Николай Райнов
Княз и чума (14)

14. За стъклената гора

Като рекла това, магьосницата се сбогувала с княза и си отишла, а той се прекръстил, па изтеглил меча.

Отведнъж пред него се явил голям кон, изпъстрен с черни и бели ивици, като на зебра. Конят бил оседлан богато. Едър черен човек му държал юздите. Той гледал княза право в очите — покорно и кротко, както вярно куче гледа обичния си господар.

Князът възседнал коня и взел юздите. Робът се изгубил, а конят полетял — като стрела.

Момъкът виждал, как под него бързо се явяват и изчезват големи осветени градове с високи замъци, църкви и кули, как блестят широки реки, спокойни езера и бурни морета, как изникват гори с борове или с къдрави палми.

После почнали да се явяват големи полета с висока трева, а след тях — обли бърда, покрити с пясък.

Дълго пътувал князът.

Към полунощ стигнал до една стъклена гора. Дърветата били като от лед — все от тънко кристално стъкло. По листата им блестяла светлината на пълния месец. Подухне ли вятър, всички клонки и листа зазвънтявали.

Като се понесъл из гората, конят забавил крачка.

— Навярно, дворецът на чумата е близо, — си помислил князът.

Но в това време се чул зад него много жален глас.

Отведнъж вятърът затихнал. Стъклените дървеса престанали да звънтят. Конят тръгнал съвсем бавно.

А жаловитият глас продумал:

„О, далечен рицарю! Не те знам кой си, но те моля — помогни ми! Чуй плача ми, смили се над мен! Зъл магьосник ме закова за това дърво, завърза ме със змии за клоните му. Само твоето оръжие може да ме отърве. Недей ме отминава; съжали се над мен!“

Когато чул тия оплаквания, князът усетил, че сърцето му се свива от мъка. Дожаляло му за оная незнайна жена, която е отминал, без да й помогне. Но в същия миг му минали през ума думите на магьосницата, че не бива да се обръща, каквото и да се случи.

— Отде да знам, — си помислил той, — че тия скръбни въздишки и плачове не са коварна измама?

И той подкарал коня си напред, без да се обърне.