Уилям Текери
Панаир на суетата (66) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава LXV
Изпълнена с работа и удоволствия

В деня след срещата край игралната маса Джоз се облече и нагласи с особено усърдие и без да сметне за необходимо да каже каквото я да било на някого от близките си за случилото се предната вечер, а също и без да ги покани да го придружат в разходката му, излезе рано от къщи и не след дълго се намери пред вратата на хотел „Слонът“. Поради празненствата той беше изпълнен с посетители, а масите на улицата вече бяха заобиколени от хора, които пиеха слаба бира — националното питие, и салоните за публиката бяха потънали в дим от цигари. По своя важен начин и с тромавия си немски език Джоз запита за лицето, което търсеше, и бе отправен под самия покрив на хотела, над стаите на първия етаж от горе на долу, където обитаваха търговски пътници, изложили своите скъпоценности и платове; над втория етаж, заеман от главния директор на игралното казино; над третия етаж, чиито стаи бяха изпълнени с банда прочути акробати и циркови артисти; и тъй нататък — чак до малките стаички най-горе, където, между студенти, пътуващи търговци, дребни продавачи и селяни, пристигнали за празника, Беки беше намерила едно малко гнезденце.

Ребека обичаше живота. Тя се чувствуваше като у дома си с всички от това място — акробати, търговски пътници, студенти, дребни артисти. Притежаваше необузданата природа на скитница — наследена от баща й и майка й, и двамата бохеми, станали такива по наклонност и поради обстоятелствата. Ако наблизо нямаше някой лорд, тя би разговаряла с най-голямо удоволствие и с лакея му. Възбудата, шумът, пиенето, пушенето, бърборенето на евреите търговци, надутите и важни обноски на бедните циркови артисти, професионалните приказки на уредниците на хазартни игри, песните и лудориите на студентите — цялата врява и олелия на това място радваше и възбуждаше малката жена дори тогава, когато нямаше щастие в играта и се чудеше с какво да заплати сметката си. А колко приятно й беше всичко това сега, когато кесията й беше пълна с парите, спечелени за кея миналата вечер от малкия Джорджи!

Със скърцане и пухтене Джоз най-после се изкачи по най-горните стъпала и като стъпи задъхан от умора на площадката, започна да изтрива лицето си и да се оглежда за стая, № 92, където му бяха казали, че се намирала личността, която търси. Вратата на отсрещната стая, № 90, беше отворена и един студент с високи ботуши и нечиста вратовръзка лежеше на леглото и пушеше дълга лула, докато друг студент е жълтеникава дълга коса, също така с елегантен, но нечист жакет, беше коленичил пред № 92, като викаше през ключалката и умоляваше за нещо лицето, което се намираше вътре.

— Махни се — каза един добре познат глас, който накара Джоз да трепне. — Очаквам някого; очаквам дядо си. Той не трябва да ви види там.

— Прекрасна англичанко — крещеше коленичилият студент със светлокафявите къдрици и големият пръстен, — съжалете се над нас. Обещайте, че ще ни правите компания. Вечеряйте с мене и Фриц в ресторанта в парка. Ще поръчаме печени фазани, пудинг със сливи и френско вино. Ще умрем, ако не го направите.

— Наистина ще умрем — каза младият благородник от леглото си. Този беше отговорът, който достигна до ушите на Джоз, но той не го разбра по простата причина, че никога не бе учил езика, на който се водеше.

— Номер деветдесет и две, моля — каза Джоз по най-надут начин на развален френски език, когато му беше възможно вече да проговори.

— Деветдесет и две! — възкликна студентът, като скочи на крака и изтича в стаята си, където заключи вратата и където Джоз го чу де се смее с приятеля си на леглото.

Бенгалският джентълмен стоеше смутен от тази случка, когато вратата на № 92 се отвори и малката главичка на Беки, с изписана на лицето й дяволитост надникна навън. Тя зърна Джоз.

— О, това сте вие — каза тя, като излезе. — С какво нетърпение ви очаквах! Чакайте! Не влизайте още, след една минутка. — И в тази минутка тя сложи една кутийка червило, едно шише с коняк и една чиния с парчета студено месо в кревата, пооглади косата си и най-после покани вътре гостенина си.

Беше облечена със сутрешна роба, малко поизвехтяла и зацапана, с петна от помада тук-таме. Но белите й хубави ръце се показваха привлекателно от широките ръкави на дрехата, която беше стегнато опасана около кръста, за да подчертае хубавата фигурка на тази, която я носеше. Тя хвана Джоз за ръка и го въведе в таванското помещение.

— Влезте — каза му тя, — влезте да си поговорим. Седнете на онзи стол там — и стисна леко ръката на цивилния джентълмен и със смях го бутна към стола. Самата тя седна на леглото — не върху бутилката и чинията, можете да бъдете уверени в това, на които Джоз би могъл да се намести, ако бе избрал да седне там. И тъй, тя започна да разговаря със своя стар обожател.

— Колко малко са ви променили годините! — каза тя с нежно любопитен поглед. — Бих ви познала навсякъде. Каква утеха е да види човек искреното честно лице на някой стар приятел, когато се намира между чужди хора!

Откровено казано, искреното честно лице в този миг имаше всяко друго изражение, но не и такова на искреност и честност; тъкмо обратното — видът му беше смутен и безпокоен. Джоз оглеждаше скромната малка стаичка, в която бе намерил старата си любов. Една от роклите й беше просната на леглото, друга висеше на една кука на вратата; бонето й закриваше половината от огледалото, до което се виждаха чифт прелестни бронзово боядисани обувки. На масичката край леглото лежеше един френски роман.

— Бих ви познала навсякъде — продължи тя. — Има някои неща, които една жена никога не забравя. И вие бяхте първият мъж, когото… когото видях.

— Наистина ли? — каза Джоз. — Боже мой, нима, нима наистина е така?

— Когато напуснах Чизик със сестра ви, аз бях още почти дете — каза Беки. — Как е това мило създание? Ах, нейният съпруг беше лош човек и тя горкичката много го ревнуваше от мене. Като че ли той много ме интересуваше, тъй като всъщност имаше друг човек, който… но… нека не говорим за миналото — и тя потърка очи с носната кърпичка със скъсаната дантела. — Не е ли чудно, че в тази стая намирате една жена, която е свикнала да живее в съвсем друг свят? Преживяла съм толкова мъки и разочарования, Джоузеф Седли, карали са ме така жестоко да страдам, че понякога съм просто като луда. Не мога да се удържа на едно място, а скитам тук и там неспокойна и нещастна. Всичките ми приятели се показаха неверни към мене — всички. В този свят няма нито едни честен човек. Аз бях най-вярната съпруга, която някога е съществувала, макар че се омъжих за съпруга си напук, защото имаше един друг, който… но това няма значение. Бях му вярна — и той ме потъпка й изостави. Бях най-нежната майка. Имах едно-единствено дете, едно съкровище, една надежда, една радост, над която треперех с искрена майчина обич, която беше моят живот, моята молитва, моето… моето благословение; и… и ми го отнеха. — Тук тя сложи ръка на сърцето си с горчиво отчаяние, като зарови за миг лице в леглото.

Шишето с коняка под одеялото се чукна в чинията със студената наденица. Изглежда, и двете се трогнаха от проявата на толкова скръб. Макс и Фриц стояха вън до вратата, като слушаха смаяни въздишките и стоновете на мисис Беки. И Джоз също така доста се изплаши и трогна, като видя в какво положение се намира бившата му възлюбена. След това тя започна да му разправя историята си — такава простичка и безизкуствена история, от която на човек му става съвсем ясно, че ако някога някой белоснежен ангел е избягал от небето, за да бъде подложен на пъклените машинации и злодейства на лошите хора тук на земята — то именно това непорочно същество, тази мъченица седеше сега на леглото пред Джоз — на леглото върху коняченото шише.

Те прекараха доста време в дълъг, приятелски, доверителен разговор, през време на който на Джоз дадоха да разбере (но по начин, който ни най-малко не го уплаши, нито обиди), че сърцето на Беки най-напред се научило да тупти в неговото очарователно присъствие; че Джордж Озбърн действително я ухажвал най-неоснователно, което обстоятелство може би станало причина за ревността на Амелия и за скъсването на отношенията им; но че Беки никога не насърчавала този нещастен офицер и никога не преставала да мисли за Джоз още от първия ден, когато го видяла, макар, разбира се, задълженията й на женена жена да са стояли на първо място — задължения, които тя винаги спазвала и които ще пази до смъртния си час или докато пословично лошият климат, в който живее полковник Кроли, я освободи от едно иго, което жестокостта му бе направила тъй омразно за нея.

Джоз си отиде убеден, че тя е една най-добродетелна, както и най-очарователна жена, и той прекара през ума си какви ли не благородни планове за нейното благоденствие. Преследването, на което беше подложена, трябваше да спре — тя трябва да се върне в обществото, на което бе истинско украшение. Той ще види какво може да направи в тази насока. Тя трябва да напусне това място и да се настани в някаква тиха квартира. Амелия трябва да я посещава и отново да я дари с приятелството си. Той ще нареди всичко това и ще се посъветва с майора. Когато се разделяха, тя пророни сълзи на най-сърдечна благодарност и стисна ръката му, когато галантният едър джентълмен се наведе да целуне нейната.

И тъй, Беки изпрати Джоз от малката си таванска стаичка с такава грация, сякаш беше в някакъв дворец; и след като този пълен джентълмен изчезна надолу по стълбата, Макс и Фриц излязоха от дупката си, и двамата с лули в уста, и тя се забавляваше, като им имитираше Джоз, докато дъвчеше своя студен хляб и наденица и си пийваше от любимата си бутилка бренди с вода.

Джоз отиде много тържествено в жилището на Добин и там му предаде трогателната история, която току-що бе научил, но без да спомене нещо за играта на карти предната вечер. И тогава двамата джентълмени започнаха да се съветват относно начина, по който можеха да бъдат най-полезни на мисис Беки, докато в същото време тя довършваше прекъсната си студена закуска.

Как бе станало тъй, че тя бе дошла в този малък градец? Как се бе случило тъй, че беше останала без приятели и скиташе сама? Лесен, е пътят, който води надолу, и нека прескочим тази част от историята й, в която се говори за спускането й в низините. Сега тя не беше по-лоша, отколкото през дните на благополучието си — само че понастоящем щастието й не работеше.

А що се отнася до мисис Амелия, по природа тя беше толкова мекушава и глупавичка, че когато научеше как някой е нещастен, сърцето й веднага се смекчаваше към страдалеца; тъй като самата никога не бе извършила някакъв смъртен грях, тя не изпитваше онова отвращение към злото, с което се отличава много по-опитният моралист. Ако разглезеше всеки, който се приближаваше до нея, с добрината си и с ласкавите си думи; ако искаше извинение от слугите за това, че ги безпокоеше, когато позвънеше за тях; ако искаше прошка от продавача, който й показваше парче коприна, или правеше реверанс на уличната метачка, като я хвалеше за добре изметения плочник — а тя беше способна едва ли не на всяка една от тези глупости, — мисълта, че една стара позната сега е нещастна, изпълваше сърцето й с жал, и тя надаваше да се издума, че човек може заслужено да страда. Ако светът се управляваше според нейните закони, в него нямаше да царува кой знае какъв ред, но не съществуват много жени, особено по върховете на обществото; които да приличат на нея. Уверен съм, че тя би премахнала, всички тъмници, наказания, белезници, побоища, всяка сиромашия, болест, глад — ако имаше сила за това; и беше такова мекушаво създание, че — трябва да признаем — бе способна дори да забрави и смъртната обида.

Когато майорът научи от Джоз за сантименталното му приключение, то далеч не го развълнува толкова, колкото бе развълнувало джентълмена от Бенгалия. Тъкмо обратното — чувствата, които изпита, бяха всичко друго, но не и приятни.

— Я виж ти — каза той, — значи, онази лисичка пак се е появила, така ли? — Той никога не бе изпитвал и най-слаба симпатия към нея и се бе отнасял с най-голямо недоверие още от първия миг, когато зелените й очи бяха погледнали и се бяха отвърнали от неговите.

— Това малко дяволче носи беда, където и да отиде — каза непочтително майорът. — Кой знае какъв живот е водила напоследък! И какво я е докарало сама в чужбина? Ме ми разправяйте за преследвачи и неприятели; една честна жена винаги има приятели и никога не се отделя от семейството си. Защо е напуснала съпруга си? Той може да е бил нехранимайко и лош, както вие твърдите. Винаги си е бил такъв. Много добре си спомням този негодник, и как мамеше и лъжеше клетия Джордж! Нямаше ли някакъв скандал във връзка с раздялата им? Мисля, че чувах нещо подобно — каза майорът, който нямаше голяма слабост към клюките. И Джоз напразно се мъчеше да го убеди, че мисис Беки е една злочеста и добродетелна жена.

— Добре, добре; нека питаме мисис Джордж — каза този голям дипломат, майорът. — Нека отидем да се посъветваме с нея. Предполагам, ще признаете, че тя поне съди справедливо и знае кое е право при подобни случаи.

— Хм! Еми не е лоша — каза Джоз, който не беше влюбен в сестра си.

— Не е лоша? Боже мой, сър; тя е най-прекрасната лейди, която съм срещал в живота си — сопнато каза майорът. — Нека веднага да отидем при нея и да я попитаме дали е редно да се правят посещения на онази жена, или не — аз ще се съглася с нейната присъда, каквато и да е тя. — Този хитър наш майор беше уверен в себе си, че и Амелия ще възприеме неговото становище. Той не бе забравил, че по едно време тя бе изпитвала най-жестока ревност към Ребека, и то с пълно право, и че никога не споменаваше името й, без чувство на уплаха и ужас. „Ревнивата жена никога не прощава“ — помисли си майорът и с тази мисъл той тръгна с Джоз към къщата на мисис Джордж отсреща, където тя чуруликаше пред мадам Щрумф, която бе дошла за урок по пеене.

Когато тази дама си отиде, Джоз започна да говори по въпроса е обичайните си надути изрази.

— Амелия, миличка — каза той, — току-що ми се случи едно най-необикновено — да, бог е свидетел, — най-необикновено приключение; една стара приятелка — една интересна стара твоя приятелка току-що е пристигнала и аз бих желал ти да се видиш с нея.

— Я виж! — каза Амелия. — Коя е тя? Майор Добин, моля ви, няма защо да чупите ножиците ми. — Майорът ги въртеше в ръцете си около малката верижка, която понякога стоеше окачена на кръста на притежателната им, и по този начин излагаше на опасност собственото си око.

— Става дума за една жена, която аз много ненавиждам — каза упорито майорът — и която и вие нямате основание да обичате.

— Това е Ребека, положителна съм, че е Ребека — рече Амелия силно развълнувана, като поруменя.

— Права сте. Вие винаги сте права — отвърна Добин. И Брюксел, Ватерло, минали времена, мъки, страдания, възпоминания нахлуха в нежното сърце на Амелия и му причиниха остра болка.

— Не ме карай да се виждам с нея — продължи Еми. — Не бих могла да я погледна.

— Нали ви казах — обърна се Добин към Джоз.

— Тя е много нещастна и… и тъй нататък — каза Джоз. — Много е бедна и беззащитна и е била болна — много, болна — и онзи мошеник, мъжът й, я напуснал.

— Ах! — възкликна Амелия.

— Няма никакъв близък — продължи Джоз не без известна хитрост. — И каза, че вярва в тебе. Тя е толкова нещастна, Еми. Едва ли не е подлудяла от скръб. Това, което ми разправи, много ме трогна, честна дума. И така ангелски понася всички тези беди. Цялото й семейство се е показало ужасно жестоко към нея.

— Клетото същество! — каза Амелия.

— И ако не си намери някоя приятелска душа, тя казва, че ще умре — продължи Джоз с нисък, треперлив глас. — Боже мой, знаеш ли, че е правила опит за самоубийство? Винаги носи със себе си лауданум — видях шишето в стаята й — такава мизерна малка стаичка в треторазреден хотел — чак горе под покрива. Аз ходих там.

Това, изглежда, не оказа въздействие върху Еми. Тя дори се поусмихна. Навярно си бе представила как Джоз се е задъхвал по стълбите.

— Просто не е на себе си от скръб — подхвана отново той. — Ужасни са страданията, които тази жена е трябвало да понася. Имала едно малко момче, на възраст колкото Джорджи.

— Да, да, спомням си такова нещо — забеляза Еми. — Е, и какво?

— Най-хубавото дете, което някога се е раждало — продължи Джоз, който беше много дебел и лесно се трогваше, и разказът на Беки много го бе развълнувал. — Същинско ангелче, което обожавало майка си. Онези грубияни го откъснали разплакано от майчините му обятия и нито веднъж не му позволили да я види.

— Скъпи Джоузеф! — извика Еми, като скочи изведнъж. — Нека отидем да я видим още сега. — И тя изтича в спалнята си, сложи развълнувано бонето си, излезе с шала си на ръка и заповяда на Добин да я последва.

Той отиде и я наметна с шала — бял кашмирен шал, който й беше донесъл от Индия. Майорът виждаше, че няма какво друго да прави, освен да я послуша; тя го взе под ръка и тръгнаха.

— Стая № 92 в хотел „Слонът“, на четвъртия етаж — каза Джоз, който може би нямаше голямо желание още веднъж да се изкачва по стълбата; но застана на прозореца на всекидневната си, откъдето се виждаше „Слонът“, и забеляза как двамата минаха през пазара.

Добре беше, че и Беки ги видя от своя таван; защото тя и двамата студенти бъбреха и се смееха там — тъкмо се подиграваха на външния вид на Ребекиния дядо — на чието пристигане и отиване те бяха станали свидетели, — но тя има време да ги отпрати и да оправи стаята си, преди съдържателят на хотела, който знаеше, че в двореца много обичат мисис Озбърн и поради това много я уважаваше, да я бе повел заедно с майора нагоре по стълбите.

— Любезна госпожо, любезна госпожо! — каза съдържателят, като почука на вратата на Беки; предишният ден той я бе нарекъл „мадам“ и съвсем не се беше показал особено любезен към нея.

— Кой е? — попита Беки, като показа глава навън и нададе малък писък. Пред вратата се виждаше Еми, цяла разтреперана, и Добин, високият майор, със своя бамбуков бастун.

Той стоеше отстрани и наблюдаваше интересната сцена. Еми се хвърли с протегнати ръце към Ребека, като в миг й прости и я прегърна и целуна от цялото си сърце. Ах, малка клетнице, кога по-рано устните ти са били дарявани с такива чисти целувки?