Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 2 — Трилогия за мрачния елф (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране и корекция
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Изгнание

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ISBN: 0-88038-920-6

ИК „Инфодар“, София, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

4
Бягство от ловеца

През следващите няколко дни, залисан във всекидневните си задължения, Дризт въобще не се замисли за постъпките си. Щеше да оцелее, знаеше това. Ловецът нямаше друг избор. Но мисълта за цената, която трябваше да заплати за своето оцеляване, се загнезди дълбоко в сърцето на Дризт До’Урден и го обърка.

Ежедневната работа го предпазваше от болката, но в края на деня мрачният елф се чувстваше незащитен и уязвим. Споменът за сблъсъка с роднините му го преследваше, не напускаше мислите му и беше така жив, сякаш се повтаряше всяка нощ. Всеки път Дризт се събуждаше ужасен и съвсем сам, погълнат от кошмарите си и от чудовищата, които го преследваха в сънищата му. Той разбра, че с нищо не може да ги победи — нито с меч, нито с брилянтните си умения.

Мрачният елф не се страхуваше, че майка му ще продължи да го преследва, за да го накаже, и осъзнаваше много добре, че тя наистина ще го стори. Но това беше неговият свят — толкова различен от криволичещите улички на Мензоберанзан — и неговият живот — неразбираем за мрачните елфи, живеещи в града. Навън, в дивата пустош, Дризт знаеше, че ще оцелее, каквото и отмъщение да му готвеше матрона Малис.

Ловецът успя да се отърси от чувството за вина, което изпитваше спрямо Бриса. Той заключи, че вината всъщност е на неговите роднини, защото именно те бяха предизвикали опасната битка, и най-вече на сестра му — тя бе започнала всичко със своето заклинание. Но въпреки това, което знаеше, Дризт прекара дълги дни в търсене на отговори на въпросите, породени от действията му в онази нощ и свързани със собствената му природа и характер. Нима наистина се беше превърнал в свиреп, безмилостен ловец само заради тежките условия, в който се налагаше да живее? Или този ловец беше истинската му същност — това, което е бил през цялото време? Това не бяха въпроси, на които можеше да си отговори лесно, и сега те не напускаха съзнанието му.

Мрачният елф не можеше да забрави още нещо, свързано с неговите роднини — звука на гласовете им, мелодията на думите им, които разбираше и на които можеше да отговори. От всички спомени за тези няколко мига, прекарани с Бриса и Дайнин, най-ярко изплуваха не ударите, които си разменяха, а думите. Дризт си ги припомняше отново и отново, слушаше ги в съзнанието си и се страхуваше от деня, в който щяха да избледнеят. Тогава, може би щеше да ги помни, но нямаше да ги чува.

Щеше да е отново сам.

За пръв път, откакто Гуенивар го беше оставила, ловецът извади от джоба си фигурката от черен оникс. Постави я на камъка пред него и погледна към стената, за да преброи чертичките и да разбере колко дни са изминали откакто бе призовал пантерата за последно. В този миг той осъзна колко безполезно е всичко това. Кога за последен път беше отбелязал чертичка на стената? И въобще за какво му бяха тези знаци? Откъде можеше да знае, че ги брои точно, дори и да отбелязваше чертичка всеки път, когато станеше от сън?

— Времето е част от миналия ми живот — с печален глас измърмори Дризт, после вдигна камата си, за да драсне чертичка в камъка като отрицание на собствените си думи.

— Какво значение има? — запита се сам и пусна ножа. При удара си в земята металът иззвънтя и по гърба на Дризт полазиха тръпки, сякаш този звук бе оповестил собственото му отстъпление.

Едва успяваше да си поеме дъх. Пот изби по тъмното му като абанос чело, а ръцете му изведнъж станаха леденостудени. Стените на собствената му пещера, камъкът, който толкова дълги години го предпазваше от опасностите на Подземния мрак, сякаш започнаха да се приближават към него, да го притискат. В пукнатините на камъка и по скалите Дризт виждаше злобни лица, които го мамеха, присмиваха му се, потъпкваха непреклонната му гордост.

Той се обърна, за да побегне, но се спъна и падна на земята. Ожули коляното си, а плащът пиуафуи се разкъса на още едно място. Когато погледна към камъчето, в което се препъна, Дризт забрави за коляното и плаща си. Още една истина се сгромоляса отгоре му и съвсем го обърка.

Ловецът бе паднал. Той падна — за пръв път от десет години!

— Гуенивар! — ужасен извика Дризт. — Върни се при мен! О, моя Гуенивар, умолявам те!

Не знаеше дали пантерата ще му отговори. След последната им раздяла, която не беше много приятелска, мрачният елф не бе много сигурен, че тя отново ще крачи редом с него някога. Дризт допълзя до малката статуетка. Всеки сантиметър изглеждаше като дълга борба със слабостта на собственото му отчаяние.

Скоро черната мъгла се появи. Пантерата нямаше да остави своя господар, нямаше да осъжда дълго действията на мрачния елф, който бе неин приятел.

Дризт се отпусна, когато мъглата започна да приема формата на черна котка, и се загледа в нея, за да отвлече вниманието си от злите видения. Не след дълго Гуенивар вече седеше до него и съвсем спокойно ближеше едната си лапа. Дризт погледна пантерата в очите и не откри в тях и следа от обвинение. Тя си беше просто Гуенивар — неговата приятелка и неговото спасение.

Той сви крака под себе си и се хвърли на врата на котката в здрава и отчаяна прегръдка. Гуенивар прие ласката, без да отговори, завъртя се, за да се поосвободи от силната хватка и продължи да ближе лапата си. Котката притежаваше интелигентност от друго измерение, но не й пролича, че е разбрала значението на тази прегръдка.

* * *

Следващите дни бяха неспокойни за Дризт. Не спираше да обикаля, да обхожда тунелите около своето убежище. Постоянно си напомняше, че матрона Малис е по петите му. Не можеше да си позволи пролуки в своята защита.

Дълбоко в душата си, отвъд размислите и разсъжденията, Дризт знаеше истинската причина за своя непрестанен бяг. Можеше да се оправдае, да каже, че наблюдава земите си, че стои на пост, но в действителност бягаше. Бягаше от гласовете и стените на малката си пещера. Бягаше от Дризт и търсеше ловеца.

Малко по-малко разстоянията, които мрачният елф изминаваше, ставаха все по-дълги. Често не се прибираше в своя дом по няколко дни. Дризт тайно се надяваше да срещне някое непобедимо чудовище. Нуждаеше се от нещо, което да му напомни необходимостта от първичното му съществуване. Нуждаеше се от битка с ужасяващ враг, за да премине отново в онова състояние, поддържано единствено от първичните му инстинкти за самосъхранение.

Но един ден, вместо да намери чудовище, Дризт отново усети вибрации в камъка, идващи от ритмичните, отмерени удари на миньорската кирка. Някой копаеше в далечината.

Мрачният елф се облегна на стената и внимателно обмисли следващата си стъпка. Знаеше къде ще го отведе този звук. Отново беше навлязъл в онези тунели, в които преди седмица бе търсил изгубеното си стадо и в които се бе натъкнал на миньорската групичка на свиърфнеблите. Дризт не искаше да си признае, но не само чистата случайност го бе довела отново в този район. Подсъзнателно се бе насочил към този участък, за да чуе пак ударите на гномските чукове и особено смеха и бъбренето на свиърфнеблите.

Облегнат тежко на стената, Дризт се чувстваше истински объркан. Знаеше, че ако отиде да погледа миньорите, това само ще му донесе повече страдания, а гласовете им щяха да го направят още по-уязвим и самотен. Накрая лукавите гномове щяха да се завърнат в своя град, а елфът щеше да остане отново сам с празнотата си.

Но той бе дошъл, за да чуе ударите. Вибрациите на камъка го призоваваха със сила, която не можеше да превъзмогне. Разумът му се бореше с копнежа да чуе отблизо гласовете на гномовете, но той беше взел своето решение още преди да дойде в този район. Укоряваше се за своята глупост, клатеше глава в отрицание. Но сякаш противно на разума краката му се размърдаха и го понесоха натам — по посока на звука, на отмерените удари на кирките.

Будните инстинкти на ловеца започнаха да се противят. Дризт не биваше да се приближава много до свиърфнеблите, ала мрачният елф вече се бе покачил на високата каменна тераса, издигаща се над миньорския лагер, и нямаше намерение да си тръгва. В продължение на няколко дни, или поне така му се струваше, обикаля в близост до мината, за да долавя частици от разговорите на гномовете, да ги гледа как работят или играят.

Когато неизбежният ден настъпи и миньорите започнаха да прибират количките си, Дризт осъзна своето безразсъдство. Не беше посмял да отиде при лукавите гномове, беше отрекъл жестоката истина са собственото си съществуване. Сега трябваше да се върне в малката си, празна дупка и да живее още по-самотен със спомените си за изминалите няколко дни.

Количките се скриха от погледа му, продължаваха надолу по тунелите към града на свиърфнеблите. Дризт направи няколко крачки към своето убежище, пещерата на мъха с бързото поточе и гъбената горичка на миконидите.

Мрачният елф така и не успя да зърне отново това място до края на живота си.

По-късно Дризт дори не си спомняше кога е променил посоката. Беше взел несъзнателно решение. Нещо го беше привлякло — вероятно продължителния тропот на вагонетките с руда. Когато дочу трясъка на огромната порта на Блингденстоун, вече знаеше какво да стори.

— Гуенивар — прошепна той на статуетката и се сепна от силата на собствения си глас. Гномовете, застанали на пост при големите стълби, бяха прекалено заети със своя разговор и мрачният елф остана незабелязан.

Сив дим се изви около фигурата и пантерата се отзова на повика на своя господар. Прибрала ушите си назад, котката внимателно задуши наоколо в опити да разбере какво е това непознато място.

Дризт си пое дълбоко дъх и вложи всичките си усилия, за да изрече следващите си думи:

— Приятелко моя, исках да се сбогуваме — прошепна той. Гуенивар наостри уши, зениците на искрящите й жълти очи се разшириха, докато огледа набързо своя господар, после отново се свиха.

— В случай че… — продължи Дризт. — Не издържам повече да живея там, Гуенивар. Страхувам се, че започвам да губя всичко, което е придавало смисъл на живота ми. Опасявам се, че ще загубя себе си — той погледна назад към стълбата, отвеждаща до Блингденстоун. — Това е по-ценно от собствения ми живот. Разбираш ли ме, Гуенивар? Имам нужда от нещо повече. Нещо повече от всекидневната борба за оцеляване. Имам нужда от живот, който да не се определя от свирепите инстинкти на това чудовище, в което съм се превърнал.

Дризт се свлече по каменната стена на прохода. На думи всичко звучеше така просто и логично, но той знаеше, че всяка стъпка нагоре по широката стълба, отвеждаща в града на лукавите гномове, ще е изпитание за неговата смелост и собствените му убеждения. Мрачният елф си припомни деня, в който стоеше на онази издатина точно над самите порти на Блингденстоун. Колкото и силно да го желаеше тогава, той не успя да събере смелост и да последва свиърфнеблите. Стоеше като парализиран и не можеше да помръдне, докато си представяше как притичва през портите и влиза в града.

— Приятелко моя, ти рядко си ме укорявала — промълви Дризт на пантерата — и винаги си ме осъждала с право. Можеш ли да ме разбереш, Гуенивар? В следващите няколко мига може би ще се разделим завинаги. Но разбираш ли защо трябва да постъпя така?

Гуенивар се притисна към Дризт и потърка главата си в гърдите му.

— Приятелко моя — прошепна на котката той. — Върни се сега, преди да съм изгубил кураж. Върви си у дома и се моли да се срещнем отново — Гуенивар покорно се отдръпна и закрачи към статуетката. На мрачния елф му се стори, че този път пантерата сякаш изчезна много по-бързо от преди. Накрая само статуетката остана на земята. Дризт я вдигна и я разгледа — за пореден път обмисляше риска, който трябваше да поеме.

После, подтикван от същите нужди, които го бяха довели чак дотук, мрачният елф изтича до стъпалата и започна да ги изкачва. Разговорът на стражите секна изведнъж, сякаш бяха усетили, че нещо или някой се приближава.

Но изненадата им беше не по-малка, когато видяха един мрачен елф да се изкачва до върха на самата стълба, до площадката пред портите на Блингденстоун.

Дризт кръстоса ръце пред гърдите си в знак, че идва с мир, но можеше само да се надява, че свиърфнеблите познават този жест — стражите изглеждаха доста притеснени от присъствието му. Те се запрепъваха един в друг по малката площадка. Някои се втурнаха, за да препречат пътя му към вратата, други го заобиколиха и насочиха копията си към него, трети тичаха като обезумели нагоре-надолу по стълбата, за да проверят дали този мрачен елф не е само първият от цял боен отряд.

Водачът на стражата, който очевидно търсеше някакво обяснение на ситуацията, изрева няколко въпроса към Дризт, но елфът само повдигна безпомощно рамене. Голяма част от наобиколилите го гномове отскочиха уплашени.

Началник-стражата закрещя още по-силно и заплаши Дризт с острия връх на копието си, но той не разбираше думите му, нито можеше да проговори на чуждия език. С много бавни и внимателни движения елфът плъзна ръка по корема си, към катарамата на своя колан. Началникът на лукавите гномове стисна здраво дръжката на копието си, без да изпуска от очи движенията му.

Дризт разкопча катарамата и ятаганите му се строполиха със звън на каменния под.

Всички гномове отскочиха назад, после отново се скупчиха около него. Началник-стражата даде някаква заповед, двама свиърфнебли оставиха оръжията си и започнаха да претърсват старателно и не много нежно неканения гостенин. Дризт трепна от страх, когато откриха камата, която държеше в ботуша си. Обвини се за своята глупост, че е забравил ножа си и не се е разкрил напълно пред гномовете.

Миг по-късно, когато един свиърфнебъл бръкна в дълбокия джоб на плаща пиуафуи и извади оттам фигурката от черен оникс, Дризт се уплаши още повече.

Инстинктивно мрачният елф посегна към пантерата, а на лицето му бе изписана горчива молба.

За реакцията си Дризт получи удар в гърба с дръжка на копие. Лукавите гномове не бяха зла раса, но и никак не обичаха мрачни елфи. Свиърфнеблите от незапомнени времена оцеляваха в Подземния мрак; имаха малко съюзници, но и много врагове, и винаги поставяха мрачните елфи на първо място сред най-омразните си неприятели. От основаването на древния Блингденстоун, по-голяма част от свиърфнеблите, убити в дивата пустош на тунелите, бяха паднали именно под остриетата на мрачни елфи.

Сега, по необясними причини, един от същите тези елфи беше изкачил стълбите до самите порти на града и сам бе предал оръжията си.

Гномовете здраво вързаха ръцете му на кръста, а четирима стражи опряха копия в тялото му, готови да ги забият и при най-малкото заплашително движение. Останалата стража беше претърсила района наоколо и не беше открила други мрачни елфи. Но въпреки всичко, недоверчивият началник-стража постави патрули на всяка една стратегическа позиция, после се присъедини към двамата свиърфнебли, охраняващи портите на града.

Масивните врати се разтвориха и Дризт беше въведен вътре. В този миг на страх и вълнение, мрачният елф можеше само да се надява, че е оставил ловеца далеч зад себе си, в дивата пустош на Подземния мрак.