Р. А. Салваторе
Изгнание (16)

15
Ясни намеци

— Кажи ми каквото знаеш — настоя матрона Малис пред Джарлаксъл, докато вървяха през двора на дома До’Урден. Върховната жрица обикновено имаше повече доверие в скандалния наемник, но сега беше разтревожена и нетърпелива. Носеха се слухове, че е настъпило раздвижване в йерархията на управляващите фамилии на Мензоберанзан, а това не беше добре за Даермон Н’а’шезбаернон.

— Каквото знам? — повтори Джарлаксъл и се престори на изненадан.

Малис го изгледа намусено. Бриса, която вървеше от другата му страна, също го удостои с неодобрителния си поглед.

Ексцентричният наемник прочисти гърлото си, макар че кашлицата му прозвуча повече като смях. Не можеше да удостои Малис с подробности относно оживлението сред най-влиятелните фамилии в града и по този начин да ги предаде. Но можеше да поизмъчи матроната с едно-единствено логично твърдение, което само потвърждаваше догадките й:

— Използването на Зин-карла, неживото ти творение, продължава вече твърде дълго.

Малис се насили да запази дишането си спокойно и равномерно. Досещаше се, че мрачният елф знае повече, отколкото казва; самият факт, че пресметливият наемник й бе съобщил очевидното с такова равнодушие, можеше само да й докаже, че страховете и са оправдани. Зомбито на Закнафейн търсеше Дризт отдавна, а матроната знаеше много добре, че Кралицата на Паяците не се слави със своето търпение.

— Ще ми кажеш ли още нещо? — попита Малис.

Джарлаксъл сви рамене.

— Тогава напусни дома ми — изръмжа матроната — майка.

Елфът се поколеба за миг, почуди се дали да поиска възнаграждение за нищожната информация, която й бе предоставил току-що, но после се отказа. Поклони се грациозно, като направи реверанс с широкополата си шапка, и се запъти към портата на дома.

Така или иначе скоро щяха да му платят.

Час по-късно, в преддверието на големия параклис, матрона Малис седеше отпусната в трона си и оставяше мислите си да се лутат из лъкатушните тунели на Подземния мрак. Телепатичната й връзка с неживия беше ограничена. Обикновено това не бе нищо повече от поток силни емоции. В предишния си живот Закнафейн беше баща на Дризт и негов най-добър приятел, а сега се бе превърнал в най-ужасния му враг. Душата му се разкъсваше и Малис не можеше да разбере дали е постигнал някакъв напредък. Опасяваше се, че колкото повече неживият се приближава към Дризт, толкова по-силни и непреодолими ще стават вътрешните му борби.

Сега, след обезпокоителната й среща с Джарлаксъл, матроната — майка на дома До’Урден трябваше да разбере дали Закнафейн е постигнал някакъв прогрес. Не след дълго усилията й бяха възнаградени.

* * *

— Матрона Малис твърди, че неживият се е насочил на запад и се е отдалечил от града на свиърфнеблите — обясни Джарлаксъл на матрона Баенре.

След като напусна дома До’Урден, наемникът тръгнал право към горичката на гъбите в южния край на Мензоберанзан, там, където се намираха домовете, на управляващите фамилии в града.

— Зомбито се движи по следата — промърмори първата матрона повече на себе си, отколкото на своя информатор. — Това е добре.

— Но матрона Малис вярва, че Дризт има преднина от няколко дни, дори седмици — продължи Джарлаксъл.

— Тя ли ти го сподели? — с недоверие попита матрона Баенре, учудена, че Малис е разкрила такава коварна, изобличаваща я информация.

— Някои неща се научават и без думи — лукаво отвърна наемникът. — Тонът й ми разкри доста от онова, което тя се стараеше да не разбера.

Първата матрона кимна и затвори сбръчканите си клепачи, уморена от тези истории. Беше изиграла решаваща роля за приемането на матрона Малис в управляващия съвет, но сега единственото, което можеше да направи, бе да чака и да разбере дали осмата матрона ще успее да задържи поста си.

— Трябва да й имаме доверие — заяви най-накрая Баенре.

В другия край на стаята Елвидцинвелп — крадецът на мисли на матрона Баенре — откъсна мислите си от разговора с Джарлаксъл. Новината, че Дризт е поел на запад и се е отдалечил от Блингденстоун беше от изключително значение и илитидът не можеше да я пренебрегне.

Той насочи мислите си далече на запад — отправи своето предупреждение надолу по тунелите, които не бяха толкова пусти, колкото изглеждаха.

* * *

Веднага щом погледна към спокойните води на езерото, Закнафейн усети, че жертвата му е наблизо. Стаен в сенките на канарите, той тръгна напред покрай широката стена на пещерата и скоро премина от другата страна. Тогава видя и пещерата със странната вратичка.

В неживото създание се надигнаха вълни от забравени емоции. Зомбито изпита онова усещане за принадлежност, което някога бе чувствало към Дризт. Емоцията, обаче, веднага бе погълната и заменена от силна ярост — мислите на матрона Малис отново нахлуха в съзнанието на Закнафейн.

С извадени мечове, той нахлу през вратата и претърси пещерния комплекс. Една завивка полетя във въздуха и се спусна на земята на парчета; остриетата на умопомраченото същество разкъсаха всички постели, изпочупиха всичко.

Чудовището на матрона Малис изля гнева си, накрая седна свито на земята и се замисли над ситуацията.

Дризт не си беше у дома.

Не след дълго преследвачът реши, че преди няколко дни той е напуснал пещерата, но не сам — с приятел, или може би двама. Тактическите му инстинкти му подсказваха да остане и да го причака, защото този път лагерът не беше фалшив, не беше като онзи до града на лукавите гномове. Този път жертвата на Закнафейн щеше да се върне.

Ала неживият усети, че седящата в трона си матрона Малис няма да търпи повече закъснения. Времето й изтичаше. Все повече слухове се носеха из града на мрачните елфи и този път страховете и нетърпението на матроната — майка щяха да й костват много.

* * *

Матрона Малис не издържа дълго и заповяда на неживото си творение да тръгне по следите на избягалия й син. Само след няколко часа тримата приятели се завърнаха в пещерата. Бяха избрали друга пътека и не бяха срещнали зомбито.

Дризт веднага усети, че нещо не е наред. Преди другите да разберат какво става, той извади ятаганите си, втурна се нагоре по високите скали и с един скок достигна вратата.

Когато всички влязоха в пещерата, разбраха какво е разтревожило мрачния елф. Мястото беше унищожено, хамаците и постелите бяха разкъсани, купите и малката кутийка, в която държаха храната, бяха счупени и захвърлени по ъглите. Трак, който не можеше да мине през вратата, се обърна и се отдалечи — искаше да огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги дебне от ъглите на голямата пещера.

— Магга каммара! — изрева Белвар. — Кое чудовище би могло да стори това?

Дризт вдигна една от завивките и посочи към острите разрези в тъканта. Възрастният свиърфнебъл веднага разбра какво намекваше мрачният елф.

— Остриета — мрачно промълви гномът. — Остри мечове с изкусна изработка.

— Мечове на мрачен елф — довърши мисълта Дризт.

— Далече сме от Мензоберанзан — напомни му Белвар, — далече в пустошта на Подземния мрак. Далече от знанието и взора на твоя народ.

Ала мрачният елф знаеше достатъчно, за да не се съгласи с думите на своя приятел. През малкото изминали години от своя живот Дризт бе станал свидетел на фанатизма, който осмисляше живота на всички зли жрици и последователи на Лот. Някога дори бе включен в един отряд, с който бе изминал толкова много мили до Повърхността на Забравените владения с една-единствена цел: да задоволят злобата на Кралицата на Паяците, да я дарят с кръвта на светлите елфи.

— Не подценявай матрона Малис — мрачно промълви Дризт.

— Ако това наистина е дело на майка ти — изръмжа Белвар и удари митрилните си ръце една в друга, — ще намери нещо, което едва ли е очаквала. Ще стоим тук и ще я чакаме — тримата.

— Не подценявай матрона Малис — повтори Дризт. — Това, което се е случило тук не е случайност. Тя ще е подготвена за всичко.

— Не можеш да си сигурен — заяви безстрашният свиърфнебъл, но когато погледна в искрените, лилави очи на своя приятел, цялата му увереност изведнъж се стопи.

Двамата събраха няколкото останали предмети, годни за употреба, и малко по-късно потеглиха отново на запад — трябваше да се отдалечат още повече от Мензоберанзан.

Трак тръгна първи — малко чудовища щяха да имат смелостта да застанат на пътя на едно клюнесто изчадие. Белвар вървеше втори — той бе стабилното звено на групата, а Дризт беше трети. Мрачният елф се движеше мълчаливо на известно разстояние от приятелите си, за да може да ги защити в случай, че наемниците на майка му ги застигнат.

Белвар се бе досетил, че могат да спечелят добра преднина пред този, който бе дръзнал да разруши дома им. Извършителите сигурно бяха тръгнали по следите, започващи от пещерата и водещи до кулата на мъртвия магьосник, а това означаваше, че щяха да се забавят много дни преди да се върнат отново при езерото. Звучеше логично, но Дризт не беше толкова сигурен в думите на възрастния свиърфнебъл.

Мрачният елф познаваше майка си твърде добре.

След няколко безкрайни дни, тримата приятели достигнаха до един участък, в който земята пропадаше, скалите бяха остри и назъбени, а сталактитите висяха над тях, надвиснали като копия, готови да ги пронижат. Усетили нуждата от приятел до себе си, Белвар, Дризт и Трак се скупчиха по-близо един до друг. Въпреки че рискуваше да привлече нечие внимание, възрастният свиърфнебъл извади вълшебната брошка и я закачи на куртката си. Дори и осветени от светлината, тримата приятели оставаха защитени в сенките, хвърляни от острите скали.

Този район изглеждаше много по-притихнал от обичайните пусти земи на Подземния мрак. Пътешествениците из подземния свят на Владенията рядко чуваха шумове от други същества. Тук обаче тишината се усещаше много по-осезаемо — сякаш животът беше изсмукан от мястото. Шумът от тежките стъпки на Трак и чаткането от ботушите на Белвар тревожно отекваха в множеството каменни лица по стените.

Гномът първи усети приближаващата се опасност. Леките вибрации в камъка му подсказаха, че той и приятелите му не са сами. Със своята ръка — чук той спря Трак и погледна към Дризт, за да разбере дали елфът е усетил същото.

Мрачният елф посочи към тавана, после с помощта на левитация се понесе нагоре в мрака, търсейки удобно място за засада между сталактитите. Докато се издигаше във въздуха, Дризт извади единия от ятаганите си, а с другата ръка бръкна в джоба си и здраво стисна фигурката от черен оникс.

Белвар и Трак се скриха зад един нисък хребет и зачакаха. Гномът тихичко започна да напява заклинанието, което вливаше магическа сила в митрилните му ръце. Въпреки това, двамата приятели се чувстваха много по-добре, когато знаеха, че мрачният войн е над тях и ги наблюдава.

Ала Дризт не беше единственият, който търсеше място за засада във високите сталактити. Когато навлезе в лабиринта от остри, насочени като копия, образувания, мрачният елф веднага усети чуждо присъствие.

Човекоподобна фигура, малко по-едра от него, се плъзна край близкия сталактит. Елфът се оттласна от камъка, за да се придвижи напред и, докато се носеше към сталактита, извади и другия си ятаган. Миг по-късно успя да види главата на своя неприятел и веднага осъзна риска, който бе поел — лицето на съществото приличаше на октопод с четири пипала. Дризт виждаше за първи подобно създание, но знаеше към коя раса принадлежи то: това беше илитид — крадец на мисли — най-злото и най-опасно чудовище във всичките земи на Подземния мрак.

Илитидът нападна първи, Дризт дори не успя да го достигне с ятаганите си. Чудовището размърда пипалата си, раз люля ги и — фуууп! — фуния от ментална енергия се понесе към мрачния елф и го завъртя във въздуха. С цялата сила на волята си, Дризт се бранеше срещу настъпващата тъмнина. Опита се да се съсредоточи върху целта си, опита се да насочи гнева си към илитида, но той отново го изпревари и атакува. В този момент се появи още един крадец на мисли и насочи зашеметяващата си енергийна мощ срещу Дризт.

Белвар и Трак не разбраха какво се случва — светлината от брошката не беше достатъчна, за да видят какво става с мрачния елф, но въпреки това, двамата приятели веднага усетиха, че нещо там горе не е наред. Гномът реши да рискува и да повика своя приятел:

— Дризт? — прошепна той.

Отговорът дойде няколко секунди по-късно, когато двата му ятагана се строполиха със звън на земята. Стъписани, Белвар и Трак се затичаха към остриетата, но изведнъж се дръпнаха назад. Насреща им въздухът се раздвижи и пред очите им сякаш се разтвори невидима врата — портал към друго измерение.

На мястото й се появи илитид.

Смаяните приятели не бяха успели дори да извикат, когато крадецът на мисли изстреля вълната си от ментална енергия срещу тях. Белвар се претърколи назад и се удари в пода, но Трак, чието съзнание в момента бе раздвоено, остана почти незасегнат.

Илитидът повтори атаката, но клюнестото изчадие мина право през фунията от ментална енергия и размаза отвратителното създание с един удар на ръката си, завършваща с огромен нокът.

Трак се озърна наоколо, после вдигна глава и погледна нагоре. Другите илитиди се спускаха от тавана; двама от тях държаха Дризт за глезените. Отвориха се още невидими портали. От всеки ъгъл на пещерата срещу Трак започнаха да се сипят вълни от ментална енергия и защитата на раздвоеното му съзнание бързо отслабна. Отчаяние и неконтролируем гняв завладяха душата на Трак.

В този момент той беше просто едно клюнесто изчадие, което се подчиняваше само на инстинктите, яростта и жестокостта на чудовищната си природа. Но дори твърдата му черупка не беше достатъчно здрава за менталните атаки на илитидите.

Трак се втурна срещу двамата, които държаха Дризт.

Не беше изминал и половината път, когато мрак погълна съзнанието му.

Беше коленичил на пода — само това усещаше. Трак лазеше по земята; отказваше да се предаде, отказваше да успокои гнева си.

После клюнестото изчадие се строполи на земята и в съзнанието му нямаше място нито за Дризт, нито за Белвар, нито дори за чистата ярост.

Имаше само мрак.