Николай Райнов
Княз и чума (6)

6. За короната на масата

Като чул тия думи, князът си премислил, не е ли добре — да отиде и донесе веднага бръмбара; той разбрал, че момата приказва за същия бръмбар, що бил хванал той предната вечер.

Но любопитството го карало да узнае най-напред подробно, защо може да е потребен тоя бръмбар на магьосницата.

— Съгласен съм, — рекъл той на момата. — Но аз бих искал да узная, какъв цяр ще направиш от бръмбара. Какви болести ще лекуваш с него?

При тоя въпрос девойката се смутила.

— Не бива да ме питаш за това, — рекла тя. — Колкото ти казах, стига. Не бива и на баща ми да казваш, че аз те пращам да го питаш; не искам той да знае нищо.

Князът си отишъл в двореца.

Той разбрал, че бръмбарът, що е уловил случайно, не ще да е обикновено насекомо, затова решил да го не показва никому, докле не узнае нещо повече за него. Разбира се, той се надявал да узнае всичко това от стария магьосник.

Момъкът взел чашата с бръмбара и я заключил в един ковчег, дето си криел подаръците.

На другата сутрин магьосникът оздравял. Той дошъл в двореца да види княза и да продължи уроците си с него. За много неща говорили те през тоя ден. Учителят разказвал на своя ученик за чудесата на земята, водата, въздуха и огъня. Как скалите се превръщат бавно — в продължение на хиляди години — на полупрозрачни кристали, и как тия кристали се полека-лека избистрят, за да станат скъпоценни камъни. Едни добиват жълт цвят — като липов чай — и се наричат топази. Други са като черен облак, но с векове стават все по-прозрачни; цветът им се променя, докле получат теменужна багра и станат прозрачни. Тогава се казват аметисти. Трети са червени — като зърна от нар — и се наричат гранати; ония, чиято червенина е като на трендафил, се казват рубини. Има и тъмносини — такива са сапфирите; зелените като трева се наричат смарагди или изумруди, а белите като мляко — със седефен блясък — опали. Но най-твърди са елмазите. Те са безцветни, прозрачни, като чист лед, и светят, защото поглъщат жадно светлината и я разпръскват на искри.

Сетне магьосникът разказвал на княза, къде какви народи живеят по земята. Той му разправял за негрите — черни като въглен, с червени месести устни и кръгли очи. За жълтите малайци, които са най-търпеливи от всички люде. За монголците, с тесни и дълги очи. За червенокожите, чието тяло е като излято от бронз.

Разказвал му той и за различни чудни животни, които плуват по водата, или летят по въздуха, или пък живеят в далечните гъсти гори и в безкрайните пясъчни пустини. За черната пантера, която е гъвкава, като каучук, сякаш няма кости, а кожата й е като скъпо черно кадифе. За опасния крокодил, който излиза сутрин от реката Нил — да се порадва на изгряващото слънце. За исполинския кит, който прилича на остров всред северното море.

Тъкмо когато магьосникът разказвал за животните, които се срещат из далечните краища на света, по непознати и чужди царства, князът му казал, че бил слушал някога от баща си за един особен бръмбар, с корона на корема и двурога глава на гърба, който имал никакви чудни свойства.

Щом чул това, магьосникът скочил, като ужилен и изгледал княза подозрително. Челото му се сбръчкало, очите му светнали от гняв и той казал с разтреперан глас на своя ученик:

— Защо ме лъжеш? Нима е можел твоят баща да знае нещо за дяволския бръмбар? Тебе те чака корона, мое дете. Помни добре, че царете никога не лъжат! Кажи ми право, от кого си чул това, за което ме питаш? Кой ти го е казал?

При тези гневни думи, младият княз не се само уплашил, а и почервенял от срам. Без да се колебае, той обадил на стареца, че за дяволския бръмбар се е научил от младата магьосница, неговата дъщеря.

— Ти не биваше нито да се срещаш с нея, нито да се разговаряш, преди да ме питаш, — му казал тогава магьосникът с по-спокоен глас. — Разкажи ми, как стана това и що си приказвахте.

Момъкът разправил на стареца, че искал да го види и да си поприказва с него, но го не пуснали в стаята му, затова се върнал. Срещнала го момата и го въвела в стаята си, дето поговорили за различни неща. Тогава чул от нея и за тоя бръмбар. За чумата, разбира се, князът не казал нищо.

Когато магьосникът изслушал това обяснение, той се успокоил. Олекнало му. Той си пооправил дългата бяла брада, турил си високата островърха шапка от кожа и синя коприна, извезана със златни звезди, и тръгнал да си отива.

На момъка се много искало без друго да узнае нещо за чудния бръмбар, затова запитал отново стареца. Но магьосникът го прекъснал със строго движение на ръката, направил му знак да мълчи и му не отговорил нито дума.

Той се спокойно запътил към вратата — да си отиде.

Ала тъкмо като минавал покрай масичката, дето бил преспал през нощта бръмбарът, старецът изведнъж се извърнал към нея, вгледал се втренчено и се спрял, като вкаменен.

Князът също се загледал натам и забелязал върху бялата слонова кост, с която била обкована масата отгоре, ясно изображение на корона — също като онова, що имал бръмбарът на корема си.