Р. А. Салваторе
Изгнание (19)

18
Елемент на изненада

Неживото създание подбираше внимателно пътя си през разбитите и криволичещи тунели. Движеше се бързо като стрела, а стъпките му бяха умели като на опитен войн от мрачните елфи. Направлявани от централния мозък, крадците на мисли, обаче, знаеха кой път ще избере Закнафейн и го очакваха с нетърпение.

Когато неживият се появи до същия хребет, където бяха заловени Белвар и Трак, един илитид изскочи от сенките и — фиу! — изстреля поразяващата си ментална енергия.

Много малко същества можеха да устоят отблизо на мощните атаки на илитидите, но Закнафейн не беше жив, той беше неживо създание и принадлежеше на отвъдното. Разстоянието, на което се намираше съзнанието му, свързано с друго измерение, не можеше да се измери с крачки. Недосегаемо за подобни атаки, зомбито се втурна с извадени мечове напред и ги заби в млечнобелите, изненадани очи на илитида.

Останалите трима крадци на мисли се спуснаха от тавана и със стъпването си на земята започнаха да изпускат вълни от ментална енергия. С мечове в ръце, неживият уверено ги изчака, но те продължаваха да настъпват. Никога преди менталните атаки не ги бяха подвеждали, но сега те не можеха да повярват, че фуниите от мисловна енергия щяха да се окажат безполезни. Фиуу! Илитидите нападаха отново и отново, но Закнафейн сякаш не забелязваше нищо. Съществата започнаха да се притесняват; опитаха се да проникнат в съзнанието му и да разберат защо атаките им не му действаха, ала попаднаха на бариера — бариера, която се намираше много по-далеч от изменението, в което живееха.

Крадците на мисли видяха с какво умение Закнафейн бе победил сънародника им и не изгаряха от желание да влязат в битка с него. Телепатично, създанията взеха решение да се издигнат отново нагоре.

Но за съжаление бяха слезли прекалено ниско.

Мрачният елф не се интересуваше от илитидите и може би щеше да си тръгне, доволен от отстъплението им, но инстинктите на неживия и знанията, останали от миналото на Закнафейн, го наведоха на едно просто заключение: ако Дризт беше минал оттук, а това беше така, сигурно се бе срещнал с тях. Творението на матрона Малис можеше да се справи с крадците на мисли, но силата на всеки смъртен елф, дори и на Дризт, не можеше да се пребори с надмощието на илитидите.

Закнафейн прибра единия меч в ножницата и отскочи към хребета. Понесе се във въздуха и само за миг от секундата успя да улови за глезена издигащия се илитид.

Фиуу! Крадецът на мисли отново атакува, но беше обречен — нищо не можеше да го предпази от острия меч. С невероятна бързина Зак се издърпа нагоре, насочил оръжието си напред.

Илитидът замахна към острието, ала напразно — не можеше да се отбранява с голи ръце срещу оръжията на мрачния елф. Мечът се заби в корема на съществото и разсече дробовете и сърцето му.

Клетото създание отчаяно притисна с ръце зейналата рана и безучастно зачака съдбата си. Закнафейн силно се отблъсна в гърдите му и се изхвърли нагоре. Умиращият илитид полетя с главата надолу, разби се в една скала и остана да виси гротескно във въздуха. Макар и вече мъртво, кръвта на създанието продължаваше да се стича към пода на пещерата.

Отскокът на Закнафейн го изстреля право към другия илитид; двамата полетяха и се блъснаха в последния от групата. Във въздуха се размахаха ръце и пипала, опитващи се да сграбчат мрачния елф. Ала остриетата му бяха по-смъртоносни; миг по-късно неживото създание се освободи от последните си жертви, направи заклинание за левитация, плавно се спусна на земята и спокойно се отдалечи. Трите мъртви илитида останаха да висят във въздуха, докато заклинанията им за левитация се развалят, а последният лежеше проснат на земята.

Неживото създание не се притесни от кръвта по мечовете си и не ги избърса, знаеше, че много скоро щяха да последват още убийства.

* * *

Крадците на мисли продължиха да наблюдават и обсъждат същността на пантерата, без да знаят, че Гуенивар е усетила присъствието им. В Звездната равнина, където сетива като обоняние и вкус просто не съществуваха, котката разполагаше с други, много по-неосезаеми усещания. Тук Гуенивар ловуваше с помощта на усета си, който трансформираше енергийните полета в ясни, мисловни изображения и така пантерата можеше да различи по аурата лос или заек преследва, без дори да е видяла самото създание. Илитидите не бяха рядко срещани в нейното измерение и котката лесно разпозна енергията им.

Тя все още не беше разбрала дали присъствието им е чисто съвпадение или по някакъв начин беше свързано с факта, че Дризт отдавна не я беше викал. Очевидният интерес, който илитидите проявяваха към Гуенивар предполагаше второто и това разтревожи пантерата, но въпреки всичко тя реши да изчака — все още не искаше да напада първа този опасен враг. Котката продължи всекидневните си занимания, но от време на време хвърляше и по един поглед към неканената си публика.

Тя забеляза промяната в аурата на илитидите, когато двете създания започнаха спускането си към Материалния свят. Пантерата не можеше да чака повече.

С дълги подскоци през звездите, Гуенивар се спусна след крадците на мисли. Залисани в усилията си по завръщането у дома, те дори не реагираха, докато не стана прекалено късно.

Пантерата се спусна под единия и захапа сребърната му нишка между зъбите си от искрящо бяла светлина. После тръсна глава, изви се настрани и нишката се скъса. Безпомощният крадец на мисли бавно се понесе сред звездите като корабокрушенец в Звездната равнина.

Другият илитид, мислещ само за собственото си спасение, не обърна никакво внимание на ужасените молби на своя приятел и побърза да мине през отворения портал между измеренията, който щеше да го върне обратно в тялото му. Крадецът на мисли почти се изплъзна от ноктите на пантерата, ала тя беше бърза и успя да го сграбчи в последния момент.

Вкопчена в илитида, Гуенивар също премина през портала.

* * *

От малкия си каменен остров, Трак забеляза оживлението, настанало в дългата и тясна пещера. Наоколо търчаха илитиди и заповядваха на робите си да се прегрупират в стегнати бойни формации. Часовоите застанаха на пост при всеки изход, докато други крадци на мисли се издигнаха във въздуха, за да наблюдават цялата пещера от височината на сталактитите.

Трак се досети, че някаква беда грози обществото на илитидите и една ясна мисъл се открои в примитивното му съзнание: ако битката с врага отвлечеше вниманието на крадците на мисли, това можеше да се окаже шансът му да избяга. Сега, когато в мисленето на Трак имаше нова отправна точка, същността му на печ започна да се чувства в свои води.

Най-големият проблем щеше да се окаже пропастта, защото в никакъв случай нямаше да успее да я прескочи. Можеше да хвърли от другата страна и сиво джудже, и цял рот, но на себе си не можеше да помогне.

Погледът на Трак се спря на ръчката, с която се активираше моста, после се премести към другарите му по съдба, заточени на този остров. Мостът беше прибран, а лостът — наклонен към пропастта. Едно добро прицелване можеше да го бутне в другата посока и да активира металното съоръжение. Трак удари огромните си нокти един в друг — жест, който му напомни за Белвар — и вдигна едно сиво джудже във въздуха. Злощастното създание полетя напред, но много скоро започна да пада и вместо да уцели лоста, се блъсна в стената, отскочи от нея и намери смъртта си на дъното на пропастта.

Клюнестото изчадие тропна ядосано с крак, обърна се и си затърси ново гюле. Нямаше никаква представа как ще открие Белвар и Дризт, но точно сега не можеше да мисли за тях.

В този миг единственото желание на Трак беше да избяга от затворническия остров.

Във въздуха полетя един млад рот.

* * *

В появата на Закнафейн нямаше никакъв финес, никаква тайнственост. Безстрашен и неуязвим за основните нападателни методи на илитидите, неживият мрачен елф мина право през входа на дългата и тясна пещера. Трима илитиди се спуснаха от тавана и започнаха да го обсипват със зашеметяващите си вълни от ментална енергия.

Закнафейн премина през мисловните фунии без дори да потръпне, а крадците на мисли набързо споделиха съдбата на четиримата, изпратени в тунелите да го заловят.

В този миг срещу зомбито се спуснаха робите, изгарящи от желание да угодят на господарите си. Гоблини, сиви джуджета, орки и дори няколко великана се втурнаха към мрачния елф. Някои размахваха оръжия, но повечето от тях бяха с голи ръце — мислеха, че числеността ще им помогне да размажат неканения гост. Ала краката и мечовете на Закнафейн бяха достатъчно бързи за подобна недвусмислена атака.

Неживият танцуваше и сипеше удари на всички страни, хвърляше се в една посока, изведнъж рязко се обръщаше и посичаше спусналите се след него роби.

Зад своите слуги, илитидите сформираха отбранителни редици, за да преосмислят тактиката си. Те размахваха живо пипала, започнаха телепатичната си комуникация и се опитаха да проумеят защо битката бе взела такъв обрат. Нямаха достатъчно доверие на робите си, за да им дадат оръжие, но след като видяха как слугите им падат покосени един след друг, започнаха да съжаляват за загубите, които бяха претърпели и които, с всяка изминала минута, се увеличаваха все повече. Въпреки всичко, крадците на мисли все още вярваха, че ще победят. Зад тях се приближиха още роби, готови да влязат в битката. Натрапникът-елф щеше да се измори и ордата им щеше да го премаже.

Крадците на мисли не знаеха какъв е Закнафейн. Те не знаеха, че във вените му не тече живот, не знаеха, че е съживен с магия. Неживото създание никога не се изморяваше и никога не се спираше пред нищо.

* * *

Белвар и неговият собственик наблюдаваха тялото на илитида, разтърсвано от силни спазми — знак, че духът му се завръща от Звездната равнина. Гномът не знаеше какво означават конвулсиите, но виждаше, че господарят му е доволен и това го радваше.

Илитидът, обаче, се притесняваше, че съквартирантът му се връща сам — призивът на централния мозък беше от първостепенна важност и не биваше да бъде пренебрегван. Крадецът на мисли видя как спазмите на приятеля му установиха устойчив модел и се притесни още повече — около тялото започна да се вие сивкава мъгла.

В този миг илитидът се завърна в Материалния свят и по телепатичен път предаде болката и ужаса си на господаря на Белвар. Крадецът на мисли дори не успя да реагира, над тялото на съквартиранта му се материализира една огромна пантера, която стръвно го дереше и разкъсваше.

Гномът замръзна при вида на познатото създание.

— Биврип! — прошепна Белвар, после промълви: — Дризт? — образът на мрачния елф изникна в съзнанието му.

— Убий я, смели ми шампионе! Моля те, убий я! — умоляваше господарят на свиърфнебъла, но вече беше твърде късно. Седящият илитид се мяташе като обезумял, пипалата му се люлееха и лепяха по пантерата в опит да достигнат до мозъка й. Гуенивар замахна с огромната си лапа и откъсна октоподната глава на злощастното създание.

С все още омагьосани ръце след работата си по стаичката, Белвар започна да се приближава към пантерата, ала стъпките му бяха колебливи, спирани не от страх, а от смущение. Възрастният свиърфнебъл се обърна към господаря си и попита:

— Гуенивар?

Крадецът на мисли знаеше, че е върнал прекалено много от миналото на гнома. Споменът за заклинанието беше събудил друг, много по-опасен спомен в съзнанието на неговия слуга. На Белвар не можеше да се разчита повече.

Гуенивар предусети намерението на илитида — миг преди крадецът на мисли да започне атаката си, тя отскочи от трупа на приятеля му, полетя към Белвар и го блъсна на земята. Мускулите на пантерата се стегнаха и изпънаха, и тя се приземи, заела идеална позиция пред изхода на стаята.

Фиуу! Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия и уцели падналия Белвар, ала объркването и нарастващата ярост в душата на гнома попречиха на атаката. В този миг възрастният свиърфнебъл беше свободен. Той се претърколи, изправи се на крака и съзря илитида, но не като свой любим господар, а като едно отвратително и зло същество, каквото бе в действителност.

— Бягай, Гуенивар! — извика гномът.

Пантерата не се нуждаеше от втора покана, тя беше астрално създание, знаеше много за обществото на илитидите и най-вече къде се намира ключът към победата над тях. Пантерата се стрелна към вратата с цялата си тежест, разби я и се озова на балкона — високо над стаята, в която се помещаваше централният мозък.

От страх за своето божество, господарят на Белвар се опита да последва котката. Ала силата на гнома се бе възвърнала десетократно, заедно с неговия гняв, и той не изпита болка в наранената си ръка, дори когато заби омагьосания чук в месестата глава на илитида. Навсякъде се пръснаха искри и обгориха лицето на крадеца на мисли. Той се блъсна в стената, а млечнобелите му очи се впериха невярващи в Белвар. Само след секунда, създанието се плъзна на пода и потъна в мрака на смъртта.

Четирийсет фута по-надолу, коленичилият мрачен елф усети страха и възмущението на своя почитан господар и погледна нагоре точно в мига, в който черната пантера скочи във въздуха. Напълно обсебен от централния мозък, Дризт не разпозна скъпата си приятелка Гуенивар. Той виждаше единствено заплахата, надвиснала над съществото, което най-много обичаше, но не успя да му помогне.

Мрачният елф и останалите масажисти останаха съвсем безпомощни, когато величествената пантера, с оголени зъби и разперени нокти, се приземи право в средата на подпухналата маса от набраздена плът, която управляваше обществото на илитидите.