Николай Райнов
Княз и чума (18)

18. За чертога на Насладата

Князът наченал пак да слиза по стръмните стъпала. Но сега той вървял по-спокойно, па и стъпалата ставали все по-широки. Вятърът утихнал. Някъде отдолу почнала да прилива на буйни вълни приятна топлина.

По едно време блеснала силна светлина над стълбата. Князът видял, че до него стои отново черният роб и държи голям запален факел.

Скоро стъпалата се свършили, робът изчезнал, а князът се озовал в големия подземен дворец на чумата.

Той влязъл в широк чертог, цял накичен с позлатени човешки скелети. На някои от черепите имало царски корони, на други — рицарски шлемове, а на трети — лаврови венци. Тия скелети били наредени един до друг, по стените. Около ръцете и нозете им се обвивали пъстри змии, а из очите и устата им пълзели скорпиони.

Другите скелети били сложени на столове, по чертога. Те седели като живи люде, само че си не приказвали. Някои били наметнати с царски багреници и държали с костеливите си ръце жезли. Над костите на други се виждала ръждясала броня, те държали мечове и копия. А трети седели пред широка маса, наведени над големи книги, като че ли четат или пишат.

Всред чертога имало голям погребален ковчег от черен гранит. На похлупака му се виждала златна чаша, а на нея пишело:

„И мало и голямо дири само мене;

о, рицарю, снагата ти е още млада,

виж — колко души паднаха сломени:

в борба за мене станаха на прах!

Вземи ме: мойто име е Наслада —

ти мина през нечувани промени,

но не разбра, какво е страх.“

Князът прочел тия редове, погледнал още веднъж голямата златна чаша и си помислил:

— Тоя надпис лъже. Аз минах, наистина, през много премеждия, докле стигна до тоя чертог, но не мога да кажа, че не съм се боял. Помня много добре, че на няколко пъти се уплаших здраво. Па и защо ми е наслада? Не всичко, за което копнее цял свят, си струва труда — човек да се бори и страда за него. Мене ми трябва да видя чумата: за това съм дошъл.

И той прекосил големия чертог, па минал по-натам, накъдето водел широк коридор.