Уилям Текери
Панаир на суетата (61) (роман без герой)

Глава LX
Връщане в доброто общество

Благополучието започна да се усмихва на Амелия. Радваме се, че можем да я изведем от ниското житейско равнище, в което тя креташе досега, и я въведем в доброто общество — не толкова блестящо и изискано, както това, в което нашата друга приятелка, мисис Беки, се движеше, но все пак с не малки претенции за благородство и изтънченост. Приятелите на Джоз бяха все от колониите и новата му къща се намираше в удобния англо-индийски квартал, чийто център е Мойра Плейс, Минто Скуеър, Грейт Клайв Стрийт, Уорън Стрийт, Хейстингс Стрийт, Октерлони Плейс, Пласи Скуеър — кой не познава тези почтени свърталища на прибралата се от Индия аристокрация — с една дума, квартал, който мистър Уенъм нарича Черната дупка? Положението на Джоз не беше достатъчно високо, за да му даде право да се засели в Мойра Плейс, където могат да живеят само висши правителствени чиновници от колониите и съдружници на индийски фирми, затова той нае една удобна второразредна къща на Гилеспи Стрийт и я мебелира с килими, скъпи огледала и хубави и подходящи мебели от предприятието на Фогл, Фейк и Краксмън.

Домът му беше скромен. Лакеят изпълняваше и длъжността на камериер на Джоз и никога не биваше по-пиян, отколкото трябва да бъде лакеят в едно малко семейство, който изпитва необходимата почит към виното на господаря си. Еми си имаше прислужница, отраснала в имението на сър Уилям Добин; тя беше добро момиче, чиято любезност и смирение обезоръжиха мисис Озбърн, изплашена отначало от мисълта, че притежава собствена прислужница. Еми съвсем не знаеше как да я направлява и винаги говореше на прислугата с най-почтителна вежливост. Но тази девойка беше много полезна на семейството, като умело се грижеше за стария мистър Седли, който почти през всичкото време седеше в стаята си и никога не вземаше участие във веселбите, устройвани в дома.

Доста хора идваха на гости на мисис Озбърн. Лейди Добин и дъщерите й много се радваха на настъпилата в живота й промяна и с удоволствие я посещаваха. Мис Озбърн от Ръсъл Скуеър пристигаше с грандиозния си екипаж, украсен с гербове. За Джоз се говореше, че бил извънредно много богат. Старият Озбърн нямаше нищо против, ако Джорджи наследи вуйчовото си имущество, както и неговото собствено.

— Дявол да го вземе, ще направим от него човек на място — казваше той. И преди да умра, ще го видя в парламента. Вие, мис О., можете да отидете на гости на майка му, макар че моите очи никога няма да я видят. — Можете да бъдете уверени, че Еми я посрещаше с радост, като по този начин се приближаваше до Джорджи. А този млад момък получаваше позволение да отива при майка си много по-често, отколкото по-рано. Веднъж или два пъти седмично той обядваше на Гилеспи Стрийт, където тормозеше слугите и роднините си, също както правеше това и на Ръсъл Скуеър.

Но към майор Добин той винаги се държеше с уважение и в негово присъствие поведението му биваше по-скромно. Джорджи беше умно момче и се боеше от майора. Не можеше да не се възхищава от естествените обноски на приятеля си, от добрия му нрав, от голямата му начетеност и от обичта му към истината и справедливостта. Досега той не бе срещал такъв човек и изпитваше инстинктивна обич към истинския джентълмен. Имаше голяма слабост към своя кръстник и с голямо удоволствие се разхождаше в парка, като слушаше приказките на Добин. Уилям разправяше на Джорджи за баща му, за Индия, за Ватерло, за всичко, освен за себе си. Когато Джорджи биваше по-високомерен и по-самонадеян от обикновено, майорът си правеше с него шеги, които мисис Озбърн намираше много жестоки. Веднъж, когато го заведе на театър и момчето отказа да отиде в партера, защото там било просташко, майорът го придружи до една ложа, остави го там, а самият той слезе в партера. Не след дълго почувствува една малка ръчичка, облечена в елегантна ръкавица, да го хваща за лакътя. Джорджи бе разбрал колко е смешен и бе слязъл при него. Нежна усмивка светна на лицето на Добин, когато погледна малкия разкаял се грешник. Той обичаше момчето, както всичко, което принадлежеше на Амелия. Колко очарована остана тя, когато научи за тази проява на Джорджовата доброта! Очите й погледнаха Добин помило от когато и да било. И нему се стори, че след като го погледна, тя се изчерви. Джорджи никога не се изморяваше да го хвали пред майка си.

— Обичам го, мамичко, защото той знае толкова много неща и никак не прилича на стария Вийл, който все се перчи и употребява такива дълги думи. Момчетата в училище го наричат Дългоопашатко. Аз му изнамерих този прякор. Не е ли чудесен? Но Добин чете латински като английски, а знае и френски, и какво ли не. И когато излизаме заедно, той ми разправя разни неща за баща ми, но никога за себе си, макар и да чух полковник Бъклър да казва веднъж у дядови, че той е един от най-храбрите офицери в армията и страшно много се е отличил там. Дядо много се учуди на това и каза: „Този човек! Ха, та аз мислех, че той не може и една муха да убие.“ Но аз зная, че може да го стори, нали, мамичко?

Еми се засмя. Тя смяташе, че майорът може да извърши поне това.

Ако между Джорджи и майора съществуваше искрена привързаност, трябва да признаем, че момчето и вуйчо му не изпитваха голяма обич един към друг. Джорджи имаше обичай да издува бузите си, да слага ръце в джобовете на жилетката си и да казва: „Я гледай, нима?“ — тъй прилично на начина, по който Джоз правеше това, че човек не можеше да не се разсмее. Слугите избухваха в смях, когато на обед момчето поискваше нещо, което липсваше на масата, и тогава правеше описаната гримаса и употребяваше любимия израз на вуйчо си. Дори и Добин се изсмиваше гръмогласно, когато момчето така го имитираше. Ако Джорджи не се подиграваше на вуйчо си пред него самия, това се дължеше само на укорите на Добин и на майчините му изплашени молби. И тъй като достойният цивилен имаше смътно усещане, че момчето го смята за глупак и е склонно да му се подиграва, той беше крайно стеснителен и, разбира се, двойно по-важен и по-надут в присъствието на мастър Джордж. Когато се съобщаваше, че очакват младия джентълмен да дойде на обед при майка си, мистър Джоз обикновено откриваше, че има някакъв ангажимент в клуба. Може би никой не съжаляваше много за отсъствието му. Тогава обикновено успяваха да накарат мистър Седли да излезе от убежището си на горния етаж и устройваха малка семейна компания, в която почти винаги участвуваше и майор Добин. Той беше ami de la maison^[1]; приятел на стария Седли, приятел на Еми, приятел на Джордж, а също така и съветник на Джоз.

— Ако се съди по това колко често ние го виждаме, все едно, че още е в Мадрас — забелязваше сестра му Ана в Кембъруел.

Джоузеф водеше живот на благородно лентяйство, както подобава на човек с неговото високо положение. Разбира се, първата му цел беше да стане член на ориенталския клуб, където той прекарваше сутрините си в обществото на своите събратя от Индия, където обядваше или откъдето водеше гости за обяд.

Амелия трябваше да посреща и забавлява тези господа и техните съпруги. От тях тя научаваше кога Смит ще стане съветник; колко слуги си е довел Джоз от Индия; как банката на Томсън, Кибобджи и сие е пред фалит; колко неразумно (ако не и нещо повече) е било поведението на мисис Браун с младия офицер Суонки, като седяла с него на палубата до късно вечерта, а след това се загубили при разходка с коне на нос Добра Надежда; как мисис Хардймън повикала при себе си в Индия своите тринадесет сестри, дъщери на провинциален пастор, негово преподобие Феликс Рабите, и омъжила единадесет от тях; как Хорнби просто побеснял за това, че жена му продължавала да стои в Европа, а Тротър бил назначен за данъчен началник в Умерапура. Подобни разговори се водеха на обедите у всичките им познати. Чуваха се все едни и същи приказки; виждаха се все едни и същи сребърни блюда; поднасяха се все едни и същи гозби: агнешки бутчета, печени пуйки, гарнитури. Скоро след десерта започваха политическите разговори, когато дамите се оттегляха в горния етаж, където разговаряха за болестите и за децата си.

Но нима не е така във всяко общество? Нима адвокатските съпруги не говорят за хората от съда? Нима дамите на военните не клюкарствуват за полка? Нима жените на пасторите не разискват за неделните училища? Нима и най-високопоставените дами не говорят за малкия кръг хора, към които се числят? Защо тогава и нашите индийски приятели да нямат свой собствен разговор? Но трябва да се признае, че това е доста скучничко за външния човек, чиято съдба е да седи понякога при тях и да слуша.

Не след дълго Еми имаше вече книга за вписване на гостите и визитите, разхождаше се редовно с екипажа и правеше посещение на лейди Блъдиър (съпруга на генерал-майор сър Роджър Блъдиър от бенгалската армия); на лейди Хъф, съпруга на сър Дж. Хъф; на мисис Пайс, съпруга на директора Пайс, и т.н. и т.н. В определени часове Еми отиваше с екипажа да вземе Джоз от клуба и да го заведе на разходка; и като слагаше стария Седли в превозното средство, тя го водеше в Риджънт Парк. Собствената прислужничка, екипажът, книгата за гостите и малкият лакей с копчета на ливреята скоро й станаха тъй добре познати, както скромният й живот в Бромптън. Тя се приспособи към едното, както и към другото. Ако съдбата й беше отредила да стане графиня, тя би изпълнила дори и тази длъжност. Дамите от обществения кръг на Джоз я намираха приятна — не нещо особено, но все пак доста приятна.

Мъжете както обикновено харесваха безизкуствената й доброта и простичкото й изискано държане. Галантните млади индийски контета, дошли си в отпуска, с мустаци и златни верижки за часовник, които се возеха в препускащи екипажи, живееха в хотелите на Уест Енд и се смятаха за подпорите на театрите, се възхищаваха от мисис Озбърн, с удоволствие се покланяха на екипажа й в парка и се радваха да бъдат удостоени с честта да й правят сутрешни посещения. Самият Суонки от гвардейския полк, този опасен младеж, най-голямото конте от всички дошли си в отпуска офицери, бе открит един ден от майор Добин да седи tête-à-tête с Амелия и да й описва много духовито и красноречиво как се ловят тигри. След това той дълго разправяше за някакъв проклет офицер, който постоянно се навъртал около къщата — един дълъг, тънък, възстаричък човечец, с малко особена физиономия, който въпреки това засенчвал всички с разговора си.

Ако майорът притежаваше поне малко суетност, той щеше да почувствува ревност спрямо такъв опасен млад кавалер, като този привлекателен бенгалски капитан. Но Добин беше прекалено естествен и благороден, за да изпитва каквито и да било съмнения към Амелия. Той се радваше, че младежите й оказват внимание и че има и други, които да се възхищават от нея. Та нали от моминските си години досега беше непрекъснато преследвана и подценявана. Правеше му удоволствие, като виждаше как доброто отнасяне събужда добрите й качества и как самочувствието й пораства заедно с благополучието. Всеки, който можеше да я оцени, изтъкваше и справедливата преценка на майора — ако, разбира се, може да се каже, че един попаднал под влиянието на любовта човек е изобщо годен да има справедлива преценка.

След като Джоз отиде да се представи в двореца, което той направи като верен поданик на своя владетел (показвайки се в пълно дворцово облекло в клуба, откъдето Добин дойде да го вземе в изтърканата си униформа), той, който винаги бе отявлен лоялист и разпален поданик на Джордж IV, сега стана такъв упорит консерватор и подпора на обществото, че настояваше Амелия да се появи пред негово величество. По някакъв начин той бе успял да си внуши, че е важен фактор за общественото благосъстояние и че владетелят няма да се чувствува щастлив, ако Джоз Седли и семейството му не покажат своите верноподанически чувства в приемните зали на двореца Сент Джеймс.

Еми се разсмя.

— Ще трябва ли да нося семейните диаманти, Джоз — каза тя.

„Бих желал да ми позволите да ви подаря такива — помисли си майорът. — Бих искал да видя скъпоценностите, които ще са достатъчно красиви за вас.“