Николай Райнов
Княз и чума (15)

15. За пустинята

Още дълго пътувал князът. Той минавал над заледени морета и треперел от студ. Конят го носел над вулкани, които димят, над запалени градове, над кървави полета, по които се е водила война.

На разсъмване се показала безкрайна пустиня. Тук-таме се виждали високи пирамиди от пясък, що бил натрупал вятърът през нощта. Чувало се, как някъде далече реват лъвове.

Изгряло слънцето и цялата пустиня почервеняла. Из пясъка заблестели големи елмази, рубини и топази. Те светели толкова силно, че заслепявали очите на момъка; той не можел да види нищо.

По едно време конят пак намалил крачка и завървял по-бавно.

— Сигурно, дворецът на чумата ще да е вече някъде наблизо, — си помислил и тоя път момъкът.

Но конят все вървял, не се спирал.

Изведнъж князът усетил във въздуха някаква силна и приятна миризма — толкова силна и приятна, че почнало да му прималява от нея.

В същото време се чул зад него глас, който пеел много хубаво; би рекъл човек, че е глас на някой ангел. Князът се забравил от прехласване и дори не забелязал, че конят се е спрял и чака да го подкарат.

А чудният глас пеел в това време:

— О ти, далечен рицарю! Само си обърни главата — да видиш, каква хубавица те вика! Няма никъде на земята по-хубава от мене! Ако си тръгнал да търсиш щастие и радост, ела с мене! Моето царство е златно. Моята хубост свети, като слънце. Не чуваш ли гласа ми? Аз съм царицата на златната пустиня. Ела: не отминавай!

Като слушал тоя омаен глас, князът си мислел, колко ще да е наистина хубава оная, която пее тъй. Той дори си казал за миг на ума:

— Накъде съм тръгнал? Защо ми е оная страшна чума и що да правя при нея? Не е ли по-добре да се обърна и видя, какво щастие ми обещава тая мома с ангелски глас?

Но нещо му подсказало, че ще сбърка. Той се замислил. Спомнил си, че не бива да се обръща, нито да проговаря.

— И тук ще да има никаква измама, — си помислил отново той и мушнал коня да върви.

Тогава конят полетял и пустинята скоро се изгубила.