Р. А. Салваторе
Изгнание (7)

6
Блангденстоун

Дризт никога не беше виждал град като Блингденгоун. Когато стражите го избутаха през огромните, обковани с желязо, каменни врати, мрачният елф бе очаквал да види град подобен на Мензоберанзан, само че по-малък. Ала представите му бяха много далече от истината.

Мензоберанзан беше разположен в една огромна пещера, а Блингденстоун бе съставен от няколко пещери, свързани посредством мънички тунели, Дризт влезе в най-голямото подземие от комплекса, което се намираше точно зад огромната порта. Там се помещаваха пазителите на града и пещерата беше пригодена единствено за защита. Навсякъде се виждаха многобройни тераси и стотици гладки стълби, които се изкачваха нагоре или слизаха надолу. Те бяха направени с една цел — за да бъде нападнат отблизо някой гном, на врага щеше да се наложи да слезе от няколко нива и да се изкачи по няколко други. Нисички огради от идеално полиран камък ограждаха пътеките и се виеха покрай високите и дебели стени, предназначени да задържат атакуващите войски, приклещени задълго в най-откритите части на града.

Много свиърфнебли се втурнаха към постовете си, за да потвърдят слуха, че мрачен елф е бил въведен през главните порти на града. Гномовете се взираха в Дризт от всеки ъгъл и от всяка тераса, но той не можеше да каже със сигурност дали в очите им се четеше любопитство или възмущение. При всеки случай, те бяха подготвени за всяко негово действие — в ръцете си държаха лъкове и тежки арбалети готови за стрелба.

Свиърфнеблите поведоха Дризт през пещерата, слизаха и се качваха по многобройните стълби, винаги минаваха по оградените пътечки и винаги бяха придружавани поне от няколко стражи. Пътят се извиваше, рязко се издигаше и спускаше многократно и единственият начин, по който Дризт можеше да запази ориентация, бе да гледа в тавана, който се виждаше дори и от най-ниските нива на подземието. Мрачният елф се усмихна на себе си при мисълта, че дори в пещерата да нямаше жива душа, неприятелските войски щяха да се лутат напразно с часове докато намерят пътя си в тази плетеница от пътеки.

В края на един нисък и тесен коридор, в който лукавите гномове трябваше да преминат един по един, а Дризт — да се навежда при всяка стъпка, групичката достигна до самия вход на града.

Неговата пещера също беше просторна и изградена на няколко нива, но не беше толкова дълга, колкото предишното подземие. Терасите бяха по-малобройни, навсякъде по стените се виждаха входове към други тунели, а на няколко места дори гореше огън — тази гледка не се срещаше често в Подземния мрак, защото там не беше лесно да се намери гориво.

В очите на Дризт Блингденстоун беше светъл, топъл и в никакъв случай неприветлив град.

Въпреки ситуацията, в която се намираше, мрачният елф се почувства спокоен, докато наблюдаваше заетите с всекидневните си задължения свиърфнебли те го поглеждаха с любопитни очи, но не се спираха задълго — гномовете от Блингденстоун бяха трудолюбив народ и нямаха много време, за да зяпат и да се мотаят.

Стражата отново поведе Дризт по ясно очертани пътеки. Тези в града не бяха толкова лъкатушни и трудни за запомняне, колкото във входната пещера. А пътищата се простираха гладки и прави и очевидно всички водеха към голямата сграда в центъра града.

Водачът на групата, придружаваща Дризт, забърза напред, за да разговоря с двамата копиеносци, панелите на каменното здание. Единият от тях се втурна в сградата, докато другият разтвори металните порти пред патрула и затворника. За прът път, откакто ща влезли в града, свиърфнеблите бързаха. Те забута Дризт през лъкатушните коридори на постройка, докато стигнаха до една кръгла стая с нисък таван, не по-дълга от осем фута. Тя беше съвсем празна, с изключение на каменния стол, поставен в средата помещението. Веднага щом го сложиха да седне в, него Дризт разбра неговото предназначение. Железни белезници щракнаха около китките и краката на мрачния елф, всяка негова става беше пристегната каменния стол. Свиърфнеблите не бяха нежни, но когато стегнатата верига се впи в ребрата на Дризт и й потръпна от болка, един гном бързо се завтече към него и я махна. После отново я пристегна около затворника, но този път го направи по-внимателно.

Когато приключиха, свиърфнеблите оставиха Дризт сам в мрачната и празна стая. Каменната порта се затвори с тъп звук, сякаш никога отново няма да я отворят. Отвън не се чуваше нищо.

Часовете минаваха един след друг.

Дризт напрегна мускулите си, опитваше се да разхлаби стегнатите около себе си вериги. Завъртя едната си ръка на всички страни. Поиска да я измъкне от белезниците, но болката от впитото в китката му желязо му помогна да се върне към реалността и го накара да преосмисли действията си. Отново се обръщаше за помощ към ловеца, който имаше само една цел — да оцелее, и едно-единствено желание — да избяга.

— Не! — изкрещя Дризт и събра всички сили, за да възвърне самоконтрола си. Нима ловецът владееше толкова голяма част от собствената му същност? Дризт сам бе взел решение да дойде тук и всичко бе минало много по-добре от очакваното — сега не беше моментът за отчаяни действия. Но дали ловецът беше толкова силен, дали щеше да надделее над разума му?

Дризт не намери време да си отговори на тези въпроси. В този миг вратата се отвори с трясък и седем, съдейки по бръчките, набраздили лицата им, възрастни свиърфнебли влязоха в помещението и се наредиха около каменния стол. Мрачният елф забеляза високото обществено положение на тези гноми. Всички бяха облечени с роби от фина материя, за разлика от охраната, която носеше кожени куртки, обшити с пръстени от митрил.

Свиърфнеблите обикаляха около мрачния елф, разглеждаха го внимателно и говореха оживено на неразбираемия си език. Един от тях вдигна взетия от кесийката на Дризт символ на дома До’Урден и промърмори:

— Мензоберанзан?

Елфът кимна, доколкото позволяваше желязната яка, пристегната около врата му. Изгаряше от желание да установи някакъв контакт с гномовете, но е имаха други намерения и продължиха своя разговор, дори още по-оживени и развълнувани от преди, това продължи дълги мигове и Дризт усети по интонацията на гласовете им, че част от тях не са никак доволни от факта, че държат като затворник мрачен елф от града на най-ужасния им и омразен враг. Тонът им беше толкова гневен, че Дризт всеки миг очакваше някой да се обърне към него и да му пререже Гърлото.

Но, разбира се, това не се случи. Лукавите гномове не бяха нито глупави, нито жестоки същества. Един от групата се обърна, приближи се към Дризт, погледна го в очите и заговори на колеблив, но без съмнение разбираем език — езикът на мрачните елфи.

— В името на камъка, защо си дошъл?

Пленникът не знаеше какво да отговори на простичкия въпрос. Откъде ли можеше да започне разказа си за дългите години самота, прекарани в земите на Подземния мрак? Как можеше да им обясни решението си да остави злите си събратя и да заживее в съгласие със собствените си принципи?

— Аз съм приятел — отвърна Дризт и се притесни от глупавия си и неточен отговор.

На гнома явно не му изглеждаше такъв. Той потърка голата си брадичка и се замисли дълбоко.

— Ти… ти идваш от Мензоберанзан, нали? — попита след малко той, а гърбавият му нос се сбръчкваше при всяка дума.

— Да — отвърна малко по-уверено Дризт.

Възрастният гном леко наклони глава, подканяйки мрачния елф да продължи.

— Напуснах Мензоберанзан преди много години — опита се да обясни той, а очите му сякаш се взираха в миналото, докато си припомняше живота, от който се бе отказал. — Този град не беше моят дом.

— А-а, но ти лъжеш, мрачни елфе! — изкрещя гномът и размаха символа на дома До’Урден, без да вникне в смисъла на казаното от Дризт.

— Дълго време живях в града на мрачните елфи. Аз съм Дризт До’Урден, някога бях втори син в дома До’Урден — побърза да отговори пленникът, погледна към символа, белязан със знака на неговия дом, и се опита да обясни: — Даермон Н’а’шесбаернон.

Гномът се обърна към събратята си, които изведнъж заговориха едновременно. Елфът се изненада, когато един от тях кимна развълнувано, сякаш познаваше древното название на дома.

Този свиърфнебъл, който разпитваше Дризт, потърка с пръсти сбръчканите си устни и като премляскваше ужасно започна да обмисля следващия си въпрос.

— Доколкото сме наясно, домът До’Урден все още съществува — равно отбеляза той. Очакваше някаква реакция от Дризт, но когато елфът не реагира, гномът изкрещя обвинително: — Ти не си бездомник!

Дризт се зачуди. Откъде свиърфнеблите знаеха това?

— Аз съм бездомник по собствена воля… — опита се да обясни той.

— Значи така било, мрачни елфе — отвърна спокойно разпитващият. — Ти си тук по собствена воля — това мога да го повярвам. Но бездомник?! В името на камъните, та ти си мрачен елф — лицето на лукавия гном изведнъж се изкриви страховито, — ти си…

— Шпионин! — извика той, после бързо се успокои и стойката му се отпусна.

Дризт го гледаше внимателно. Нима този свиърфнебъл променяше темперамента си нарочно? Но го правеше толкова рязко и умело само за да държи пленниците си в напрежение? Дали всички от расата му бяха толкова непредвидими и неуравновесени? Мрачният елф се зачуди и се опита да си спомни подробности от предишната си среща с лукавите гномове. Точно в този момент, гномът-следовател бръкна в дълбокия джоб на дебелата си роба и извади от там една статуетка.

— Кажи, но ми кажи истината, мрачни елфе, за да си спестиш мъките. Кажи ми какво е това? — тихичко попита лукавият гном.

Дризт отново усети напрежението в мускулите си. Ловецът искаше да повика Гуенивар, за да разкъса на парченца тези стари гномове. Един от тях сигурно пазеше ключа за оковите… и Дризт щеше да е свободен…

Мрачният елф отърси главата си от тези мисли и забрави за ловеца. Знаеше в какво отчаяно положение ще се окаже още от първия миг, в който бе решил да дойде в Блингденстоун. Ако свиърфнеблите наистина вярваха, че е шпионин, те със сигурност щяха да го екзекутират. А ако не бяха сигурни в намеренията му, дали щяха да се смилят над живота му? Дали щяха да посмеят да го сторят?

— Беше глупаво да идвам тук — прошепна Дризт, осъзнавайки дилемата, пред която беше поставил себе си и лукавите гномове. Ловецът се бореше, искаше отново да владее съзнанието му. Трябваше да каже само една думичка и пантерата щеше да е тук.

— Не! — изкрещя мрачният елф за втори път през този ден, за да прогони тъмната страна от собствената си същност. Свиърфнеблите отскочиха назад, уплашени, че Дризт ще направи заклинание. В гърдите на мрачния елф се заби стрела, която изпусна силен газ.

Пленникът вдиша парите и започна да губи съзнание. Чуваше как свиърфнеблите се суетят около него и обсъждат съдбата му на непознатия си език. Видя сянката на един гном да се приближава и да сграбчва ръцете му в търсене на следи от магия или магически предмети.

Когато съзнанието и зрението на Дризт се проясниха, всичко си беше както преди да припадне. Фигурката от черен оникс се появи пред очите му.

— Какво е това — попита го същият глас, само че този път звучеше по-настоятелно.

— Приятел. Единственият ми приятел — прошепна мрачният елф и дълбоко се замисли за следващите си действия. Не можеше да вини свиърфнеблите, ако решаха да го убият, но Гуенивар — тя трябваше да е нещо повече от статуетка, красяща мантията на някой незнаен гном.

— Името й е Гуенивар — обясни Дризт. — Повикайте пантерата и тя ще дойде като ваш съюзник и приятел. Пазете я добре — тя е много ценна и притежава могъща сила.

Гномът огледа фигурката с предпазливо любопитство, после се обърна към своя пленник и реши, че не може да му има доверие. Подаде статуетката на един от събратята си и го отпрати навън. Ако мрачният елф казваше истината, а гномът вярваше, че е така, Дризт току-що им бе издал тайната на един много ценен и вълшебен предмет. Още по-изумително бе, че ако казваше истината, това означаваше, че току-що се бе отказал и от единствения си шанс за бягство. Гномът-следовател беше живял близо два века, познаваше природата на мрачните елфи толкова, колкото и своята собствена, и знаеше, че когато един мрачен елф се държи непредсказуемо, а този пленник несъмнено го правеше, това е тревожен факт за много от свиърфнеблите. Техният най-омразен враг се славеше като зъл и жесток и, когато един мрачен елф не се различаваше от общия модел на поведение, гномите имаха правото да го убият незабавно и безмилостно. Но какво трябваше да правят свиърфнеблите с този елф, който показваше необичайни за расата си нравственост и морал?

Гномовете подновиха разговора помежду си и съвсем забравиха за Дризт. След малко всички напуснаха стаята, с изключение на онзи свиърфнебъл, който говореше езика на мрачните елфи.

— Какво ще правите? — осмели се да попита Дризт.

— Тук само кралят издава присъдите — сериозно отвърна възрастният гном. — След няколко дни ще се произнесе по твоя случай, това зависи от наблюденията на неговите съветници, с които ти вече се срещна — добави следователят-свиърфнебъл и се поклони ниско. После, докато се изправяше, той погледна Дризт в очите и му каза направо: — Опасявам се, че ще бъдеш екзекутиран.

Дризт кимна, примирен с логиката, която щеше да доведе до собствената му смърт.

— Но аз вярвам, че ти си по-различен от другите мрачни елфи. Също така мисля, че ще предложа да те помилват, или поне да проявят милост при изпълнението на присъдата ти — заяви гномът, бързо повдигна набитите си рамене, обърна се и се отправи към вратата.

Думите му събудиха стари спомени в сърцето на Дризт. Преди години друг свиърфнебъл му бе говорил по същия начин, бе използвал почти същите думи.

— Почакай — извика мрачният елф. Гномът спря и се обърна, но пленникът мълчеше. Опитваше се да си спомни името на онзи гном, когото бе спасил при онази случка преди повече от десет години.

— Какво има? — нетърпеливо попита възрастният следовател.

— Един гном — разгорещено и несвързано започна Дризт. — Мисля, че е от вашия град. Да, от тук трябва да е.

— Познаваш някого от народа ми, така ли? — опита се да го насочи гномът и пристъпи към каменния стол. — Кажи ми името му.

— Не мога да си го спомня — отвърна Дризт. — Преди много време — около десет години — участвах в един военен отряд. Бихме се с група свиърфнебли, навлезли в земите ни — той потрепери, когато съзря неодобрителния поглед на възрастния гном, но въпреки това продължи. Знаеше, че гномът, който бе спасил, можеше да се окаже единствената му надежда. — Тогава оцеля само един свиърфнебъл и мисля, че се завърна в Блингденстоун.

— Как се казваше той? — ядосано попита гномът, кръстосал ръце и потупващ нервно с крак по каменния под.

— Не си спомням — призна Дризт.

— Но защо ми казваш това? — изрева възрастният свиърфнебъл. — Мислех те за различен от…

— В битката той изгуби ръцете си — прекъсна го мрачният елф. — Моля те, сигурно го познаваш.

— Белвар? — начаса попита гномът. Това име извика още повече спомени в Дризт.

— Белвар Дисенгалп — извика Дризт. — Значи е жив може би си спомня…

— Той никога няма да забрави онзи ужасен ден, мрачен елфе! — гневно процеди през зъби гномът. — Никой Блингденстоун няма да забрави онзи отвратителен ден!

— Доведете го. Повикайте Белвар Дисенгалп — замоли се Дризт.

Гномът се измъкна заднишком от стаята, поклащайки невярващо глава — този елф не спираше да го изненадва.

Каменната врата се затвори с трясък и остави Дзирт сам в размишления за преходността на живота и на надеждата, на която не смееше да се надява.

* * *

Точно когато Дайнин влезе в преддверието на параклиса, Малис казваше на Ризен:

— Нима си мислеше, че ще те оставя да си отидеш от мен? Това беше само тактически ход, за да приспя подозренията на СиНафей Хюнет.

— Благодаря Ви, матрона Малис — отвърна патронът с искрено облекчение. Кланяйки се на всяка стъпка, той се отдалечи от трона й и Малис огледа събралата се във фоайето фамилия.

— Дойде краят на седмиците тежък труд — заяви тя. — Постигнахме Зин-карла!

Дайнин стискаше нетърпеливо ръце. Само върховните жрици от семейството бяха видели резултата от работата си. По даден от Малис знак, Виерна застана до едната стена на стаята и дръпна завесата, която я закриваше. Там стоеше Повелите лят на меча, Закнафейн, и вече не приличаше на разложен труп — изглеждаше толкова жизнен и енергичен, колкото и преди смъртта си.

Първият син на До’Урден се олюля назад, когато Повелителят на меча се приближи и застана пред матроната.

— Красив си както винаги, скъпи ми Закнафейн — измърка Малис на зомбито, но неживото създание не отговори.

— И много по-послушен — добави Бриса и разсмя всички жрици в стаята.

— Това… той ли ще преследва Дризт? — осмели се да попита Дайнин, макар и много добре да знаеше, че не му е позволено да говори. Малис и останалите бяха толкова погълнати от присъствието на Закнафейн, че не забелязаха дързостта на първия син.

— Зак ще накаже брат ти така, както му се полага — с блеснали очи заяви матроната. — Но почакайте — студено добави тя, местейки погледа си от зомбито към Ризен. — Много е красив. Безсрамният ми син няма да се уплаши от него.

Всички в залата си размениха объркани погледи. Чудеха се дали Малис продължава с опитите си да успокой Ризен, след всичко, което му бе причинила.

— Ела, съпруже мой — каза му тя. — Вдигни меча си и остави белег на лицето на мъртвия си съперник. Ще се почувстваш добре, а и това ще всее ужас в сърцето на Дризт щом погледне към стария си учител!

Ризен пристъпи неуверено, но събра смелост щом се приближи към зомбито. Закнафейн стоеше като статуя. Не дишаше, не мигаше — сякаш не съзнаваме нищо от случващото се покрай него. Ризен сложи ръка на дръжката на меча си и за последен път погледна към Малис — търсеше одобрението й. Матроната кимна. С яростен рев той извади меча и замахна към лицето на Зак. Но не го докосна. Бързо като светкавица, зомбито се раздвижи. Два кеча изскочиха от ножниците, пресякоха пътя на Риен, спуснаха се надолу и се кръстосаха с идеална точност. Острието на обречения патрон излетя от ръкава му и преди да е изрекъл и дума един от мечовете на Закнафейн преряза гърлото му, а другият се заби дълбоко в сърцето му.

Още преди да се е строполил на пода, Ризен беше мъртъв, но зомбито нямаше намерение да приключи така лесно. Оръжията на Закнафейн продължаваха атаката си, впиваха се и посичаха елфа десетки пъти преди Малис, задоволена от гледката, да му заповяда да спре.

— Този ме отегчаваше — оправда се тя пред невярващите си деца. — Избрах си друг патрон сред простолюдието.

Но не смъртта на Ризен беше причина за смаяните погледи на всички в залата. Партньорите, които Малис избираше за свои съпрузи и патрони на дома, не ги интересуваха — и без това никой не се задържаше за дълго. Дъхът на всички присъстващи бе спрял при вида на невероятната бързина и умения на зомбито.

— Добър е, колкото беше и приживе — отбеляза Дайнин.

— Още по-добър! — отвърна Малис. — Същността на зомбито е същата, която Закнафейн притежаваше като войн — всяка негова мисъл и действие се подчиняват на бойните му умения. Нищо няма да го разсее от поставената му цел. Погледнете го, деца мои. Това е Зин-карла — безценният дар на Лот.

Матроната се обърна към Дайнин и се подсмихна дяволито.

— Отказвам да се приближа към това нещо — прошепна първият син. Опасяваше се, че страховитата му майка иска още една демонстрация.

Малис се засмя.

— Не се страхувай, синко. Нямам причина да те нараня.

Думите й не успокоиха много Дайнин. Матроната не се нуждаеше от причина, за да нарани някого — накълцаният на парченца труп го доказваше съвсем ясно.

— Ти ще отведеш зомбито — заяви Малис.

— Къде? — колебливо попита първият син.

— Там. В онзи район, където срещнахте Дризт — обясни му тя.

— И аз ще трябва да вървя редом с това нещо? — уплашено промълви Дайнин.

— Ще го отведеш до там и ще го оставиш. Закнафейн познава жертвата си. Приложихме му и няколко заклинания, който ще му помогнат в преследването.

Застанала отстрани, Бриса изглеждаше притеснена.

— Какво има? — попита Малис, забелязала неодобрителната й физиономия.

— Не се съмнявам в силата на зомбито, нито в магията, която сте му дала — започна неуверено Бриса.

Тя знаеше, че майка й не търпи възражения, особено когато става дума за толкова важни дела.

— Още ли се страхуваш от най-малкия си брат? — попита я Малис.

Бриса не знаеше как да отговори.

— Успокой страховете си, колкото и основателни да са според теб — продължи равно матроната. — Това важи за всички ви. Закнафейн е дар от нашата богиня. Нищо в земите на Подземния мрак не може да го спре! — Върховната жрица погледна към неживото чудовище. — Няма да ме предадеш, нали, мой Повелителю на меча?

Закнафейн стоеше безчувствен, без дори да мигне, с ръце отпуснати до тялото и кървавите мечове в ножниците му. Приличаше на бездиханна статуя. Безжизнена.

Но всеки, който смяташе, че Закнафейн е лишен от живот трябваше само да хвърли поглед в краката му към осакатената, кървава купчина, която някога беше патронът на дома До’Урден.