Уилям Текери
Панаир на суетата (25) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава XXIV
В която мистър Озбърн взема от шкафа семейната библия

След като подготви сестрите, Добин забърза към Сити да изпълни останалата и по-трудна част от поетото задължение. Мисълта, че трябва да излезе лице срещу лице със стария Озбърн, го караше да се чувствува неспокоен и неведнъж му хрумна да остави девойките да разкрият тайната, която той знаеше, че няма дълго да пазят. Но той беше обещал да съобщи на Джордж как старият Озбърн е понесъл новината и затова отиде в Сити в бащината си кантора на Темс Стрийт, откъдето изпрати бележка на мистър Озбърн, молейки го за половинчасов разговор относно работите на сина му Джордж. Добиновият пратеник се върна от кантората на мистър Озбърн, с поздравите на последния, който щял да бъде много щастлив да се види веднага с капитана. Съобразно с това Добин се яви пред него.

Като съзнаваше, че има да разкрие тайна, за която носеше половината вина, и си представяше колко болезнена и бурна ще бъде срещата, капитанът влезе в кантората на мистър Озбърн с посърнал вид и свенливи стъпки. Той мина през външната стая, където седеше мистър Чопър, който го поздрави шеговито от бюрото си и с това го постави в още по-неловко положение. Мистър Чопър намигна, кимна и посочи с писалката към вратата на своя началник, като каза с дразнещото си весело разположение:

— Ще намерите шефа в добро настроение.

Озбърн също стана и разтърси ръката му, като каза:

— Как сте, момчето ми? — с такава сърдечност, която накара клетия посланик да се почувствува двойно по-виновен. Ръката му лежеше като умряла в ръката на стария джентълмен. Усещаше, че, повече или по-малко, самият той бе причината за всичко, което бе станало. Той бе довел отново Джордж при Амелия; той бе насърчил, уредил и едва ли не извършил женитбата, за която бе дошъл да съобщи на Джорджовия баща, който сега го посрещаше с усмивка за „добре дошъл“, потупваше го по рамото и го наричаше „Добин, момчето ми“. Пратеникът действително имаше основание да стои с клюмнала глава.

Озбърн беше напълно уверен, че Добин е дошъл да обяви капитулацията на сина му. Двамата с мистър Чопър разискваха отношенията между бащата и сина в същия момент, когато дойде Добиновият пратеник. И двамата бяха на мнение, че Джордж праща да каже, че вече се предава. И двамата очакваха това вече от няколко дни.

— Божичко, Чопър! Каква сватба ще направим! — каза мистър Озбърн на чиновника си, щракайки с големите си пръсти и подрънквайки всички жълтици и шилинги в големите си джобове с поглед на победител.

С подобни действия, извършвани и в двата джоба, с многозначителен и весел вид Озбърн гледаше от стола си към Добин, седнал мълчалив и смутен. „Такъв недодялан момък, никак не е подходящ за капитан в армията — мислеше си старият Озбърн. — Чудя се как Джордж не го е научил на по-добри обноски.“

Най-после Добин събра достатъчно смелост да започне.

— Сър — каза той, — нося ви много важни и сериозни новини. Тази сутрин бях в конната гвардия и няма никакво съмнение, че ще бъде заповядано полкът ни да замине за чужбина. Преди да измине седмицата, ще бъдем вече на път за Белгия. И вие знаете, сър, че няма да се върнем в отечеството, преди да е станала битката, която може да се окаже фатална за мнозина от нас.

Озбърн стана сериозен.

— Полкът ще изпълни своя дълг, не се съмнявам в това, сър — каза той.

— Французите са много силни, сър — продължи Добин. — Ще мине доста време, преди русите и австрийците да могат да пратят войските си. Ние първи ще започнем борбата, сър; и бъдете уверен, че Наполеон ще се погрижи тя да е доста тежка.

— С каква цел ми разправяте всичко това, Добин? — запита го събеседникът му, неспокоен и намръщен. — Предполагам, че нито един британец не се бои от проклетите французи, нали?

— Искам само да кажа, че преди да заминем и като се има пред вид голямата опасност, която е надвиснала над всички ни — ако съществуват някои недоразумения между вас и Джордж, — ще бъде добре, сър, ако… ако се помирите, нали? Не дай боже да се случи нещо с него. Тогава, смятам, никога не ще си простите, ако не сте се разделили с добри чувства.

Като каза това, клетият Уилям Добин стана ален и се почувствува като предател. Ако не беше той, може би това недоразумение между двамата никога не би възникнало. Защо женитбата на приятеля му не се бе забавила? Защо трябваше да настоява тя да стане толкова скоро? Той чувствуваше, че Джордж можеше да се раздели с Амелия, без това да му причини смъртна болка. А може би Амелия би надживяла мъката от загубата му. Неговите съвети бяха станали причина за тази женитба и за всичко, което произтичаше от нея. И защо беше всичко това? Защото я обичаше толкова много, че не можеше да понесе да я вижда нещастна; или защото страданията от тази несигурност в положението им бяха толкова непоносими, че предпочиташе да ги смаже веднъж завинаги — също както бързаме с погребението, след като някой почине, или с раздялата с любимите, когато тя е наложителна.

— Вие сте добър момък, Уилям — каза мистър Озбърн с по-мек тон, — и имате право, че Джордж и аз не бива да се разделяме сърдити. Вижте какво. Аз съм сторил за него това, че съм му давал три пъти повече пари, отколкото вие някога сте получавали от баща си. Но не искам да се хваля. Не аз ще кажа как съм се трудил за него, как съм работил и как съм изразходвал дарбите и енергията си. Попитайте Чопър. Попитайте себе си. Попитайте цял Лондон. Е добре, аз му предлагам такава женитба, с която всеки благородник в тая страна може да се гордее — едничкото нещо, което съм му поискал в живота си — и той ми отказва. Аз ли съм виновният? Аз ли съм причина за тази свада? Какво друго желая, освен неговото добро, за което съм се трудил като каторжник още от самото му раждане? Никой не може да каже, че у мене има някаква проява на егоизъм. Нека той се върне. И аз ще кажа, ето ръката ми. Да забравим и да простим, казвам аз. А що се отнася до това, да се ожени сега, то е вън от въпроса. Нека се помири с мис Ш. и да направят сватбата после, когато се върне като полковник; защото той ще стане полковник, бога ми, ако това може да се постигне с пари. Радвам се, че сте го увещали да се върне. Знам, че вие сте направили това, Добин. И други път сте го спасявали от много бели. Нека дойде. Аз няма да бъда жесток. Елате да вечеряте днес на Ръсъл Скуеър; и двамата. На обикновеното място, по обикновеното време. Ще имаме месо от елен и няма да се задават никакви въпроси.

Тази похвала и вяра в него прониза остро Добиновото сърце. Колкото повече разговорът продължаваше в този дух, толкова по-виновен се чувствуваше той.

— Сър — каза Добин, — боя се, че вие се мамите. Да, вие наистина се мамите. Джордж е твърде издигнат нравствено, за да се ожени за пари. Една заплаха от ваша страна, че ще го обезнаследите, в случай че не ви послуша, ще бъде последвана само от съпротивление.

— Ха, човече, дявол да го вземе, да не би да наричате предложението за осем или десет хиляди годишно заплаха? — каза мистър Озбърн, все още със своето дразнещо добро настроение. — Ех, божичко, ако мис Шварц ме поиска, веднага ще я взема. Аз не ще обръщам внимание, ако цветът й е възкафявичък. — И старият джентълмен се ухили многозначително и се разсмя грубо.

— Вие забравяте, сър, предишните задължения, които капитан Озбърн е поел — каза сериозно посланикът.

— Какви задължения? За какво, по дяволите, намеквате? Нима искате да кажете — продължи мистър Озбърн, като се изпълни с яд и удивление, когато тази мисъл му хрумна за първи път, — нима искате да кажете, че е такъв глупак, та все още да се увърта около дъщерята на онзи разорен стар измамник? Нима сте дошли да ме карате да предполагам, че той иска да се ожени за нея? Чудесна съпруга за него! Моят син и наследник да се ожени за просякиня от улицата! Дявол да го вземе, ако стори това, нека си купи метла и стане метач. Сега си спомням, че тя все се въртеше около него и го зяпаше. И не се съмнявам, че към това я е подтиквал онзи стар мошеник, баща й.

— Мистър Седли беше вашият най-добър приятел, сър — намеси се Добин, едва ли не доволен, като откри, че е започнал да се ядосва. — Беше време, когато го наричахте иначе, а не измамник и мошеник. Тъкмо вие направихте сватлъка. Джордж няма право да постъпва безотговорно с чувствата на…

— Да постъпва безотговорно! — изрева старият Озбърн. — Я гледай, точно тези бяха думите, които моят джентълмен употреби, когато ми се надуваше тук преди две седмици и когато говореше за британската армия на баща си, който го е създал. Ха, значи, вие сте го надумали, така ли? Моите благодарности, капитане. Вие, значи, искате да вмъквате просяци в семейството ми. Много съм ви задължен, капитане. Ха, за нея да се ожени той, той! И защо? Гарантирам ви, че тя ще отиде при него и без това.

— Сър — каза Добин, обхванат от нескриван яд. — Никой няма да обижда тази дама в мое присъствие, и най-малкото вие!

— Аха, ще ме викате на дуел, така ли? Чакайте, нека позвъня за два револвера. Мистър Джордж ви изпрати тук, за да обиждате баща му, така ли? — каза Озбърн, като дръпна шнура на звънеца.

— Мистър Озбърн — каза Добин с разтреперан глас, вие сте този, който обиждате най-доброто създание на света. Няма да е зле да я пощадите, сър, защото тя е съпруга на вашия син.

И с тези думи, чувствувайки, че не може да каже нищо повече, Добин си отиде, а Озбърн се отпусна на стола си и загледа яростно подире му. В отговор на позвъняването в стаята влезе чиновник. Капитанът едва бе напуснал сградата, където се намираше кантората на мистър Озбърн, когато мистър Чопър, главният чиновник, се затича без шапка след него.

— За бога, какво се е случило? — каза мистър Чопър, като хвана капитана за полите на мундира. — Шефът припадна. Какво е направил мистър Джордж?

— Венча се за мис Седли преди пет дни — отвърна Добин. — Аз бях негов свидетел, мистър Чопър, а и вие трябва да застанете на негова страна.

Старият чиновник поклати глава.

— Лоша е тази новина, капитане, ако нея именно сте донесли. Шефът никога няма да му прости.

Добин замоли Чопър да го държи в течение и да праща съобщенията си в хотела, където беше отседнал. После тръгна унило към западната част на града, силно обезпокоен за миналото и бъдещето.

Когато членовете на фамилията от Ръсъл Скуеър се събраха тоя ден за вечеря, те завариха бащата на семейството седнал на обикновеното си място, но на лицето му бе отпечатан мрачен израз, който при появяването си караше всички да замълчат. Дамите и мистър Булък, който вечеряше с тях, подразбраха, че някаква новина е била съобщена на мистър Озбърн. Мрачните му погледи караха мистър Булък да мълчи и се таи, обаче към мис Мария, до която бе седнал, и към сестра й, заемаща челното място на масата, той се държеше необикновено вежливо и внимателно.

Мис Уирт седеше сама на своята страна на масата, като между нея и мис Джейн Озбърн имаше празно място. Това беше столът, който Джордж заемаше, когато вечеряше вкъщи; и както вече казахме, приборът му бе сложен, в очакване на блудния син. Нищо не нарушаваше тишината на вечерята, освен вялото доверително шепнене на усмихнатия мистър Фредерик и тракането на приборите. Слугите изпълняваха длъжността си, като се движеха дебнешком. И погребални оплаквачи не биха изглеждали по-мрачни от прислужниците на мистър Озбърн. Еленовият врат, на който той покани Добин, бе разрязан от него в пълно мълчание; но той почти не вкуси от своето парче, макар и да пиеше много, като лакеят усърдно наливаше чашата му.

Най-после, точно на края на вечерята, очите му, които той вторачваше във всеки подред, сега се впериха за миг върху сложения за Джордж прибор. Сетне той посочи към него с лявата си ръка. Дъщерите му го погледнаха и не разбраха или не поискаха да разберат този знак; а и слугите отначало не го схванаха.

— Махнете онази чиния каза най-после той, като стана с проклятие и блъскайки назад стола си, влезе в своята стая.

Зад столовата на мистър Озбърн се намираше онова помещение, което в този дом обикновено се наричаше кабинет; то бе свещено за господаря на къщата. Тук мистър Озбърн се оттегляше през неделните сутрини, когато не бе настроен да ходи на черква; и тук прекарваше предобеда в аленото си кожено кресло, като четеше вестник. Тук се намираха един-два стъклени шкафа за книги, съдържащи стандартни творби в дебели позлатени подвързии. Това бяха: „Годишният регистър“, „Джентълменско списание“, „Проповедите на Блер“ и „Хюм и Смолет“. Той не се докосваше до нито една от тези книги; обаче нито един член на семейството не смееше, дори и ако от това зависеше животът му, да пипне някоя от книгите, освен през редките неделни вечери, когато нямаше гости за вечеря и когато голямата алена семейна библия и молитвеникът се сваляха от мястото им в ъгъла до алманаха на благородничеството и като извикваха слугите в столовата, старият Озбърн прочиташе пред семейството си вечерната служба с висок, важен, прегракнал глас. Никой член на домакинството, бил той слуга или дете, не влизаше в тази стая, без да изпита известен страх. Тук той преглеждаше сметките на домакинята и проверяваше домашния дневник на лакея. Оттук можеше да обхваща с погледа си, през чистия, постлан с чакъл двор, задния вход на конюшните, с които един от звънците му беше свързан; и кочияшът излизаше от своето помещение в този двор като в някаква съдебна зала и там Озбърн го ругаеше от прозореца на кабинета си. Мис Уирт влизаше четири пъти годишно в тази стая, за да получи заплатата си; а също и дъщерите му да вземат тримесечно отпусканите им суми. Когато Джордж бе момче, баща му го бе бил с камшик тук много пъти, докато майка му седеше премаляла на стълбите, заслушана в ударите на камшика. Почти никога не бяха чували момчето да вика при това наказание; а сетне, когато излизаше оттам, клетата жена го прегръщаше и целуваше тайно и му даваше пари, за да го утеши. Над камината имаше семеен портрет, преместен там от предната стая след смъртта на мисис Озбърн. Той представляваше Джордж на едно пони, по-възрастната сестра му подава букет, а по-малката се е хванала за ръката на майка си. Всички са с розови бузи и големи, червени устни и се усмихват глезено един на друг, както е възприето в семейните портрети. Майката сега лежеше заровена и отдавна забравена — сестрите и братът имаха сто различни свои собствени интереси и макар все още да принадлежаха към едно семейство, бяха съвсем отчуждени един от друг. След като изминат десетки години, когато всички изобразени там лица остареят, колко горчива е сатирата в тези превзети семейни портрети, с тяхната смешна сантименталност и лъжливи усмивки, с тъй свенливата им и тъй самодоволна невинност! А официалният портрет на самия Озбърн, на който се виждаше и голямата му сребърна мастилница и креслото му, бе в столовата, заел почетното място, опразнено от семейното табло.

Старият Озбърн се оттегли в този именно кабинет, за голямо облекчение на малката компания, която бе напуснал. Когато слугите си излязоха, известно време те разговаряха оживено, но много ниско; сетне се качиха тихичко горе и мистър Булък ги придружи дебнешком със своите скърцащи обувки. Той никак ме бе настроен да седи сам и да пие вино толкова близо до страшния стар джентълмен в кабинета отсреща.

Един час след мръкване лакеят, който не получи обичайното повикване, се осмели да почука на вратата и да му занесе восъчни свещи и чай. Господарят на къщата седеше в креслото си и когато слугата постави свещите и подкрепителното питие на масата и си излезе, мистър Озбърн стана и заключи след него вратата. Този път нямаше никакво съмнение каква е работата; всички в къщата знаеха, че ще се случи някаква голяма катастрофа, която навярно ще засегне зле мастър Джордж.

В голямото лъскаво махагоново писалище мистър Озбърн имаше едно чекмедже, което бе специално посветено на работите и книжата на неговия син. Тук той пазеше всички документи, свързани с него, още от времето, когато бе малко момче: тетрадките с домашните и училищни упражнения, за които бе получил награда и в които се четеше Джорджовият почерк и почеркът на учителя; първите му писма, с големи кръгли букви, в които изпращаше много здраве на татко и мама и молеше за сладкиши. В тях неведнъж се споменаваше за неговия мил кръстник Седли. Проклятия потрепваха по позеленелите устни на стария Озбърн и грозна омраза и разочарование тровеха сърцето му, когато при преглеждането на тези книжа той се натъкваше на това име. Всички имаха съответно обозначение и бяха превързани с червени канцеларски лентички. На едно се четеше: „От Джорджи, съдържащо молбата му за пет шилинга, 23 април 18… г.; отговорено на 25 април.“ Или: „Джорджи иска да му се купи пони, 13 октомври“ и т.н. В друг пакет се намираха писмата и сметките, получени от директора на пансиона, където Джордж бе учил като момче. На трети бе обозначено: „Сметки от шивача на Дж.; суми, теглени от Дж. Озбърн, младши.“ Виждаха се писмата му от Западноиндийските острови, писмата от агента му, както и вестниците, съдържащи съобщения за военните му успехи.

Като ги обръщаше едно след друго и седеше замислен над тези спомени, нещастният човек прекара така много часове. Най-скъпите му прояви на суетност, най-амбициозните му надежди — всичко беше събрано тук. Как се бе гордял той със своето момче! То беше най-хубавото дете, което човек можеше да види. Всички казваха, че приличал на благороднически син. Една дворцова принцеса го бе забелязала в Кю Гардънс и го бе целунала, а после го запитала за името му. Кой от Сити можеше да се похвали с такова момче? Можеше ли дори и един принц да получи повече грижи? Синът му имаше всичко, което можеше да се купи с пари. На годишния акт старият имаше обичай да отива в лицея с екипаж с четири коня и със слуги в нови ливреи и да раздава на момчетата новички шилинги. А когато отиде с Джордж в полка му, преди момъкът да замине за Канада, той даде на офицерите такава вечеря, пред която би седнал и Йоркският херцог. Беше ли отказал някога пари, когато Джордж направеше някакъв дълг? Ето ги на всичките му сметки — изплатени без ни една дума. Много генерали от армията не можеха да яздят коне като неговите! Пред очите му се представяше детето му в сто различни случая, които той си спомняше — след вечеря, когато имаше обичай да идва, важен като лорд, и да изпива своята чаша вино до баща си, на челното място на масата; на понито в Брайтън, когато препускаше из храсталаците и яздеше наред с ловците; в деня, в който бе представен на принц-регента на приема, когато от цялата казарма не можеше да излезе по-прекрасен младеж. И това, това бе краят на всичко — да се ожени за дъщерята на разорен човек и да избяга пред лицето на дълга и на богатството! Под тежестта на какво унижение и ярост трябваше сега да страда този стар светски човек; какви пристъпи на болезнена ярост и на разочарования в своята бащина обич и амбиции трябваше да търпи; какви болки на неудовлетворена суета и нежност го обхващаха!

Като прегледа тези книжа и седя замислен над едно и друго, обзет от тази най-горчива от всички мъки, с която нещастните мислят за щастливите изминали дни, Джорджовият баща извади документите от чекмеджето, където тъй дълго ги бе пазил, и ги заключи в кутия за писма, която завърза и запечата с печата си. После отвори шкафа за книги и взе споменатата голяма червена библия — богато украсена книга, цялата блеснала в позлата, която рядко поглеждаха. Тя имаше една заглавна илюстрация, представляваща как Аврам принася в жертва Исака. Тук, според обичая, Озбърн бе отбелязал на първата празна страница, с едрия си чиновнически почерк, датите на женитбата си и на смъртта на жена си, ражданията и кръщелните имена на децата си. Първа идваше Джейн, после Джордж Седли Озбърн, после Мария Франциска, както и датите на кръщенията им. Като взе перо, той задраска внимателно името на Джордж от листа; и когато страницата изсъхна, сложи книгата обратно на мястото, от което я бе взел. После взе още един документ от друго чекмедже, където пазеше собствените си книжа; и след като го прочете, той го смачка и подпали на една от свещите, като го гледаше, докато целият изгоря в камината. Това беше завещанието му; и когато то изгоря, той седна и написа едно писмо. После позвъни на слугата, когото натовари да го изпрати на сутринта. Но сутринта бе вече настъпила и когато той отиваше да спи, слънцето блестеше из цялата къща, а птиците пееха между свежите зелени листа на Ръсъл Скуеър.

Уилям Добин желаеше да държи в добро настроение цялото семейство на мистър Озбърн и всички у дома им, а също и да осигури на Джордж колкото може повече приятели в този труден за него момент. Освен това, като знаеше какво добро въздействие оказват хубавите яденета и доброто вино върху човешката душа, веднага след като се върна в хотела, той написа най-любезно писмо на мистър Томъс Чопър, ескуайър, като поканваше този джентълмен да вечеря с него на следния ден в хотел „Слотърс“. Поканата стигна до мистър Чопър, преди да бе напуснал Сити, и незабавният му отговор гласеше, че „мистър Чопър изпраща своите почитания и ще има честта и удоволствието да се види с капитан Добин“. Когато същата вечер мистър Чопър се върна у дома си в Съмърс Таун, той показа на мисис Чопър и на дъщерите си поканата и черновката на своя отговор и през време на чая те разговаряха най-оживено за военните джентълмени и за хората от Уест Енд. Когато момичетата се оттеглиха за почивка, мистър и мисис Чопър заприказваха за странните събития, които ставаха в семейството на шефа. Чиновникът никога не бил виждал своя началник толкова разтревожен. Когато отишъл при мистър Озбърн след излизането на капитан Добин, той го намерил с потъмняло лице и едва ли не в припадък. Положителен бил, че между мистър Озбърн и младия капитан е избухнало някакво ужасно недоразумение. Също така Чопър получил нареждане да направи сметка на всички суми, пратени на капитан Озбърн през последните три години.

— И тези суми са доста големички — каза главният чиновник и почувствува как уважението му към младия господар нараства още повече заради щедростта, с която пилее парите си. Той бе уверен, че пререканието има нещо общо с мис Седли. А мисис Чопър заяви, че много съжалявала клетата млада девойка затова, гдето е загубила такъв хубав младеж като капитана. Понеже беше дъщеря на пропаднал борсов агент, мистър Чопър нямаше особено добро отношение към мис Седли, От всички търговски къщи в Сити той уважаваше най-много фирмата на Озбърн и надеждата му бе, че капитан Джордж ще се ожени за дъщерята на някой благородник. Нея нощ чиновникът спа много по-спокойно от шефа си и като прегърна децата си след закуска (която изяде с много голяма охота, макар скромната му чаша на живота да бе подслаждана само с долнокачествена захар), той тръгна за работа в най-хубавия си празничен костюм и риза с накъдрен нагръдник, като обеща на гледащата го с възхищение съпруга, че вечерта няма да погълне голямо количество от виното на капитан Добин.

Когато мистър Озбърн пристигна в Сити по обичайното си време, чиновниците, които винаги имаха основание да дебнат израза на лицето му, сега намериха, че то е необикновено посърнало и изпито. В дванадесет часа дойде мистър Хигс (от фирмата „Хигс и Бледъруик“, адвокати, Бедфърд Роу), чието идване бе предварително уредено и когото въведоха в частната стая на шефа, където той остана в продължение на повече от един час. Към един часа мистър Чопър получи пратка, донесена от ординареца на капитан Добин и съдържаща писмо за мистър Озбърн, което чиновникът, като влезе, му подаде. Наскоро след това повикаха мистър Чопър и мистър Бърч, следващия подред чиновник, и ги помолиха да станат свидетели при изготвянето на един документ.

— Съставих ново завещание — каза мистър Озбърн, след което тези двама джентълмени сложиха съответно подписите си. Не се размениха никакви думи. Когато мистър Хигс излезе във външните помещения, видът му бе крайно сериозен и погледът му се прикова остро върху лицето на мистър Чопър, обаче не даде никакви обяснения. Направи впечатление, че през целия ден мистър Озбърн беше особено тих и внимателен, за голямо учудване на онези, които мрачният му вид караше да вещаят зло. Него ден той не нагруби никого и нито веднъж не го чуха да ругае. Напусна работата рано и преди да излезе, повика още веднъж главния си чиновник и след като му даде общи нареждания, запита го с известно колебание и неохота знае ли дали капитан Добин е в града.

Чопър каза, че вярвал да е така. Впрочем и двамата знаеха това много добре.

Озбърн взе писмо, отправено до капитана, и като го даде на чиновника, помоли последния незабавно да го предаде лично на Добин.

— А сега, Чопър — каза той, като взе шапката си и с особен израз на лицето, — вече ще бъда спокоен. — Точно когато часовникът удари два (безсъмнено двамата си бяха определили среща), пристигна мистър Фредерик Булък и той и мистър Озбърн излязоха заедно.

Командирът на… полк, полкът на Добин и Озбърн, беше стар генерал, който бе предприел първия си поход под началството на Улф в Квебек и отдавна вече бе твърде стар и слаб, за да командува. Но той изпитваше известен интерес към полка, на който бе номинален шеф, и приемаше у дома си някои от младите си офицери, проявявайки гостоприемство, което, струва ми се, сега не се среща сред неговите събратя. Капитан Добин беше голям любимец на този стар генерал. Добин познаваше добре литературата на своята професия и можеше да говори за Фридрих Велики и за кралицата-императрица, както и за техните войни, почти тъй добре както самият генерал, който бе равнодушен към победите на настоящето и чието сърце беше при военните тактици от преди петдесет години. Този генерал прати известие на Добин да отиде при него на закуска сутринта, когато мистър Озбърн промени завещанието си, а мистър Чопър сложи най-хубавата си горна риза с накъдрения нагръдник, и тогава осведоми младия си любимец, няколко дни предварително, за онова, което всички очакваха — заповедта за заминаването за Белгия. Заповедта, с която се нареждаше на полка да бъде готов, щеше да излезе от щаба подир един-два дни. И тъй като транспортът бе добър, те щяха да потеглят преди края на седмицата. През време на престоя на полка в Четъм в него бяха постъпили подкрепления и старият генерал се надяваше, че полкът, който бе помогнал за победата над Монткалм в Канада и за поражението на мистър Уошингтън при Лонг Айланд, ще докаже на неведнъж тъпканите полета на Белгия и Холандия, че е достоен за историческата си репутация.

— И тъй, добри ми приятелю, ако имате някоя affaire la[1] — каза старият генерал, като взе емфие с двата пръста на треперливата си бяла старческа ръка и сетне посочи онова място на своята robe de chambre[2], под което сърцето му все още немощно туптеше, — ако имате да утешавате някоя Филис или да си вземете сбогом с татко и мама, или пък да правите някакво завещание, препоръчвам ви да сторите това без никакво забавяне. — С тези думи генералът подаде на младия си приятел пръст за ръкуване, кимна му добродушно със своята покрита с напудрена перука глава и след като вратата се затвори след Добин, седна да напише едно poulet[3] (той страшно се гордееше със своя френски език) на Mademoiselle Amenadie[4] от театъра на негово величество.

Тази новина разтревожи Добин и той помисли за приятелите си в Брайтън, а сетне се засрами от себе си за това, че Амелия е винаги на първо място в мислите му (винаги, преди всеки друг — преди баща и майка, сестри и дълг, — винаги, при заспиване и събуждане и през целия ден). Когато се върна в хотела си, изпрати кратка бележка на мистър Озбърн, когото осведомяваше за новината, която бе получил и която, надяваше се той, може би щеше да доведе до сдобряване с Джордж.

Тази бележка, донесена от същия пратеник, който предишния ден бе занесъл поканата на Чопър, обезпокои не малко достойния чиновник. Тя бе сложена в отправено до него писмо и докато го отваряше, той трепереше да не би вечерята, на която толкова разчиташе, да се отлага. Чопър обаче се облекчи неизказано много, когато откри, че в плика има само едно напомняне до него („Ще ви очаквам в седем и половина“, пишеше капитан Добин). Чопър много се интересуваше от работите на семейството на своя работодател; но que voulez-vous[5]? — една официална вечеря за него значеше много повече от работите на който да било друг смъртен.

За Добин бе напълно оправдано да разправи за наученото от генерала на всеки офицер от полка, срещнат по пътя; така че той го съобщи на поручик Стъбл, когото видя у комисионера и който (толкова бе силен у него военният плам) веднага отиде във военния магазин да си купи нова сабя. Този младеж, макар да имаше само седемнадесет години и около шестдесет и пет инча височина, както и рахитично телосложение, твърде пострадало от преждевременната употреба на бренди с вода, притежаваше безсъмнена смелост и лъвско сърце. И сега той опита, огъна и уравновеси на дланта си едно такова хладно оръжие, което смяташе, че ще извърши сеч сред французите. Като крещеше „ха, ха“ и тропаше енергично с малките си крака, той отправи острието два или три пъти към капитан Добин, който, смеейки се, отблъсна нападението с тръстиковия си бастун.

Мистър Стъбл, както може да се предположи от дребното му и слабовато телосложение, принадлежеше към най-лекия род войска. В противоположност на него поручик Спуни беше висок младеж и се числеше към гренадирската рота (тази на капитан Добин) и сега той премери една нова шапка от мечешка кожа, под която изглеждаше прекалено свиреп за възрастта си. После тези двама младежи се отправиха към хотел „Слотърс“, където си поръчаха знаменита вечеря и седнаха да пишат писма на добрите си и загрижени родители вкъщи — писма, изпълнени с нежност и сърдечност, със смелост и лош правопис. Да! Сега в Англия биеха много загрижени сърца; и в много домове се шепнеха майчини молитви и се лееха майчини сълзи.

Като видя, че на една от масите младият Стъбл бе зает със съчиняване, а сълзите се търкаляха по носа му върху хартията (тъй като този младок си мислеше за своята мамичка и за това, че може би никога вече няма да я види), Добин, който тъкмо се готвеше да пише на Джордж Озбърн, се разколеба и прибра листовете.

— Защо пък да правя това? — каза той. — Нека тази вечер бъде щастлива. Ще отида да видя родителите си рано сутринта, а после лично ще се явя в Брайтън.

Така че той пристъпи и сложи голямата си ръка на рамото на Стъбл, като ободри този млад боец, казвайки му, че ако престане да пие бренди с вода, ще стане добър войник, понеже винаги е бил благороден и добросърдечен момък. Това накара очите на младия Стъбл да светнат, понеже всички в полка много уважаваха Добин като най-добрия офицер и най-умния човек там.

— Благодаря ви, Добин — каза той, изтривайки очи с кокалчетата на пръстите си. — Аз… аз й казах тъкмо това. И, о, сър, тя е толкова добра към мене. — Водните тръби отново заработиха и не знам дали очите на мекосърдечния капитан Добин също не се овлажниха.

Двамата поручици, капитанът и мистър Чопър вечеряха заедно. Чопър му донесе писмо от мистър Озбърн, в което последният накратко изпращаше поздравите си на капитан Добин и го молеше да предаде вътре приложеното на капитан Джордж Озбърн. Чопър не знаеше нищо повече, макар да описа вида на мистър Озбърн, както и срещата му с адвоката. Той се чудеше как шефът не бе наругал никого — а особено когато напълниха чашите с вино — изля цял поток от догадки и предположения. Но при всяка чаша последните бяха все по-мъгляви и накрая станаха съвсем неразбираеми. В късните часове капитан Добин сложи в един файтон своя гостенин, който хълцаше и със заекване заявяваше, че ще бъде негов при… при… приятел завинаги.

Когато капитан Добин си взе сбогом с мис Озбърн, ние споменахме, че й поиска позволение да я посети още веднъж, така че на следния ден тя го очаква в продължение на няколко часа; и може би, ако бе дошъл и ако бе й задал онзи въпрос, на който бе готова да отговори, тя щеше да застане на страната на брат си и тогава навярно Джордж и ядосаният баща щяха да се сдобрят. Но макар да го чакаше, капитанът не се появи. Той имаше да свършва свои лични работи; трябваше да посети и утеши собствените си родители, а рано на следния ден щеше да вземе дилижанса „Светкавица“, за да отиде при приятелите си в Брайтън. Този ден мис Озбърн чу баща си да дава заповед в никакъв случай да не пущат в къщата му онзи проклет нахалник капитан Добин, така че всички надежди, които таеше в сърцето си, изведнъж рухнаха. Дойде и мистър Фредерик Булък и се държа особено нежно с Марин и внимателно към душевно смазания стар джентълмен. Защото, макар и да бе заявил, че вече ще се успокои, средствата, чрез които бе потърсил мир, изглежда, още не бяха му оказали въздействие и случките от миналите два дни явно го бяха разтърсили.

Бележки

[1] Афера.

[2] Рокля, която се носи преди обличане или по време на почивка.

[3] Пиле.

[4] Мис Amenadie

[5] Какво правите?