Николай Райнов
Княз и чума (52)

52. За убиването на змея

При тия думи магьосникът погледнал кристалната топка. Облаците по повърхността й ставали все по-едри и по-едри, но в средата имало голямо черно петно, което се люлеело и се не стапяло.

— Да почакаме, — рекъл старецът. — Още е рано.

Момъкът седнал отново. Тогава му се мярнала в ума една мисъл и той рекъл на магьосника:

— Искам да те запитам нещо.

— Запитай! — казал старецът.

— Чудя се, защо ти — вместо да робуваш толкова години на змея — не си го убил до сега, като знаеш тия тайни, които ми повери. Яко го беше убил, и света щеше да отървеш от много злини, па й сам щеше да спечелиш свобода и голямо богатство; каквото има чудовището, всичко щеше да стане твое.

— Добре ти е дошло на ума, — рекъл магьосникът, — но ти не знаеш всичко. Аз нарочно не ти казах едно нещо, за да те не уплаша. И сега няма да ти го кажа, но ти скоро ще го разбереш. Едно само мога да ти загатна: сам човек не може да убие змея; трябва му помощник, а на мене не е имало кой да помогне. Досети ли се?

Момъкът разбрал, че го чака нещо много по-страшно, отколкото предполага, но все пак не могъл да схване, що иска да рече старецът.

— Не се досещам, — казал князът.

— По-добре е, че се не досещаш, — рекъл магьосникът. — Помни едно: аз ще ти помагам! Да не те е страх от нищо!

В това време топката почнала много бързо да се избистря.

— Хайде, — рекъл магьосникът на княза, — тръгвай! Нека всички добри сили ти се притекат на помощ. Бъди смел! От нищо се не бой!

И той отворил вратата.

Змеят спял вече толкова леко, че се събудил от скърцането на вратата. Той видял влизащия момък, настръхнал цял, разперил си крилата и се изправил на своите ноктести нозе.

Князът не го и погледнал. Той се изсилил, хвърлил стъкленото гърне на пода и го счупил. Тозчас се дигнал в стаята бял дим на гъсти кълба, които полетели към змея. Разнесла се и силна миризма, сякаш безбройно стадо е минало по ливада, насадена с босилек.

Змеят се сгърчил от болка и почнал да се тръшка по пода. От всичките му очи потекла гъста зелена слуз. Чудовището изръмжало толкова силно, че лабиринтът се разклатил из основи. Сетне надал страшен рев — сякаш падат хиляди гръмотевици — и всички железни врати на лабиринта се разклатили и разтворили с голям трясък.

Виждало се, че болката, що усеща чудовището, когато ослепява, е ужасна, то размахвало дългите си шии, като бичове, и главите му се удряли о стените и пода. На момъка дори дожаляло, като го гледал.

По едно време змеят се тръшнал, като премалял, всичките му глави нападали на пода, нозете му се прострели, крилата му се отпуснали. Той бил обърнат с гърба си право към княза.

— Време е, — рекъл си момъкът. — Страшилището е примряло от болка. Ей сега ще му забия иглата в гърба — и всичко ще се свърши.

Той се яхнал на гърба на змея.

Но чудовището изведнъж подскочило, разперило крила, полетяло нагоре и толкова силно тръснало гърба си, че князът се намерил в един кът на пода. Зашеметен от удара, момъкът изгубил съзнание.

Ала по едно време се чул грозен вик:

— Робе, пази ме, убиха ме! Къде си, робе? Скоро — при мене!

Малко след това се чул гласът на магьосника:

— Ида, змейо, ида! Дръж се и не бой се — ида ти на помощ!

Тогава князът усетил, че една ръка го повдига. Той видял стареца, че му подава чаша с вино и му прави знак да я изпие до дъно.

Това питие било омагьосано. Като го изпил, момъкът се усетил много силен. В това време на змея отново припаднал от болки. Князът се качил на гърба му и забил иглата под неговият щит.

Магьосникът побягнал.