколи на кълбо, за да намали скоростта си. Въпреки това, той се удари тежко в стената и отскочи от нея, точно когато гъсеницата блъсна главата си във входа на тунела. От силния удар навсякъде се посипаха камъни.

Когато прахта се разнесе, кореноровката още стоеше отвън. Тя виеше отчаяно и непрестанно блъскаше главата си в камъка, за да си пробие път, а на няколко крачки по-навътре от Дризт стоеше Белвар, скръстил ръце пред гърдите си и самодоволно ухилен.

— Миролюбиви същества, а? — попита мрачния елф, изправи се и се изтупа от прахта.

— Наистина са такива — кимна възрастният свиърфнебъл. — Просто много обичат своите баручии и не им е приятно да ги делят!

— За малко да ме размаже! — ядоса се Дризт.

Белвар отново кимна.

— Запомни добре, мрачни елфе. Следващия път, когато накараш пантерата си да спи върху мене може да ти се случи нещо още по-лошо!

Мрачният елф се опита да прикрие усмивката си, но не успя. Сърцето му продължаваше да бие лудо под въздействието на адреналина, а и Дризт не таеше лоши чувства към приятеля си. Той си припомни всичко, което бе преживял преди месеци, докато се скиташе сам из земите на Подземния мрак, и си помисли колко различен беше животът му сега, когато до него беше Белвар Дисенгалп! Колко по-радостен и по-хубав бе отпреди! Мрачният елф хвърли поглед през рамо към ядосаната и упорита гъсеница.

И колко по-интересен!

— Да вървим — подкани го самодоволният свиърфнебъл и се запъти надолу по тунела. — Само я дразним повече, като се мотаем пред очите й.

Няколко крачки по-надолу проходът се стесняваше и правеше рязък завой. След като свиха в него, другарите се озоваха в още по-тежко положение — бяха стигнали края на тунела. Бяха в задънена улица, никъде не се виждаше изход.

Белвар започна да обикаля около стените и да ги проучва, а Дризт скръсти ръце — беше негов ред да злорадства.

— В какво ни забърка, малки приятелю? Намираме се в опасно положение, в задънен тунел, чийто единствен изход се пази от ядосана кореноровка.

Гномът притисна ухо до камъка и помаха на Дризт с чукчето си.

— Просто малко неудобство — увери го той. — На около седем фута оттук има друг тунел.

— Седем фута, но това е скала — напомни му мрачният елф.

Белвар не изглеждаше притеснен.

— Дай ми един ден, най-много два — каза той, после протегна ръцете си напред и поде нисък напев, толкова тих, че дори Дризт не можа да го чуе. Въпреки това мрачният елф разбра, че неговият приятел се опитва да омагьоса камъка с някакво заклинание.

— Биврип! — извика възрастният миньор.

Нищо не се случи, но и този път Белвар не изглеждаше никак разочарован. Той се обърна към Дризт и заяви:

— Един ден.

— Какво направи? — попита го елфът.

— Протегнах ръце и затананиках — отвърна лукавият гном.

Разбрал, че спътникът му не проумява нищо от случилото се, Белвар се завъртя на пети, замахна към стената и удари с чука по камъка. Навсякъде по-тесния проход се пръснаха искри, които заслепиха Дризт. Мрачният елф трябваше да нагоди зрението си към последвалите експлозии от непрестанното удряне и блъскане на Белвар. Докато го направи, възрастният миньор успя да раздроби на прах няколко сантиметра от скалата.

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика той и намигна. — Нали не вярваш, че сънародниците ми ще се бъхтят толкова много, за да ми измайсторят такива прекрасни ръце, без да вложат в тях и малко магия?

Дризт се премести по-настрани от мястото, където копаеше гномът и седна на пода.

— Ти, малки приятелю, си пълен с изненади — отстъпи с въздишка той.

— Вярно е! — изрева Белвар и заби отново чука си в камъка.

Всичко наоколо се посипа с прах и отломки.

Стана така, както бе обещал Белвар. След един ден Дризт и той успяха да излязат от задънения тунел и по предложение на лукавия гном решиха да се отправят на север.

И двамата знаеха, че досега са извадили голям късмет. Бяха прекарали цели две седмици в пустошта на Подземния мрак и единственото, което бе застрашило живота им бе една ядосана кореноровка, пазеща своите баручии.

Няколко дни по-късно, обаче, късметът им им изневери.

Бяха избрали да тръгнат по един широк тунел. Докато пълзяха в него, Белвар отправи към Дризт една молба:

— Призови пантерата.

Мрачният елф не възрази. Идеята на разсъдливия миньор беше мъдра, пък и зелената светлина отпред не се нравеше никому. Минаха няколко секунди и черната мъгла се заизвива във въздуха, после прие материалната си форма и пред тях се изправи Гуенивар.

— Ще тръгна първи — прошепна Дризт. — Вие двамата ме следвайте на двайсетина крачки.

Белвар кимна, мрачният елф се обърна и понечи да направи първата си крачка, когато, както и очакваше, една кирка го закачи и го завъртя.

— Бъди внимателен — предупреди го гномът. Елфът се усмихна в отговор, трогнат от искрените думи на приятеля си и за пореден път си помисли колко по-хубаво е, когато има до себе си такъв верен другар. После се отърси от разсейващите мисли и се отдалечи, воден от дългогодишния опит и инстинктите си.

Видя, че зелената светлина идва от една дупка в земята. Отвъд нея коридорът продължаваше, но краят му не беше далече. Тунелът свиваше рязко, сякаш правеше обратен завой.

Дризт легна по корем и надникна в дупката. Друг проход, перпендикулярен на този, в който се намираха, се простираше на десет фута под тях и водеше към нещо, което приличаше на огромна пещера.

— Какво има долу? — прошепна приближаващият се Белвар.

— Друг коридор, отвеждащ до някаква пещера — отвърна Дризт. — Светлината идва оттам.

Мрачният елф вдигна глава и взря очите си в мрака на коридора, разкриващ се пред тях.

— Нашият тунел продължава, можем да тръгнем по него — предложи Дризт.

Белвар проследи погледа на приятеля си и забеляза завоя.

— Коридорът се връща обратно. Може би ще ни отведе точно там, където бяхме преди един час — заяви гномът, после легна в прахта и погледна през дупката.

— Какво ли може да свети така? — попита Дризт, осъзнал, че и спътникът му се измъчва от същото любопитство. — Друг вид мъхове?

— Не знам да има такъв — отвърна Белвар.

— Тогава да проверим?

Възрастният свиърфнебъл се усмихна, заби кирката си в скалата и увисна на нея. После се залюля, за да я откачи и скоро се озова долу. Мрачният елф и пантерата тихо го последваха. Извадил ятаганите си, Дризт поведе малката групичка към зелената светлина.

Озоваха се пред огромна пещера, чийто таван не се виждаше, а в центъра й, на дълбочина около десет фута, имаше голямо езеро, пълно с искрящо-зеленикава, смрадлива течност. Езерото кипеше, съскаше и бълбукаше. Плетеница от множество различни по ширина каменни пътеки пресичаше клисурата. Повечето от тях водеха към десетки други странични коридори.

— Магга каммара! — прошепна изуменият свиърфнебъл. Дризт си мислеше същото.

— Изглежда така, сякаш езерото е изригнало от самия под — отбеляза той, когато се свести от удивлението.

— Стопило го е — отвърна Белвар, досетил се за естеството на течността, и потупа Дризт, за да привлече вниманието му. После отцепи с кирката си един по-голям камък и го запрати в зеленото езеро. Когато скалата се докосна до повърхността, течността засъска като побесняла от удара и разтопи камъка, преди да е потънал.

— Киселина — обясни мъдрият свиърфнебъл.

Мрачният елф го изгледа с любопитство. По време на обучението си в Академията, бе чувал магьосниците от Сорсъри да говорят за киселини. Те често забъркваха подобни отвратителни течности за магическите си експерименти, но Дризт не можеше да проумее как така тази се е появила в земята, при това в такива огромни количества.

— Работа на магьосник, предполагам — заяви Белвар. — Експеримент, който е излязъл извън контрол.

Сигурно е тук от стотици години, разгражда земята и потъва сантиметър по сантиметър.

— Останките от пода изглеждат достатъчно здрави. Пък и можем да избираме от множество тунели — предложи Дризт.

— Тогава да вървим. Това място не ми е по вкуса. Светло е, пък и не ми се тича по такива тесни мостчета, особено когато под краката ми ври киселина!

Мрачният елф се съгласи и предпазливо направи първата си крачка по мостчето, ала Гуенивар го изпревари. Дризт разбра намерението на пантерата и на драго сърце одобри действията й.

— Гуенивар ще ни води — обясни елфът. — Пантерата е най-тежка от нас, пък и е достатъчно бърза, за да скочи, ако някое от мостчетата започне да се руши.

Възрастният свиърфнебъл не беше особено доволен.

— Ами ако не успее — попита с искрена загриженост той. — Дали киселината може да навреди на едно магическо създание?

Дризт не беше много сигурен, че знае отговора.

— Няма да й навреди — каза той и извади от джоба си фигурката от черен оникс. — В мен е порталът за родното й измерение.

Гуенивар бе изминала доста разстояние, пътят изглеждаше достатъчно здрав и Дризт реши да я последва. Белвар също направи първата си крачка и стъпи върху мостчето.

— Магга каммара, дано си прав — промърмори лукавият гном.

Пещерата беше огромна — трябваше да изминат няколкостотин фута, преди да стигнат до най-близкия тунел. Двамата приятели бяха преполовили разстоянието, а котката ги чакаше в началото на един коридор, когато дочуха странен звук. Те спряха и се заоглеждаха. Мъчеха се да разберат откъде идва странната песен и кой е източникът й.

От един страничен тунел се показа чудато създание. То ходеше на два крака, кожата му бе черна, имаше птича глава с голям, заострен клюн и тяло на човек. Нямаше пера, нито криле. Мускулестите му ръце завършваха със страховито извити нокти, а на краката си имаше по три пръста. След това същество излезе друго, следвано от още едно.

— Родственици? — обърна се Белвар към Дризт. Създанията наистина наподобяваха странна кръстоска между мрачен елф и птица.

— Едва ли — отвърна елфът. — Никога през живота си не съм чувал за тези същества.

Пещерата се огласи от напева им:

— Смърт! Смърт!

Двамата приятели се огледаха наоколо и видяха, че от другите проходи започнаха да изскачат още птицеподобни хора. Това бяха „зли корбити“ — древна раса, населяваща южните райони на Подземния мрак и съвсем непозната за северните части на тази земя. Корбитите не бяха от особен интерес за другите раси — начинът им на живот бе примитивен, а и броят им не беше много голям. За пътешествениците, обаче, ятата от зли корбити обикновено означаваха големи неприятности.

— И аз не съм виждал подобни същества — сподели Белвар. — Но ми се струва, че никак не се радват да ни видят.

Когато корбитите пристъпиха към мостовете, напевът се превърна в ужасяващи крясъци. Отначало чудатите създания крачеха бавно, после се затичаха все по-бързо и по-бързо, сякаш бяха изгубили търпение.

— Грешиш, малки ми приятелю — отбеляза елфът. — По-скоро адски се радват, че вечерята им пристигна сама.

Белвар се огледа безпомощно наоколо — почти всички пътища за бягство бяха преградени. Двамата с Дризт трябваше да се бият, ако искаха да избягат от тези чудовища.

— Мрачни елфе, сещам се за стотици други места, където бих предпочел да се бия — възрастният свиърфнебъл сви отчаяно рамене и погледна надолу към езерото със зелената киселина. Страховитата гледка го накара да потрепери. Гномът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и започна ритуала, с който събуждаше магията във вълшебните си митрилни ръце.

— Движи се, докато правиш заклинанието — посъветва го Дризт и хукна напред. — Да се приближим към тунелите, преди да е започнала битката.

Няколко корбити почти ги настигаха, но Гуенивар се приготви за скок, отблъсна се във въздуха и прелетя над две мостчета като събори и нападателите.

— Биврип — изкрещя Белвар в края на заклинанието си и се обърна, за да посрещне очи в очи неприятелите си.

— Гуенивар ще се погрижи за тях — увери го Дризт и се втурна към близката стена.

Гномът разбра, че приятелят му има право. От тунела, към който се бяха затичали, бе изскочила още една група корбити. Гуенивар се приземи право върху птицеподобните същества и събори две от мостчето. Със зловещ писък корбитите посрещнаха смъртта си в киселинното езеро.

Загубата на събратята им не притесни нито едно от злите създания. Те продължиха да пеят „Смърт! Смърт!“ и с течащи лиги се нахвърлиха срещу пантерата.

Но и Гуенивар разполагаше с мощно оръжие. С всеки удар на огромната си лапа тя поваляше мъртъв по един корбит и с лекота запращаше птицеподобните създания в киселинното езеро. Но, докато котката продължаваше да ги разпръсва на всички страни, те не отстъпваха, дори напротив — спускаха се все по-силно напред, бързаха да се включат в боя. От другата страна се приближи втори отряд от зли корбити и заобиколи Гуенивар.

Белвар застана в един по-тесен участък от мостчето и зачака неприятелите си. Дризт пое успоредната пътека, намираща се на около петнайсет стъпки от гнома, и извади ятаганите си някак неуверено, сякаш някой го принуждаваше. С напредването на битката мрачният елф усети как свирепите инстинкти на ловеца се надигат все повече в душата му и трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да ги потисне. Той беше Дризт До’Урден — не беше неконтролируем ловец и щеше да се изправи срещу враговете си в пълно съзнание.

В този миг чудовищата се нахвърлиха отгоре му. Крещейки като обезумели, те сипеха удари на всички страни, а Дризт само ги парираше и отблъскваше. Ятаганите му се носеха плавно във въздуха и спираха всяка атака. Остриетата се извиваха и спускаха, мрачният елф упорито отказваше да се предаде на убиеца в себе си и така не постигна никакъв напредък. Бяха изминали няколко минути, а Дризт продължаваше да се сражава с първия корбит, който го бе нападнал.

Белвар не бе толкова внимателен в действията си. Едно след друго чудовищата се нахвърляха върху малкия свиърфнебъл и падаха от внезапните удари на магическите му митрилни ръце. Електричеството и силата на неговата атака често убиваха птицеподобните създания на място, а и Белвар нямаше време да ги чака да станат. Всеки удар на неговата ръка — чук беше последван от широк замах с кирката — така от мостчето бе повален и последният зъл корбит.

Възрастният свиърфнебъл се бе справил с половината от странните създания, преди да успее да погледне към приятеля си. Когато видя Дризт, гномът веднага разбра какви терзания разкъсваха душата му.

— Магга каммара! — изкрещя Белвар. — Бий се с тях, мрачни елфе, бий се докато спечелиш! Те няма да пощадят живота ти! Няма да те помилват! Убий ги — свали ги от пътеката, преди да са те убили те!

Дризт едва чуваше думите на своя приятел. Лилавите му очи се напълниха със сълзи и зрението му се замъгли, ала това не забави магическия ритъм на неговите остриета. Един от съперниците му изгуби равновесие, елфът промени посоката на удара си и стовари дръжката на ятагана право върху главата на птицеподобния човек. Съществото изгуби съзнание и се затъркаля като камък надолу по мостчето. Тъкмо щеше да падне от ръба, когато Дризт застана на пътя му и го спря.

Белвар поклати глава и се зае със следващия зъл корбит. Неприятелят полетя назад, а от гърдите му, обгорени от електрическия удар, се заизвиваха тънки струйки дим. Птицеподобното същество впери невярващ поглед в дребничкия гном, ала нито продума, нито помръдна повече — една остра кирка се заби в рамото му, вдигна го във въздуха и го запрати в киселинното езеро.

* * *

Гуенивар съвсем обърка прегладнелите си нападатели. Те се струпаха зад гърба й, за да я убият, ала пантерата се сниши и отскочи; понесе се над зелената светлина, прелетя трийсет фута и се приземи върху друго мостче, ала гладкият камък беше толкова хлъзгав, че едва се задържа да не падне от ръба на пътеката.

Птицеподобните същества се спогледаха удивени за миг, после отново подеха писъците си и с див вой се втурнаха по мостчетата, за да хванат котката.

Един-единствен зъл корбит се намираше близо до мястото, където се бе приземила Гуенивар. Безстрашното създание се хвърли срещу нея, но тя впи силните си зъби във врата му и на секундата го прегриза.

Докато пантерата бе заета, птицеподобните същества разкриха поредния си дяволски капан. Далече във високия таван един от злите корбити най-накрая бе открил дългоочакваната си жертва. Гладното същество обгърна с ръце тежката скала на ръба на каменната тераса, отблъсна се и полетя надолу, заедно с нея.

В последния момент Гуенивар забеляза летящото надолу чудовище и побърза да се махне от пътя му. В самоубийствения си екстаз, злият корбит дори не я забеляза, преди да се разбие с огромна тежест върху мостчето. От силния сблъсък каменната пътека започна да се разпада.

Огромната пантера се опита да отскочи отново, ала земята под лапите й пропадаше, преди да е успяла да заеме позиция, за да отскочи във въздуха. Ноктите й задраскаха напразно по рушащия се мост и Гуенивар последва злия корбит и полетя с него надолу към киселинното езеро.

Дочул възбудените крясъци на птицеподобните, Белвар се обърна точно в мига, в който пантерата започна да пада към зеленикавата течност. Дризт беше прекалено зает, за да я види — друг корбит се бе нахвърлил срещу него, а поваленият преди това тъкмо се свестяваше в краката му. Но мрачният елф нямаше нужда от зрението си, за да разбере какво става. Изведнъж фигурката в джоба му се нагря, злокобни струйки дим започнаха да вият от плаща му пиуафуи — не беше трудно да се досети какво се е случило с любимата му Гуенивар. Мрачният елф присви лилавите си очи и огненият им блясък пресуши сълзите му.

Дризт приветства ловеца.

Корбитите се сражаваха яростно. За тях бе най-голяма чест да загинат по време на битка и тези, които бяха нападнали мрачния елф, скоро разбраха, че ще бъдат удостоени с нея.

Обезумелият До’Урден се спусна към тях с ятаганите си и ги заби в очите на двамата корбити, изправили се насреща му. После Дризт извади остриетата, завъртя ги в ръцете си и прониза съществото, опитващо се да се изправи в краката му. Светкавично ги извади пак, отново промуши тялото и изпита зловеща наслада от плавното им проникване.

След това мрачният елф се зае и с другите приближаващи се корбити. Остриетата се врязваха в гладните същества от всеки възможен ъгъл и им нанасяха десетки рани, без дори да са направили и едно пълно завъртане.

Първото птицеподобно създание беше мъртво още преди да се строполи на пътеката, както и второто, и третото. Дризт притисна останалите в един по-широк участък от мостчето. Гладните корбити започнаха да го връхлитат по трима… и по трима падаха мъртви в краката му.

— Размажи ги, мрачни елфе — промърмори Белвар, видял как кипи кръвта на приятеля му.

Птицеподобното създание, настъпващо към малкия гном, също погледна към Дризт, чудейки се какво е привлякло вниманието на съперника му. Когато се обърна, то беше посрещнато от чука на непоколебимия свиърфнебъл. Парченца от човката на злощастното същество се пръснаха на всички страни и този корбит беше първият от хилядолетия, който реши да се предаде и да избяга. Сънародниците му също започнаха да се отдръпват, когато не след дълго раненото същество се просна на пода и умря.

Разяреният гном обаче още не бе приключил с тях. Той се хвърли напред и изблъска от пътеката единството създание, осмелило да застане на пътя му. Когато стигна до обезобразения корбит, Белвар заби кирката си дълбоко в гърдите му, вдигна го високо във въздуха и с ужасяващ рев изля гневът, напиращ в душата му.

Другите птицеподобни създания го наблюдаваха колебливо и не смееха да се приближат. Белвар погледна към Дризт и се ужаси. Труповете на много корбити лежаха проснати в краката му, кръвта им капеше от ръба на пътеката и със съскане потъваше в киселинното езеро. Ала гномът не се разтревожи за изхода на битката — ударите на мрачния елф бяха точни и добре премерени. Дризт беше непобедим, но високо над него друг корбит се хвърли от ръба и полетя надолу в самоубийствен порив, прегърнал голяма скала.

Белвар беше сигурен, че животът на Дризт е към своя край.

Но ловецът усети приближаващата се опасност…

Един корбит се спусна към него. С едно-единствено перфектно замахване той отсече двете му ръце, прибра ятаганите в ножниците им и веднага след това се втурна като стрела към края на платформата. Достигна до ръба и скочи към Белвар, точно когато самоубиецът се удари в пътеката. Скалата разби мостчето и към зеленото езеро полетяха камъни и корбити.

Белвар запрати трупа на птицеподобното създание към сънародниците му и легна по корем на земята, протягайки своята ръка — чук към летящия Дризт. Мрачният елф сграбчи ръката на приятеля си, с другата се хвана за ръба на пътеката и, въпреки че удари лицето си в камъка, успя да се задържи и да не падне.

От удара, обаче, плащът на мрачния елф се разкъса. С отчаян поглед Белвар проследи падащата към киселината фигурка от черен оникс.

Но Дризт успя да я хване с краката си.

Възрастният свиърфнебъл почти се разсмя от безсилие. Той хвърли поглед през рамо, за да види дали птицеподобните хора не са решили да подновят нападението си и промълви с облекчение:

— Мрачни елфе, това наистина беше забавно…

Отговорът на Дризт сложи край на успокоението на дребничкия гном.

— Залюлей ме! — изрева елфът така заповеднически, че пребледнелият Белвар се подчини съвсем несъзнателно.

Дризт се преметна на кълбо, приземи се на пътеката и напрегна всичките си мускули, за да запази равновесие, но не успя; затъркаля се към края на мостчето, все повече приближавайки приклекналия гном, и започна да се запъва с ръце и крака, за да намери някъде опора и да спре. Още не разбрал какво става, Белвар най-накрая се обърна и остана смаян — с протегнати напред ятагани Дризт, накълцваше лицето на канещия се да го нападне корбит.

— Подръж това — помоли елфът и подхвърли с крака фигурката от черен оникс. Белвар хвана статуетката с митрилните си ръце и я пусна в джоба си.

Като обезумял, Дризт се спусна напред и започна да разчиства пътя към най-близкия тунел. Загледан в приятеля си, гномът остана на пътеката, като от време на време хвърляше по някой предпазлив поглед през рамо.

Пет минути по-късно двамата приятели тичаха надолу по мрачния тунел, а обезумелите викове „Смърт! Смърт!“ се отдалечаваха все повече и повече.