Уилям Текери
Панаир на суетата (56) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава LV
В която продължаваме със същия въпрос

Беки се съвзе от вцепенението и тревогата, в които събитията от предишната нощ бяха хвърлили неустрашимия й дух, едва когато камбаните на черквите на Кързън Стрийт забиха за следобедната служба. Като стана от леглото, тя започна да дърпа шнура на собствения си звънец, за да повика камериерката си, която я бе оставила преди няколко часа.

Много пъти звъни мисис Родън Кроли, но напразно. И макар последния път да бе дръпнала шнура така буйно, че го бе скъсала, мадмоазел Фифин не се появи — не, въпреки че господарката й, силно раздразнена и с шнура на звънеца в ръка, излезе на площадката, с разпусната по раменете коса, и няколко пъти изкрещя за прислужницата си.

Истината е, че тя бе напуснала къщата преди много часове, като бе сторила това по френски маниер, както казваме в нашата страна. След като събра накитите от столовата, мадмоазел се качи в своята стая, нареди и завърза сандъците си, изтича да повика файтон, свали багажа със собствените си ръце, без да получи помощта на другите слуги, която сигурно биха й отказали, тъй като я мразеха най-искрено и без да се сбогува с никого, напусна къщата на Кързън Стрийт.

Според нея играта в това малко домакинство вече беше свършена. Фифин си отиде с файтон — както знаем, че и други, по-високопоставени личности — нейни съотечественици, са вършили това при подобни обстоятелства. Но понеже беше по-предвидлива или по-щастлива от тях, тя можа да изнесе не само собственото си имущество, но и част от това на господарката си (ако изобщо можеше да се каже, че тази дама имаше някакво имущество) — и не само прибра споменатите вече накити, но и някои рокли, които бе харесала и на които отдавна бе хвърлила око, четири богато позлатени свещника в стил Людовик XIV, шест позлатени албума, златна емайлирана емфиена кутийка, принадлежала някога на мадам дю Бари, една прекрасна малка мастилничка със седефена преса за попивателна хартия, с които Беки си служеше, когато съчиняваше прелестните си писъмца на розова хартия. Всички тези неща изчезнаха от Кързън Стрийт заедно с мадмоазел Фифин — както и всички сребърни прибори, сложени на масата за малкия festin[1], който Родън бе прекъснал. Мадмоазел не взе порцелановия сервиз, тъй като той беше доста тежък. По същата причина навярно остави и машите, огледалата над камината и пианото от полисадрово дърво.

Една дама, твърде прилична на нея, впоследствие държеше шивашко ателие на Рю дю Елдер в Париж, където живееше доста нашироко и се радваше на покровителството на лорд Стейн. Тази личност винаги приказваше за Англия като за най-коварната страна в света и заявяваше на младите си помощнички, че била affreu se ment vole от туземците на този остров. Безсъмнено, съчувствие към бедите й бе накарало лорд Стейн да проявява такава любезност към мадам де Сент Амарант. Нека преуспява, тъй както заслужава — тя вече няма да фигурира в нашето описание на Панаира на суетата.

Като чу долу шум и врява, възмутена от дързостта на слугите, които не отговаряха на повикванията й, мисис Кроли хвърли отгоре си своята сутрешна роба и слезе величествено в приемната, откъдето се чуваше шумът.

Там беше готвачката, с изчернено лице, седнала на красивия диван до мисис Реглс, и я черпеше с ликьор. Момчето с лъскавите копчета, което разнасяше розовите писъмца на Беки и скачаше така пъргаво от малкия й екипаж, сега бе заето да потопява пръстите си в една чиния с каймак. Лакеят говореше с Реглс, по чието лице се четеше смайване и тревога — и при все че вратата беше отворена и Беки изкрещя десетина пъти само на няколко крачки от тях, нито един от слугите не се отзова на виковете й.

— Хайде, мисис Реглс, пийнете си мъничко — подканваше готвачката, когато Беки влезе с развяна около тялото й бяла кашмирена роба.

— Симсън! Тротър! — крещеше яростно господарката на къщата. — Как смеете да стоите там, когато чувате, че ви викам? Как смеете да седите в мое присъствие? Къде е камериерката ми?

Момчето извади пръсти от устата си, обхванато от мигновена уплаха. Готвачката взе чашката с ликьора и впери поглед в Беки, докато изпразваше съдържанието й. Питието, изглежда, вдъхна смелост на омразната бунтовничка.

Вашият диван, а! — каза тя. — Аз съм седнала на дивана на мисис Реглс. Мисис Реглс, да не сте се помръднали. Аз седя на дивана на мистър и мисис Реглс, който те са купили с честно спечелени пари и за който при това са платили доста скъпо. И ми се струва, че ако седя тук, докато си получа заплата, това ще продължи доста дългичко, мисис Реглс; но въпреки това ще си седя — ха, ха! — с тези думи тя си наля от питието и го изпи с още по-насмешлив и отвратителен вид.

— Тротър! Симсън! Изпъдете тази пияна мизерница! — изкрещя мисис Кроли.

— Няма да го направя — каза Тротър, лакеят — Изпъдете я вие. Дайте ни заплатите и изпъдете и мене. Бързичко ще си отидем всички.

— Нима сте се събрали тук, за да ме обиждате? — извика яростно Беки. — Когато полковник Кроли си дойде, аз…

При тези думи слугите избухнаха в груб смях, към който Реглс, все още с твърде печално изражение, не се присъедини.

— Той няма да се върне — продължи мистър Тротър. — Изпрати за нещата си, но аз не ги дадох, макар че мистър Реглс се съгласи. И съм положителен, че мъжът ви е полковник толкова, колкото съм и аз. Той се измъкна и предполагам, че и вие ще отидете подир него. И двамата не сте нищо друго, освен мошеници. Не се опитвайте да ме тормозите. Подобно нещо няма да търпя. Повтарям, дайте ни заплатите! Дайте ни заплатите!

От зачервеното лице на мистър Тротър ставаше ясно, че и той беше прибягнал за вдъхновение към ликьора.

— Мистър Реглс — каза Беки, обхваната от силно раздразнение, — предполагам, че няма да позволите да бъда обиждана от този пиян човек.

— Слушай, Тротър, дръж си езика, моля ти се — каза младият прислужник. Той изпитваше съчувствие към господарката си за нейното отчаяно положение и успя да възпре лакея, който се готвеше да се възпротиви буйно на прилагателното „пиян“.

— О, госпожо — каза Реглс, — никога не съм мислил, че ще доживея този ден. Познавам семейство Кроли още от рождение. Служил съм като лакей на мис Кроли в продължение на тридесет години; и никога не съм могъл да си представя, че някой от семейството ще ме разори — да, ще ме разори — каза клетият човечец със сълзи на очи. — Няма ли да ми платите? Живеете в тази къща вече четири години. Служите си с мебелите ми, със сервизите ми, с чаршафите ми. Дължите ми двеста лири стерлинги за мляко и масло, а непрестанно искате и пресни яйца за омлетите си, и каймак за кучето си.

— А за собственото си дете пет пари не даваше — намеси се готвачката. — Ако не бях аз, колко пъти щеше да си легне гладно!

— Сега то е в сиропиталище — каза мистър Тротър с пиянското „ха-ха!“, а клетият Реглс продължи да изрежда бедите с плачевен глас. Всичко, което казваше, беше вярно. Беки и съпругът и го бяха разорили. След няколко дни идваше срокът за плащането на няколко полици, а той нямаше с какво да ги посрещне. Щяха да продадат имуществото му и да го изпъдят от дюкяна и къщата, защото се бе доверил на семейство Кроли. Неговите сълзи и оплаквания дразнеха Беки повече от всичко друго.

— Изглежда, че всички сте против мене — каза горчиво тя. — Какво искате? Не мога да ви платя в неделя. Елате утре и ще си получите всичко. Мислех, че полковник Кроли е уредил сметките. Той ще стори това утре. Кълна ви се в честта си, че тази сутрин той излезе с хиляда и петстотин лири стерлинги в джоба си. Не ми остави нищо. Обърнете се към него. Дайте ми шапка и шал и аз ще отида да го намеря. Тази сутрин между нас имаше спречкване. Както изглежда, това е известно на всички ви. Давам ви честната си дума, че на всички ще бъде платено. Той е назначен на хубава служба. Оставете ме сега да изляза и да го намеря.

Дръзките й думи накараха Реглс и другите присъствуващи да се изгледат един друг с много голяма изненада и с това Ребека ги остави. Тя се качи горе и този път се облече без помощта на камериерката си. После влезе в Родъновата стая и видя там приготвените чанта и куфар, както и една написана с молив бележка, в която се казваше да бъдат предадени, когато бъдат поискани. След това Ребека отиде в таванската стая на французойката; там всичко беше прибрано и всички чекмеджета бяха изпразнени. Тя се сети за оставените на земята накити и предугади с положителност, че жената е избягала. „Боже мой! Как можа да ми се случи такава голяма беда! — каза тя. — Да бъда толкова близко до целта и да загубя всичко! Дали е вече късно?“ Не, имаше още една възможност.

Облече се и този път излезе необезпокоявана, но сама. Часът беше четири. Тя вървеше бързо по улиците (нямаше пари за файтон) и не се спря, докато не стигна до вратата на сър Пит Кроли на Грейт Гонт Стрийт. Къде беше лейди Джейн Кроли? Отговориха й, че е на черква. Беки не съжаляваше. Сър Пит се намираше в кабинета си и бе дал заповед да не го безпокоят, но тя трябваше на всяка цена да го види и се промъкна покрай облечения в ливрея портиер, като се намери в стаята на сър Пит, преди дори смаяния баронет да бе могъл да остави вестника си.

Той се изчерви и се отдръпна от нея с уплаха и ужас.

— Не гледайте така — каза тя. — Аз не съм виновна, Пит, скъпи Пит; едно време вие ми бяхте приятел. Бог ми е свидетел, не съм виновна. Изглеждам такава. Всичко е против мене. И, ох, при това в такъв момент! Тъкмо когато всичките ми надежди щяха да се осъществят — точно когато ни чакаше щастие.

— Вярно ли е това, което виждам във вестника? — запита Пит, като посочи един пасаж, който много го бе учудил.

— Вярно е. Лорд Стейн ми го каза в петък вечерта, на онзи фатален бал. От шест месеца вече му обещават да дадат на Родън служба. Мистър Мартир, министърът на колониите, му казал вчера, че работата е свършена. След това дойде онова нещастно арестуване и ужасната среща подир него. Виновна съм само в това, че вземам прекалено присърце Родъновите работи. Стотици пъти съм приемала насаме лорд Стейн. Признавам, че притежавах пари, за които Родън не знаеше нищо. Не го ли познавате колко е разпилян? Как смеех тогава да му доверя, че ги имам? — И така, тя продължи да разправя една напълно свързана история, която изля в ушите на смаяния си роднина.

Историята беше следната: Беки си призна с най-голяма откровеност, но с дълбоко разкаяние, че като забелязала слабостта на лорд Стейн към нея (при споменаването на което сър Пит се изчерви) и като била сигурна в силата на своята добродетелност, твърдо решила да използува привързаността на знатния велможа за свое собствено добро и за доброто на семейството си.

— Мислех да ви осигуря графска титла, Пит — каза тя (деверът й отново се изчерви). — Приказвали сме за това. Вашите дарби и застъпничеството на лорд Стейн го правеха повече от вероятно, ако това страшно нещастие не беше сложило край на всичките ни надежди. Но аз признавам, че преди всичко целта ми беше да спася милия си съпруг — този, когото обичам въпреки всичките му подозрения и грубости, — да го спася от бедността и разорението, които ни застрашаваха. Виждах слабостта на лорд Стейн към мене — каза тя, свеждайки очи надолу. — Признавам, че правех всичко, което беше по силите ми, да му бъда приятна и доколкото е позволено на една честна жена, да спечеля неговото… неговото уважение. Едва в петък сутринта пристигнала новината за смъртта на губернатора на остров Ковънтри и милордът веднага поискал освободената от него длъжност за милия ми съпруг. Искахме да му направим изненада — той трябваше да види съобщението днес във вестника. Дори след онова ужасно арестуване (като лорд Стейн обеща най-великодушно, че ще уреди дълга му, така че по този начин ми беше попречено да се притека на помощ на мъжа си) милордът се смееше и казваше, че миличкият ми Родън ще се утеши, когато прочете във вестника за назначението си, в затвора, в онази отвратителна къща на съдебния пристав. И тогава… тогава той се прибра у дома. Подозренията му се събудиха; между милорда и моя жесток, жесток Родън избухна сцена и, о, боже мой, какво ще стане сега? Пит, скъпи Пит! Съжалете ме и ни сдобрете! — И докато говореше, тя се хвърли на колене и като избухна в плач, сграбчи ръката на Пит и я целуна горещо.

Когато на връщане от черква лейди Джейн изтича в кабинета на мъжа си, веднага след като научи, че мисис Родън Кроли е там, завари баронета и етърва си точно в това положение.

— Удивена съм от дързостта, която тази жена проявява да влиза в нашия дом — каза лейди Джейн, цяла разтреперана и съвсем бледна. (Веднага след закуска нейно сиятелство бе изпратила прислужницата си при Реглс и при слугите от домакинството на Родън Кроли, които й разправиха всичко и много повече от това, което знаеха за тази история, както и за много други.) — Как се осмелява мисис Кроли да влиза в дома на… на едно почтено семейство!

Сър Пит се сепна и се обърна назад, смаян от разпалеността на жена си. Беки продължаваше да стои коленичила и държеше ръката на сър Пит.

— Кажете й, че тя не знае всичко. Кажете й, че съм невинна, скъпи Пит — хленчеше тя.

— Честна дума, любов моя, струва ми се, че вие сте несправедлива към мисис Кроли — каза сър Пит, Тези думи много облекчиха Ребека. — Дори съм уверен, че тя…

— Уверен сте в какво? — извика лейди Джейн, а ясният й глас трепереше от възбуда и сърцето й биеше буйно. — Че тя е лоша жена — безсърдечна майка, невярна съпруга! Никога не е обичала милото си малко момченце, което често тичаше при мене и ми разправяше за жестокостта й към него. Никога не е влязла в някое семейство, без да се опита да му донесе нещастие и да разклати най-светите чувства с ласкателствата и лъжите си. Мами съпруга си тъй, както мами всички други; душата й е почерняла от суета, лицемерие и всякакви пороци. Треперя, когато се допра до нея. Махам децата си далеч от погледа й. И…

— Лейди Джейн! — извика сър Пит, като се изправи. — Такъв ли език…

— Сър Пит, аз съм ви била вярна и предана съпруга — продължи безстрашно лейди Джейн. — Пазила съм брачната си клетва тъй, както я дадох пред бога, и съм била послушна и добра, както подобава на една съпруга. Но справедливото послушание има своите граници и аз заявявам, че няма да позволя на тази… тази жена да влезе още веднъж в къщата ми. Ако тя стори това, аз и децата ми ще си излезем. Тя не е достойна да стои в една стая с християни. Вие… вие, сър, трябва да избирате между нея и мене. — И с тези думи милейди излезе бързо от стаята, разтреперана от собствената си смелост, като остави Ребека и сър Пит не малко удивени от нея.

А що се отнася до Беки, тя не се засегна; нещо повече — това дори я зарадва.

— Всичко е заради диамантеното украшение, което ми подарихте — каза тя на сър Пит, като му протегна ръка. И преди да го остави (което, можете да бъдете уверени, лейди Джейн чакаше да види от прозореца на тоалетната си стаичка в горния етаж), баронетът обеща да потърси брат си и да се опита да ги сдобри.

Родън завари някои от младежите на полка да закусват в столовата, като без особена трудност го накараха да вземе и той участие и да похапне от пържените пилешки кълки и газираната вода, с които младежите се подкрепяха. После те поведоха разговор, подхождащ на деня и на годините им: за предстоящия бой на гълъби в Батърси, за мадмоазел Ариана от френската опера и за това кой я бе напуснал и как сега тя се утешаваше с Пантър Кар; а също и за боксовия мач между Бъчър и Любимеца. Младият Тандимън, седемнадесетгодишен герой, който правеше голямо усилие да си пусне мустаци, беше видял борбата и говореше за нея и за състоянието на борците по твърде научен начин. Той бе отвел Бъчър с файтончето си и бе прекарал цялата минала нощ с него. И Тандимън твърдеше, че ако не е имало някаква шмекерия, Бъчър в никакъв случай е нямало да бъде победен и поради това той, разбира се, не възнамерявал да плати изгубения облог. Беше изминала само една година от времето, когато този всезнаещ специалист по бокса все още имаше слабост към бонбоните и ядеше бой в Итън…

И тъй, те разговаряха за танцьорки, мачове, пиене и леки жени, когато Макмърдо слезе в столовата и се присъедини към разговора на младежите и докато свърши с обилната си закуска, повечето от останалите бяха вече приключили с яденето. Младият лорд Варинас пушеше огромна лула, капитан Хюджъс бе зает с пурата си, а буйният младок Тандимън, с малкото куче между краката си, хвърляше най-унесено зарове с капитан Дюсис (той винаги играеше на нещо); а Мак и Родън се запътиха към клуба, като, разбира се, нито един от двамата не намекна за работата, която го занимаваше. От друга страна, и двамата взеха най-живо участие в разговора. Защо трябваше да го прекъснат? Пируването, пиенето, сквернословието, смехът си продължават заедно с всичко друго, което се случва в Панаира на суетата. Хората излизаха на тълпи от черква, когато Родън и приятелят му минаха по Сент Джеймс Стрийт и влязоха в клуба си.

Обичайните посетители, които обикновено стоят зяпнали и ухилени пред големия преден прозорец на клуба, още не бяха заели поста си — читалнята беше почти празна. Там се намираше един човек, когото Родън не познаваше; друг, на когото дължеше малко пари от карти и с когото следователно не искаше да се срещне; трети, пред масата, четеше неделния вестник „Роялист“ (известен със слабостта си към скандалните истории и с привързаността си към черквата и краля) и като погледна към Кроли с известно любопитство, каза:

— Кроли, поздравявам ви.

— Какво искате да кажете? — запита полковникът.

— Писано е във вестник „Обзървър“, а също и в „Роялист“ — каза мистър Смит.

— Какво? — извика Родън, като се изчерви силно. Той си помисли, че случката с лорд Стейн се е вече появила във вестниците. Смит го погледна усмихнато, като се чудеше на вълнението, с което полковникът взе вестника и разтреперано го зачете.

Мистър Смит и мистър Браун (джентълменът, на когото Родън дължеше пари от карти) бяха разговаряли за полковника точно преди той да влезе.

— Дошло му е твърде навреме — каза Смит. — Сигурен съм, че Кроли няма ни един шилинг в джоба си.

— Вятърът, който е задухал, е благоприятен за всички — каза мистър Браун. — Той не може да замине, преди да ми изплати дълга си.

— Каква е заплатата? — запита Смит.

— Две или три хиляди — отвърна другият. — Но климатът е толкова отвратителен, че не могат да й се радват дълго. Ливърсидж умря, след като престоя там осемнадесет месеца, а губернаторът преди него си отишъл за шест месеца, както чувам.

— Някои казват, че брат му бил много умен. На мене винаги ми е бил страшно досаден — възкликна Смит. — Изглежда обаче, че се ползува с голямо влияние. Сигурно той е намерил тази служба на полковника.

— Той ли? — каза подигравателно Браун. — Ами! Лорд Стейн е наредил работата.

— Какво искаш да кажеш?

— Добродетелната жена е украшение на съпруга си — отвърна загадъчно другият и продължи да чете вестника.

Родън, от своя страна, прочете следния смайващ пасаж в „Роялист“:

 

„Губернаторството на остров Ковънтри. — Комендант Джондърс е донесъл на борда на кораба на негово величество «Йелоуджак» писма и документи от остров Ковънтри. Съобщава се, че сър Томас Ливърсидж е станал жертва на върлуващата треска в Соумитън. Тамошната преуспяваща колония, чувствува остро неговата загуба. Научаваме се, че губернаторската служба е предложена на полковник Родън Кроли, носител на орден за храброст, отличил се в битката при Ватерло. Ние се нуждаем не само от хора, притежаващи общопризната смелост, но и от служители с административни дарби, които да ръководят управлението на колониите ни; и не се съмняваме, че джентълменът, избран от Министерството на колониите, да запълни мястото на оплаквания от всички покойник, е напълно достоен за службата, която ще заеме“

 

Остров Ковънтри! Къде се намира той? Кой го бе посочил на министъра?

— Трябва да ме вземеш като секретар, момчето ми — каза със смях капитан Макмърдо.

И докато Кроли и приятелят му гледаха съобщението учудени и удивени, един прислужник донесе на полковника визитна картичка с името на Уенъм, който молеше да се срещне с полковник Кроли.

Полковникът и адютантът му се запътиха да се видят с джентълмена, като правилно отгатнаха, че той е пратеник на лорд Стейн.

— Здравейте, Кроли. Радвам се, че ви виждам — каза мистър Уенъм с любезна усмивка и стисна Родъновата ръка с голяма сърдечност.

— Предполагам, че идвате от страна на…

— Да, точно така — каза мистър Уенъм.

— В такъв случай да ви представя моя приятел, капитан Макмърдо, от… гвардейски полк.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, капитан Макмърдо — каза мистър Уенъм, като протегна ръка и се усмихна на секунданта по същия начин, както бе сторил това и с полковника.

Мак подаде единия си пръст, облечен в кожена ръкавица, и направи много студен поклон на мистър Уенъм над стегнатата си вратовръзка. Той, изглежда, бе недоволен, че го бяха поставили във връзка с някаква си цивилна гарга, като смяташе, че лорд Стейн би трябвало да му изпрати най-малко полковник.

— Тъй като Макмърдо действува от мое име и знае какво искам — каза Кроли, — най-добре ще е да се оттегля и да ви оставя сами.

— Разбира се — каза Макмърдо.

— Нищо подобно, драги полковник — каза мистър Уенъм. — Срещата, която имах честта да ми възложат, беше лично с вас, макар че присъствието на капитан Макмърдо ми е също много приятно. Нещо повече, господин капитан. Надявам се, че разговорът ни ще доведе само до много добри последици, твърде различни от онези, които, изглежда, приятелят ми полковник Кроли очаква.

— Хм! — възкликна капитан Макмърдо. „Дявол да ги вземе тези цивилни — мислеше си той, — много обичат да приказват и да се увличат в подробности.“

Мистър Уенъм взе стол, който не му бе предложен, извади от джоба си вестник и продължи:

— Видяхте вече това радостно съобщение във вестника тази сутрин, нали, драги полковник? Правителството си е осигурило най-достоен служител, а вие, ако приемете поста, което, вярвам, ще направите, ще си осигурите прекрасна служба. Три хиляди лири годишно, приятен климат, прекрасна държавна квартира, свобода на действие и възможност за повишение. Поздравявам ви от цялото си сърце. Предлагам, господа, вие знаете на кого дължи приятелят ми това покровителство.

— Да ме обесят, ако знам — каза капитанът. Приятелят му силно се изчерви.

— На един от най-великодушните и благородни хора в света, а също и най-великите — на моя прекрасен приятел маркиз Стейн.

— Ще го видя мъртъв, преди да приема тази служба — изръмжа Родън.

— Раздразнени сте срещу благородния ми приятел — продължи спокойно мистър Уенъм. — Кажете ми, в името на благоразумието и справедливостта, защо?

Защо? — извика учуден Родън.

— Защо? Дявол да го вземе! — възкликна капитанът, като удари по пода с бастуна си.

— Да, дявол да го вземе, наистина — каза мистър Уенъм с най-приятна усмивка. — Все пак погледнете на работата като светски човек, като честен човек, и се помъчете да видите дали не грешите. Прибирате се вкъщи, след като сте отсъствували оттам, и намирате — какво? Милордът вечеря у дома ви с мисис Кроли. Това обстоятелство необикновено ли е, или представлява нещо ново? Не се ли е намирал той в същото положение сто пъти по-рано? Кълна се в честта си и ви давам джентълменската си дума, че подозренията ви са погрешни и напълно неоснователни и те обиждат един почтен джентълмен, който е доказал доброжелателството си спрямо вас чрез хиляди добрини. Обиждате също и една най-невинна и безупречна в държането си дама.

— Да не би да искате да кажете, че… че Кроли има грешка? — каза Макмърдо.

— Уверен съм, че мисис Кроли е невинна като собствената ми жена, мисис Уенъм — каза много разпалено мистър Уенъм. — Уверен съм, че заблуден от пъклената си ревност, моят приятел нанася удар не само на един немощен стар човек, заемащ високо обществено положение, негов постоянен приятел и благодетел, но и срещу съпругата си, срещу собствената си чест, срещу бъдещото добро име на сина си и срещу личните си възможности в живота.

— Ще ви кажа какво се случи — продължи с голяма тържественост мистър Уенъм. — Тази сутрин лорд Стейн изпрати да ме повикат и аз го намерих в твърде печално състояние, което няма защо да разправям на полковник Кроли, тъй като в подобно положение би се намерил всеки възрастен и слаб човек след сбиване с мъж, обладаващ неговата сила. Казвам ви най-открито — постъпили сте много жестоко, като сте се възползували по този начин от силата си, полковник Кроли, Вие сте наранили не само тялото на моя благороден и превъзходен приятел — наранено е също и сърцето му. Един човек, когото той е обсипвал с благодеяния и на когото е гледал с добри чувства, го е подложил на най-голямо унижение. Какво представлява самото това назначение, за което четете във вестника, ако не доказателство за предаността му към вас? Когато видях тази сутрин негово сиятелство, аз го заварих наистина в плачевно състояние, но той, подобно на вас, искаше най-настоятелно да отмъсти с кръв за нанесената му обида. Предполагам, полковник Кроли, вие знаете, че той е дал доказателства за това.

— Той е достатъчно смел — каза полковникът. — Никой не твърди обратното.

— Първата му заповед към мене беше да напиша писмо с покана за дуел и да го занеса на полковник Кроли. „Един от нас — каза той не трябва да преживее снощното оскърбление.“

Кроли кимна.

— Най-после дойдохте на въпроса, Уенъм — каза той.

— Положих всички усилия да успокоя лорд Стейн. „Боже мой, сър — казах му аз, — как съжалявам, че мисис Уенъм и аз не приехме поканата на мисис Кроли да вечеряме у дома й!“

— Тя ви е канила на вечеря? — каза капитан Макмърдо.

— След операта. Ето и писмената покана… не… чакайте това е друга бележка… мислех си, че е у мен, но това няма значение. Давам ви честната си дума, че беше точно така. Ако бяхме отишли — и едничкото, което ни попречи да го сторим, беше главоболието на мисис Уенъм — тя много страда от главоболие, особено през пролетта, ако бяхме отишли и вие се бяхте прибрали, нямаше да има никакви разправии, никакви подозрения. Така че само защото клетата ми жена страда от главоболие, вие ще причините смърт на двама почтени мъже и ще потопите две от най-издигнатите и най-стари семейства на кралството в скръб и позор.

Мистър Макмърдо погледна приятеля си с вид на крайно озадачен човек и Родън почувствува ярост, че жертвата му избягваше. Той не вярваше ни една дума от тази история и все пак как можеше да докаже неистинността й?

Мистър Уенъм продължи да ораторствува със същото красноречие, което така често бе практикувал в парламента:

— Прекарах повече от час край постелята на лорд Стейн, като го увещавах и молих да се откаже от намерението си да иска дуел. Обясних му, че обстоятелствата действително са изглеждали подозрителни. Посочих му, че всеки на ваше място би се подвел. Казах, че един побеснял от ревност човек е все едно луд и на него трябва да се гледа именно като на такъв — че дуел между вас двамата ще донесе позор на всички засегнати — че човек, притежаващ високото положение на негово сиятелство, няма право да създава повод за клюки тъкмо днес, когато най-отвратителните революционни принципи и най-опасните тенденции се разпространяват между простолюдието, че колкото и да е невинен, хората от народа ще хвърлят вината върху него. Най-после успях да го убедя да не праща поканата.

— Не вярвам нито дума от цялата тази история — каза Родън, скърцайки със зъби. — За мене тя е най-подла лъжа, в която и вие сте замесен, мистър Уенъм. Ако поканата за дуел не дойде от него, тя ще дойде от мене, бога ми.

При това яростно прекъсване от страна на полковника мистър Уенъм пребледня смъртно и погледна към вратата.

Но той намери подкрепа в лицето на капитан Макмърдо. Този джентълмен се изправи ядосан и укори Родън за езика, с който той си служеше.

— Ти слагаш работата в моите ръце и ще действуваш както аз смятам за подходящо, бога ми, а не както ти си намислил. Нямаш никакво право да обиждаш мистър Уенъм с такива приказки; и дявол да го вземе, мистър Уенъм, вие заслужавате извинение. А що се отнася до покана за дуел за лорд Стейн, нека друг да я занесе — аз няма да го направя. Ако след като са го напердашили, милордът предпочита да си кротува, по дяволите — нека си кротува. А пък колкото до работата с… с мисис Кроли, аз поддържам, че няма нищо доказано, че жена ти не е виновна, както и мистър Уенъм твърди това, и че изобщо ти ще се проявиш като най-голям глупак, ако не приемеш службата и не си държиш езика.

— Капитан Макмърдо, вие говорите като благоразумен човек — извика мистър Уенъм, извънредно много облекчен. — Ще забравя всичко, което полковникът ми е казал в моментното си раздразнение.

— И аз тъй мисля — каза Родън подигравателно.

— Затваряй си устата, глупчо такъв — каза добродушно капитанът. — Мистър Уенъм не е от тези, които обичат да се бият; и си е напълно прав.

— Според мене тази работа трябва да се покрие с най-голямо забвение — каза пратеникът на лорд Стейн. — Нито дума, свързана с нея, не трябва да излезе от тази врата. Казвам го за доброто на приятеля ми, както и за това на полковник Кроли, който продължава да ме счита за свой враг.

— Предполагам, че лорд Стейн няма да приказва много за нея — каза капитан Макмърдо; — а не виждам защо и ние да не правим това. Работата не е много хубава, както и да я погледнете; и колкото по-малко се говори по въпроса, толкова по-добре. Вашият довереник е изял пердаха, не моят; и ако вие сте доволни, не разбирам защо и ние да не сме.

След тези думи мистър Уенъм взе шапката си, а капитан Макмърдо го последва до вратата, като я затвори зад себе си и остави разгорещения Родън вътре. Когато двамата се намериха сами, Макмърдо погледна втренчено другия пратеник, като по кръглото му весело лице се четеше всичко друго, но не и уважение.

— Вие действувате много изкусно, мистър Уенъм — каза той.

— Много ме ласкаете, капитан Макмърдо — отвърна с усмивка другият. — Давам ви честната си дума, че мисис Кроли действително ни беше поканила на вечеря след представлението в операта.

— Разбира се; и мисис Уенъм получи едно от обичайните си главоболия. Вижте какво, тук имам една банкнота от хиляда лири стерлинги, която ще ви предам, ако получа за нея разписка от вас; и ще я сложа бланката в плик, надписан за лорд Стейн. Приятелят ми няма да излезе на дуел с него. Но ние предпочитаме да не задържаме тези пари.

— Станала е голяма грешка — много голяма грешка, скъпи господине — каза другият с най-голяма невинност в гласа си.

Капитан Макмърдо го изпрати с поклон по стъпалата на клуба тъкмо когато сър Пит Кроли се изкачваше по тях. Тези двама джентълмени бяха далечни познати; и като влезе с баронета в стаята, където се намираше брат му, капитанът каза доверително на сър Пит, че е оправил работата между лорд Стейн и полковника.

Разбира се, сър Пит остана много доволен от това известие и поздрави сърдечно брат си за благополучния изход на работата, като направи подходящите забележки за злото от дуелирането и незадоволителното естество на този начин за разрешаване на споровете.

След това предисловие той употреби всичкото си красноречие, за да постигне споразумение между Родън и съпругата му. Повтори пред него думите на Беки, изтъкна вероятността за тяхната истинност и изрази собствената си увереност в невинността й.

Но Родън не искаше и да чуе.

— През всичките тези десет години тя е крила от мене пари — каза той. — А снощи се кълнеше, че не е получавала нищо от лорд Стейн. Щом ги намерих, тя веднага разбра, че всичко е свършено. Дори и да не е виновна, стореното от нея зло тежи също толкова и аз никога вече не ще я видя — никога! — Докато изричаше тези думи, главата му се отпусна на гърдите, а видът му беше съвсем съкрушен и тъжен.

— Клетото момче! — каза Макмърдо, като поклати глава.

Известно време Родън Кроли се противопоставяше на мисълта да приеме службата, която бе получил благодарение на такъв омразен покровител, и искаше също така да махне момчето от лицея, където то се намираше поради застъпничеството на лорд Стейн. Но увещанията на брат му и на капитан Макмърдо го принудиха да приеме тези благодеяния, особено когато последният му изтъкна, че лорд Стейн ще изпадне в голяма ярост при мисълта, че забогатяването на неприятеля му се дължи на самия него.

Когато маркиз Стейн беше в състояние да излиза след сполетялата го злополука, министърът на колониите му се поклони и изрази задоволството си, че правителството си е осигурило такъв превъзходен служител. Можем добре да си представим признателността, с която лорд Стейн посрещна тези поздравления.

Както бе казал и Уенъм, тайната на спречкването между него и полковник Кроли се покри с най-голямо забвение — от страна на засегнатите страни и на секундантите им. Но преди още денят да бе изминал, случката се разискваше на петдесет трапези в Панаира на суетата. Малкият Кахлби отиде на седем вечерни приема и навсякъде разправи историята с необходимите коментари и поправки. Какво наслаждение достави тя и на мисис Уошингтън Уайт! Съпругата на епископа на Йилинг бе поразена до крайна степен, а епископът отиде още същия ден да впише името си в книгата на посетителите в Гонт Хаус. Малкият Саутдаун бе изпълнен със съжаление — можете да бъдете уверени, че същото беше и със сестра му, лейди Джейн. Лейди Саутдаун веднага писа на другата си дъщеря, намираща се на нос Добра Надежда. В продължение най-малко на три дни историята бе злободневието на цял Лондон и можа да избегне от вестниците само благодарение усилията на мистър Уог, действуващ под влиянието на Уенъм.

Съдебните пристави и кредиторите се нахвърлиха върху клетия Реглс на Кързън Стрийт, а къде междувременно се намираше хубавата бивша обитателка на тази злополучна малка къща? Нима това засягаше някого? Нима след един-два дни някой питаше за нея? Беше ли виновна, или не? Ние всички знаем колко е милостив светът и каква присъда се издава в Панаира на суетата, когато върху някого се хвърли съмнение. Едни казваха, че отишла в Неапол подир лорд Стейн; други уверяваха, че негово сиятелство напуснал този град и избягал в Палермо, когато научил за пристигането на Беки. Някои твърдяха, че живеела в Бирщат и че станала придворна дама на българската царица; други поддържаха, че се намирала в Булон, а трети разправяха, че отишла в някакъв домашен пансион в Белтнъм.

Родън й остави задоволителна годишна рента и можем да бъдем сигурни, че тя беше жена, способна дълго да кара с малко пари. При напускане на Англия той би платил дълговете си, ако можеше да накара някое застрахователно дружество да му направи застраховка, но климатът на остров Ковънтри беше толкова лош, че Родън не можеше да заеме никакви суми срещу заплатата си. Но той редовно изпращаше пари чрез брат си и с всяка поща пищеше на своето малко момче. Снабдяваше Макмърдо с пури и изпращаше на лейди Джейн кайенски пипер, лютиви туршии, плодови желета и други колониални продукти. Изпрати на брат си съответния брой на тамошния „Суомп Таун Газет“, в който новият губернатор се възхваляваше с голям възторг; докато пък вестник „Суомп Таун Сентинъл“, съпругата на чийто редактор не бе поканена в правителствения дом, заяви, че негова светлост е тиранин, в сравнение с когото Нерон бил просветен филантроп. Малкият Родън много обичаше да получава вестници и да чете в тях за негова светлост.

Майката никога не направи постъпки да се види с детето си. В неделя и през ваканциите то отиваше при леля си; скоро опозна всички птичи гнезда в Куинс Кроли и яздеше с хрътките на сър Хъдлстън, от които така много се бе възхищавал при първото си посещение в Хампшир.

Бележки

[1] празник.